Иоан се бе потопил до кръста в мътните води на реката. Всички есеи се бяха събрали за да присъстват на покръстването. Стояха мълчаливо на брега на реката.

Глогауър достигна тесния бряг, залюля се несигурно, погледна към него и заговори на своя странен арамейски, със силен акцент.

— Иоане, не мога. Не е за мен тази работа.

Кръстителя се намръщи.

— Трябва да го направиш.

Глогауър задиша тежко, очите му се напълниха със сълзи и загледаха Иоан с агонизиращ зов.

Но Кръстителя не прояви милост към него.

— Трябва да го направиш. Твой дълг е.

Почти замаян Глогауър нагази във водата. Целият трепереше.

Спря се насред реката, неспособен да помръдне.

Краката му се подхлъзнаха на каменистото дъно и в този момент Иоан посегна и го сграбчи за ръката за да не падне.

Слънцето, достигнало зенита в ясното, безоблачно небе, блъскаше немилостиво по голата му глава.

— Емануиле! — внезапно извика Иоан. — Духът на Адонай е в теб!

Глогауър се втрещи.

— Какво… ? — измънка той на английски и премигна учудено.

— Духът на Адонай е в теб, Емануиле!

Глогауър все още не можеше да проговори. Той поклати леко глава. Главоболието не само, че не бе преминало, а се възвръщаше с нова сила. Почти нищо не виждаше. Откакто бе пристигнал това бе първият му мигренен пристъп.

Повръщаше му се.

Гласът на Иоан идваше сякаш от далече.

Залюля се във водата.

Докато падаше към Кръстителя всичко около него придоби неясни очертания

Усети, че Иоан го хваща и чу своя глас да мълви отчаяно:

— Иоане, ти мен трябва да покръстиш!

Вода нахлу в устата и гърлото му и той се закашля мъчително.

Не бе изпитвал такава паника почти от времето, когато за първи път легна с Моника и мислеше, че е импотентен.

Иоан викаше нещо неразбрано.

Каквото и да бе, то оказа въздействие върху хората на брега и те също завикаха.

Шумът в ушите му нарасна и промени характера си. Той се заблъска във водата и след това усети, че го изправят на крака.

Напълно бе в плен на болката и паниката. Започна да повръща във водата и се запрепъва към брега подкрепян от следващия го Кръстител.

Не бе оправдал очакванията на Иоан.

— Съжалявам — каза той. — Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам…

Благодарение на него Иоан бе загубил надеждата за успех.

— Съжалявам. Съжалявам.

Отново не бе имал сили да стори необходимото.

— Съжалявам.

Есеите подеха някаква странна монотонна песен поклащайки се ритмично настрани. Песента се възнасяше и затихваше в такт с поклащането.

Иоан го пусна и Глогауър запуши уши. Все още се напъваше конвулсивно макар стомахът му да бе вече празен.

Олуля се, с мъка запази равновесие и се затича, все още притискайки ръце към ушите си, по каменистия сипей, под безмилостно блъскащите лъчи на слънцето, накъдето му видят очите.

 

А Иоан Го възпираше, казвайки: Аз имам нужда да се кръстя от тебе, и Ти ли идеш при мене? А Исус в отговор му рече: Остави Ме сега, защото така ни е прилично да изпълним всичко що е право. Тогава Иоан Го остави. И като се кръсти Исус веднага излезе от водата, и ето отвориха Му се небесата, и видя Божият Дух, че слиза като гълъб и се спускаше на Него. И ето гласът от небесата, който казваше: Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение.

(Матея 3: 14–17)

 

На петнадесет започна да посещава класическа гимназия и се справяше доста добре с ученето.

Във вестниците често пишеха за младежки „теди бойс“ банди тероризиращи южните окрайнини на Лондон, но хлапаците изтупани по теди-модата, които срещаше по улицата изглеждаха напълно безобидни.

Един ден отиде на кино в Брикстън Хил и на връщане реши да се прибере пеша до Стрейтхъм, защото бе дал всичките си пари за сладолед.

От киното излезе заедно с тях. Въобще не забеляза, че го следват докато се спускаше надолу по хълма.

След това, внезапно, те го обградиха.

Лицата им бяха бледи, злобни, на възраст — почти колкото него. Двама от тях познаваше смътно. Бяха от търговския техникум, на същата улица, на която бе и неговото училище. Играеха на тяхното футболно игрище.

— Здравейте — едва промълви той.

— Здравей, синко — отвърна най-големия теди бой. Дъвчеше дъвка и го гледаше ухилено. — Къде си тръгнал, значи?

— Вкъщи.

— Вкъщи — изимитира го подигравателно големият.

— И какво ще правиш като стигнеш там?

— Ще си лягам.

Карл се опита да излезе от кръга, но те не го пуснаха.

Притиснаха го във входа на един магазин. По шосето зад тях бръмчаха коли. Улицата бе ярко осветена от уличните лампи и витрините на магазините.

Няколко минувачи преминаха, но никой не се спря. Карл започна да изпада в паника.

— Нямаш ли домашни за писане, синко? — попита момчето, което стоеше до водача на групата. Беше червенокос, луничав, с пронизващи сиви очи.

— Искаш ли да се биеш с някой от нас? — попита следващото момче. Беше едно от момчетата, които Карл разпозна.

— Не. Няма да се бия. Пуснете ме да си вървя.

— Страх ли те е, синко? — попита водачът захилено. От време на време той опъваше дъвката си като ластик и пак я набутваше в устата си, след което продължаваше да дъвче с неизменната си усмивка.

— Не. Но защо трябва да се бия с вас? Не мисля, че въобще някой трябва да се бие.

— Нямаш голям избор нали, синко?

— Вижте, вече закъснявам. Трябва да се прибирам.

— Имаш време за няколко рунда…

— Казах ви. Не искам да се бия с вас.

— Да не мислиш, че си по-добър от нас, синко?

— Не — той се разтрепера. Очите му се наляха със сълзи. — Разбира се, че не.

— Разбира се, че не, синко.

Опита се да се отскубне, но те отново го блъснаха във входа.

— Ти си лайнара с гадното име, нали? — попита другото момче, което познаваше. — Гло-гъз или нещо такова.

— Глогауър. Пуснете ме.

— Да не би майка ти да се сърди, ако позакъснееш малко?

— Какво гадно чифутско име.

— Чифутин ли си, синко?

— Прилича на чифутин.

— Чифутин ли си, синко?

— Еврейско момче ли си, синко?

— Чифутин ли си, синко?

— Млъкнете! — изкрещя Карл. — Защо се заяждате с мене?

Опита се да ги разблъска. Един от тях го удари в корема. Изхриптя от болка. Друг го блъсна и той се залюля.

Забързани минувачи ги подминаваха. Някои от тях ги поглеждаха. Един мъж се спря, но жена му го задърпа.

— Детски закачки — каза тя.

— Да му смъкнем гащите — предложи едно от момчетата през смях. — Така ще разберем.

Карл се опита да се измъкне отново, но този път те не му попречиха.

Затича се надолу по хълма.

— Дайте му малко преднина — чу да казва едно от момчетата.

Продължи да тича.

Последваха го със смях и весели крясъци.

Така и не го настигнаха докато дотича на улицата, на която живееше. Може би не са и възнамерявали. Целият гореше от срам.

Стигна до къщата и се затича през тъмния проход към нея. Отвори задната врата. Майка му беше в кухнята.

— Какво става с теб? — попита тя.

Беше висока, слаба жена, изнервена и хистерична. Косата и бе разрошена.

Подмина я и влезе в столовата.

— Какво има, Карл? — извика тя след него кресливо.

— Нищо — отвърна той.

Не искаше да има сцена.
 

Събуди се премръзнал. Развиделяваше се и в сивата светлина на пробуждащия се ден погледът му зашари из обкръжаващата го пустош. Почти нищо не помнеше от предишния ден освен, че по някакъв начин бе излъгал очакванията на Иоан и че после дълго бе тичал без посока.

Више му се свят. Мислите се блъскаха безпорядъчно в главата му. Болеше го врата.

Препаската му бе мокра от росата. Разви я, попи с нея устните си и я отърка в лицето си.

Както винаги след мигренен пристъп се чувстваше отпаднал и напълно изтощен умствено.

Огледа голото си тяло и забеляза колко е измършавял за изминалия период от време.

— Като концлагерист съм — помисли той.

Зачуди се защо го бе обхванала такава паника, когато Иоан го бе помолил да го покръсти. Дали в последния момент не бе заговорила честността — нежеланието да измами есеите? Едва ли някога щеше да разбере.

Уви се с препаската и я завърза над левия си хълбок. Възнамеряваше да потърси обратния път към лагера за да намери Иоан и да му се извини, да го помоли за прошка.

След това, вероятно, ще трябва да поеме своя път.

Машината на Времето все още беше в селото на есеите. Може би имаше някакъв шанс да бъде поправена от някой умел ковач или занаятчия. Но надеждата бе малка. Дори закърпена, пътешествието обратно би било опасно начинание.

Дали да опита още сега да се върне или само да се премести във време по-близко до разпъването? Изпитваше огромно желание да присъства на Пасхата в Ерусалим, да се слее с тълпата на празника в деня, в който Исус би трябвало да влезе в града.

Моника смяташе, че Исус е щурмувал града начело на въоръжена банда. Твърдеше, че всички сведения навеждат на тази мисъл.

Може и да е било така, но всичко според него зависеше от гледната точка.

Ако само можеше да се срещне с Исус.

Очевидно Иоан никога не бе чувал за него, макар да бе споменал, че според някои пророчества месията ще дойде от Назарет.

Но пророчества имаше много и повечето от тях си противоречаха.

Пое в посоката, която предполагаше, че води към селото на есеите. Едва ли се бе отдалечил много.

 

По пладне горещината стана непоносима, а земята — още по-безжизнена. Очите му сълзяха от ярката светлина. Чувството на отпадналост, с което се бе събудил нарасна, кожата му гореше, устата му бе изсъхнала, а краката го държаха с мъка. Беше гладен и жаден, а нямаше нищо за ядене и за пиене. Хълмовете, които есеите обитаваха не се виждаха никъде.

Беше се загубил, но почти не се притесняваше. Дълбоко в себе си той се бе слял с пустинния ландшафт. Ако загине тук, едва ли ще усети прехода между живота и смъртта. Просто ще легне и тялото му ще се смеси с кафявата почва.

Продължаваше механично да се движи през пустинята.

След време на около две мили на юг видя хълм. Гледката го върна към действителността. Реши да се насочи към него. Надяваше се да огледа от хълма околността за някое селище, където да получи вода и храна.

Разтърка чело и очи, но дори допира на собствената му ръка бе болезнен. Помъкна се с усилие към хълма.

Краката му вдигаха облаци прах в песъчливата почва. Ниските храсталаци се впиваха с бодлите си в прасците ходилата му, остри камъни го препъваха.

Докато стигна склоновете на хълма целия бе покрит с рани и охлузвания.

Спря се да почине и огледа с помътнял поглед пустия ландшафт, след което отново потегли нагоре.

 

Пътят към върха (който се оказа по-далече отколкото предполагаше) бе труден.

Няколко пъти се подхлъзна по ронливите камъни, драскайки с ръце и крака за да не се свлече надолу, вкопчваше се в тревата и лишеите растящи тук-там, прегръщаше по-големите скални отломъци, често почиваше задъхано, с тяло и ум изтръпнали от болка и умора.

Забравил защо се катери той драпаше нагоре като бръмбар с едничката цел — да стигне върха.

Целият бе облян в пот. Прахта полепваше по влажната кожа на почти голото му тяло и се спичаше като огромна тухла. Препаската му се вееше раздрипана.

Отвсякъде го заобикаляше ширнала се пустош, която на хоризонта се сливаше с небето — жълти камъни и бели облаци. Нищо не помръдваше.

Той падна и тялото му се повлече надолу по склона. Кракът ужасно го заболя от удара, от раната на главата му шурна кръв.

Веднага, след като спря да се свлича той се изправи и се заизкачва отново бавно нагоре по нажежената скала.

Времето изгуби значение, личността му изгуби значение. Това бе сгоден случай за оценка теориите на Хедингтън, но съзнанието му също бе изчезнало. Беше просто нещо, което се изкачва нагоре по планината.

Полегна за малко, премигвайки болезнено, след това очите му се затвориха.

 

Чу гласът на Моника и вдигна глава. Стори му се, че я зърна с крайчеца на окото си.

Не бъди мелодраматичен, Карл…

Често бе повтаряла тези думи. Чу собствения си глас да отговаря:

Роден съм извън времето, Моника. В тези времена на логиката няма място за мен. Те ще ме погубят накрая.

Нейният глас отвърна:

Вина, притеснение и страх и твоя вечен мазохизъм. Можеше да станеш брилянтен психиатър ако не се беше предал на собствената си невроза…

— Млъквай!

Претърколи се по гръб. Слънцето изгаряше разраненото му тяло.

— Млъквай!

Чисто християнски синдром, Карл. Не се съмнявам, че скоро ще станеш яростен католик. Къде е силата на твоя ум?

— Млъквай! Върви си, Моника!

Страхът повелява мислите ти. Ти не търсиш душа и дори признак на живот. Ти търсиш утеха.

— Остави ме на мира, Моника!

Покри ушите си с омазани в кал ръце. Косата и брадата му бяха сплъстени от мръсотия. Кръвта от раните, покриващи тялото му се бе съсирила. Отгоре слънцето биеше сякаш в унисон с ударите на сърцето му.

Карл, не разбираш ли, че падаш надолу. Надолу. Стегни се. Не си напълно лишен от способност за рационално мислене…

— О, Моника! Млъкни!

Гласът му бе сух и писклив.

Няколко гарвана кръжаха в небето над него. Чу ги да отвръщат с вик подобен на неговия.

Бог умря през 1945…

— Сега не е 1945, сега е 28 година от рождение Христово. Бог е жив!

Как можеш да си губиш времето с такава очевидно синкретична религия, каквато е Християнството — юдаизма, стоицизма, гръцките култови религии, ориенталските ритуали…

— Това няма значение!

Не за теб в сегашното ти състояние.

— Нуждая се от Бог!

Това е в основата на всичко, нали? Всяко неадекватно човешко същество свършва като тебе. Добре, Карл, издялай сам своите патерици. Помисли си само какъв би могъл да бъдеш ако беше наясно със себе си…

Глогауър изправи разраненото си тяло на върха и изкрещя.

Гарваните се разлетяха уплашено.

Небето потъмня.

 

Тогава Исус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушаван от дявола. И след като пости четиридесет дни и четиридесет нощи, най-после огладня.

(Матея 4: 1–2)