Залитайки, лудият се спусна в града.

Главата му бе обърната нагоре, към слънцето, очите му кръжаха из орбитите, ръцете му висяха отпуснати, устата мълвеше беззвучно.

Прах се вдигаше изпод краката му на облаци и кучешки лай го следваше. Децата му се присмиваха и го замеряха с камъни, след което побягваха.

Лудият започна да говори.

Думите му бяха неразбираеми за хората от града и все пак, те бяха произнесени с такава сила и убеждение, сякаш сам Господ говореше с устата на това измършавяло, дрипаво същество.

Чудеха се, откъде ли е дошъл лудия.

 

Веднъж, римски легионери го спряха и запитаха с подигравателна вежливост има ли близки, при които да го заведат. Заговориха го на примитивен арамейски и останаха изненадани, когато той им отвърна със странен акцент на латински, по-чист от езика, който говореха те.

Запитаха го дали е равин или книжник. Каза им, че не е нито едното нито другото.

Старшият на легионерите му предложи малко изсушено месо и вино. Той изяде месото и помоли за вода. Дадоха му.

Легионерите бяха част от пътен патрул, който минаваше по тези места веднъж месечно. Това бяха яки мъже с потъмнели от слънцето, гладко избръснати лица. Носеха изплетени от кожа и покрити с мръсни петна ризници и сандали, железни шлемове и къси мечове, затъкнати в ножници.

Стояха около него, облени в светлината на залязващото слънце и го разглеждаха с безпокойство. Старшият, който се отличаваше по металическия нагръдник, дългия до земята плащ и затъкнатото в шлема перо, го попита с мек глас как се казва.

Лудият се замисли за миг, докато устните му помръдваха, сякаш се мъчеше да си припомни името.

— Карл — отвърна той бавно, с глас изпълнен със съмнение. Звучеше по-скоро като предположение.

— Прилича на римско име — каза един от легионерите.

— Или може би гръцко — добави друг. — Доста гърци се навъртат наоколо.

— Гражданин ли си?

Но очевидно умът на лудия бе някъде другаде. Той сведе очи и замърмори нещо.

Изведнъж отново вдигна глава и ги запита:

— Назарет. Къде е Назарет?

— Натам — старшият посочи пътя, който се виеше между хълмовете.

Лудият кимна доволно.

— Карл… Карл… Карлос… не зная… — старшия посегна, повдигна брадата на лудия и се взря в очите му. — Евреин ли си?

Това изглежда изненада лудия.

Той подскочи и разблъска обкръжаващите го войници. Те се разсмяха и го пуснаха. Беше просто един безобиден луд.

Проследиха го с поглед, докато тичаше надолу по пътя.

— Сигурно ще да е някой от техните пророци — предположи старшия и се отправи към коня си. Страната бе пълна с такива смахнати. Всеки срещнат твърдеше, че е носител на Божието слово. Не създаваха кой знае какви проблеми, а и така умовете им бяха заети с религия, вместо с бунтовни мисли.

Трябва да сме благодарни, помисли си старшият.

Хората му още се смееха.

Когато лудият се скри от погледа им поеха по пътя в обратна посока.

 

На след дълго, пътят го събра с група измършавели като него пътници. Тръгнали бяха на поклонение за някакъв град, за който въобще не бе чувал. И тяхната секта, подобно на тази на есеите проповядваше стриктното спазване на Мойсеевия закон, но в останалото проповедите им бяха мъгляви и неясни. Твърдяха, че Бог ще прати цар Давид за да ги поведе срещу римляните и да им помогне да завладеят Eгипет — страна, която те по някакъв начин отъждествяваха с Рим и Вавилон.

Отнасяха се с него като с равен.

Вървя с тях няколко дни. Една вечер, докато разполагаха лагера си край пътя, група конници с блестящи доспехи нахлуха в галоп, изпочупиха глинените съдове и разпръснаха огъня.

— Иродовите воини — извика един от членовете на сектата.

Жените пищяха, а мъжете се разбягаха в нощта. Останаха само две от жените и лудия.

Водачът на воините имаше красиво, мургаво лице и гъста, мазна брада. Той сграбчи лудия за косата, изправи го на колене и се изплю в лицето му.

— Ти ли си от онези бунтовници, за които толкова много говорят тъдява?

Лудият забърбори и поклати глава.

Воините го оковаха. Беше толкова слаб, че веднага се свлече на земята. Те се разсмяха.

— Тоя не е опасен. А оръжия не намерихме. Заблудили са ни.

Водачът втренчи поглед в жените, след което се обърна към хората си с вдигнати вежди.

— Ако някой от вас е много на зор — може да се позабавлява.

Лудият лежеше в прахта заслушан в писъците на жените, докато ги изнасилваха. Осъзнаваше, че трябва да стане и да се опита да ги защити, но се чувстваше твърде слаб, а и го беше страх от войниците. Не искаше да го убият. Това щеше да му попречи да постигне целта си.

След като се позабавляваха Иродовите воини си тръгнаха и членовете на сектата изпълзяха от тъмнината.

— Как са жените? — попита лудия.

— Те са мъртви — му отвърнаха.

Някой поде с напевен глас молитви от писанието, зовящи за мъст и праведност и за Божие наказание.

Лудият потърси утеха в нощта премазан от наплива на чувствата.

Когато на заранта откри, че пътят на сектата не минава през Назарет той ги напусна.

 

През много градове премина лудият — Филаделфия, Йераса, Пела и Скитополис, следвайки римските пътища.

Спираше всеки пътник, когото срещаше и го питаше, на своя странен акцент:

— Къде разположен Назарет?

Във всеки град търсеше потвърждение, че е на пътя за Назарет.

В някои от градовете му даваха храна. В други го гонеха и замеряха с камъни. В трети го молеха за благословия и той правеше каквото може, защото се нуждаеше от тяхната храна, покръстваше ги с ръка и им говореше на своя странен език.

В Пела той изцели една сляпа жена.

 

Пресече река Йордан по римския виадукт и продължи на север, към Назарет.

Въпреки, че не бе затруднен в ориентацията, с приближаването към Назарет усещаше нарастващо вътрешно съпротивление.

Пътуването му отнемаше страшно много сили. Обикновено вървеше до припадък, след това лежеше там където е паднал докато събере сили да продължи или, както не рядко се случваше, докато някой го открие и подкрепи с вино и хляб.

Стана по-предпазлив след инцидента с воините на Ирод, винаги пътуваше сам, никога не се обвързваше с пътуващите секти и групи.

Понякога хората го питаха:

— Ти ли си пророка, когото очакваме?

Той клатеше глава и отвръщаше:

— Търси Исус. Търси Исус.

 

Белия град бе изграден предимно от едно– и двуетажни къщи от камък и кирпич, които обграждаха пазарния площад с древната, семпла синагога. Пред синагогата седяха на приказка старейшините, облечени с черни роби и заметнати през глава с шалове.

Градът бе чист и процъфтяващ. Рядко по улиците му се срещаха просяци, а и те бяха поохранени. Улиците следваха извивките на хълма, на който градът бе построен.

Навсякъде се носеше дъхът на прясно нарязано дърво, и шумът на дърводелските работилници, защото градът дължеше славата си на своите изкусни дърводелци. Той бе разположен в покрайнините на Израилската долина, близо до търговския път между Дамаск и Египет и често от него излизаха кервани, пълни с изделията на градските занаятчии.

Градът се наричаше Назарет.

Най-сетне лудият бе открил своя Назарет.

Хората от града го разглеждаха с любопитство и подозрителност докато се клатушкаше из пазарния площад. Приличаше на странстващ проповедник или на обладан от зъл дух. На просяк или на член на секта като тази на зилотите, на които не се гледаше с добро око в последно време заради бедствието, което бяха донесли на Ерусалим преди четиридесет години. Жителите на Назарет не обичаха нито бунтовниците нито фанатиците. Живееха охолно, по-богато отколкото преди римското нашествие.

С мълчание посрещаха и изпращаха лудия, докато той се щураше из пазара. Жените увиваха охранените си тела с вълнени шалове, а мъжете загръщаха памучните си наметки за да не се докосне до тях. При друг случай биха го попитали какво търси в града, но имаше нещо в напрегнатия му поглед, в живото му, подвижно лице, което независимо от измършавелия му вид ги караше да се отнасят към него с уважение.

Когато стигна средата на пазарния площад лудия спря и се огледа. Изглежда не забелязваше хората около себе си. Премигна и облиза устни.

Край него премина една жена, като го гледаше предпазливо. Той и заговори с мек глас, обмисляйки всяка дума.

— Това ли е Назарет?

— Това е — кимна тя и забърза.

През площада пресичаше мъж, облечен с вълнена роба на червени и кафяви райета. Малка червена шапка едва прибираше черната му, къдрава коса. Лицето му бе пълно, добродушно.

Лудият се изпречи на пътя му и го спря.

— Търся един дърводелец.

— Много дърводелци има в Назарет. Това е градът на дърводелците! Самият аз съм дърводелец — човекът говореше шеговито, покровителствено. — С какво мога да ти услужа?

— Познаваш ли един дърводелец на име Йосиф? Потомък на Давид. Има няколко деца и жена на име Мария. Едно от децата се казва Исус.

Добродушният човек придаде на лицето си подигравателно-замислен израз и се почеса по врата.

— Познавам няколко Йосифа. И не малко Марии… — очите му блеснаха, а устните се извиха в саркастична усмивка. — Май се сещам за кого говориш. Има един нещастник надолу по оная улица, — той посочи с ръка — жена му се казва Мария. Опитай там. Лесно ще го откриеш, ако не е излязъл на някъде. Питай за човека, който никога не се смее.

Лудият се загледа в посоката, в която го бяха упътили. Веднага след като откри с очи улицата той забърза към нея с вдървена походка.

Улицата бе тясна и изпълнена с мириса на рязано дърво. Краката му затънаха в талашът.

В Назарет въздухът не бе така сух, както в пустинята. Беше като топло английско лято, безгрижно, сладко…

Сърцето на лудия се разтуптя.

От работилниците се разнасяше трясъкът на чукове и стърженето на триони. Край стените на тясната улица стояха наредени дъски с различна големина и форма и той с мъка се запровира през тях.

Внезапно се спря, обхванат от страх.

Много от дърводелците работеха на тезгяси изкарани пред вратите на къщите си. Едни топяха дървени летви в съдове с вряла вода, други въртяха колелата на примитивни стругове, придавайки на дървото невъобразими форми.

Те вдигаха глава, когато минаваше край тях. Той се приближи към един от тях, облечен с кожена престилка, който дялкаше някаква фигурка.

— Какво искаш — запита го човекът като се вторачи в него с късогледите си очи. — Нямам пари за просяци.

— Не съм просяк. Търся един, който живее на тази улица.

— Как се казва?

— Йосиф. Жена му се казва Мария.

Човекът махна с ръката, в която държеше фигурката.

— Две къщи по-надолу, на отсрещната страна на улицата.

 

Разтрепера се и се обля в пот.

Глупако — това е само…

О, Боже…

Вероятно нищо няма да знаят. Това е само съвпадение.

О, Боже!

 

Пред къщата, към която лудия се приближи имаше подпрени само няколко дъски, издялани от дърво с по-лошо качество от това на другите. Пейката до входа бе клюмнала на една страна, а човека който седеше на нея и поправяше някакъв стол имаше нещастен вид. Лицето му бе покрито с бръчки и пропито с бедност.

Лудият сложи ръка на рамото му и той се изправи. Очите му гледаха уморено, а брадата му бе рядка и посивяла. Той се покашля може би изненадан, че го прекъсват.

— Ти ли си Йосиф? — запита го лудия.

— Нямам пари.

— Не искам нищо, освен да поговорим.

— Аз съм Йосиф. Какво искаш да знаеш?

— Имаш ли син?

— Няколко, а също и дъщери.

Лудият замълча. Йосиф го заразглежда с любопитство. Изглеждаше уплашен. За първи път в живота си Йосиф почувства себе си причина за нечий друг страх.

— Какво има?

Лудият поклати глава.

— Нищо — отвърна той сухо. — Жена ти Мария ли се казва? От Давидовия род ли си?

Човекът размаха ръце нетърпеливо.

— Да, да — макар и едното и другото да ми носят само злини…

— Искам да се срещна с един от твоите синове. Имаш ли син на име Исус? Можеш ли да ми кажеш къде е?

— Тоя нехранимайко. Какво пак е направил?

— Къде е той?

Йосиф го загледа с пресметлив поглед.

— Ти да не си някакъв гадател? На сина ми ли си дошъл да помогнеш?

— Аз съм пророк. Мога да предсказвам бъдещето.

Йосиф се изправи с въздишка.

— Нямам много време. Трябва да закарам готовия материал в Наин колкото се може по-скоро.

— Искам да го видя.

— Ще го видиш. Ела.

Йосиф поведе лудия през тесния проход към затрупания с боклуци, дървени парчетии и купища талашът заден двор.

Влязоха в потъналата в сумрак къща.

Лудият дишаше тежко.

В първата стая, очевидно кухня, жена клечеше край глинената пещ. Беше висока и възпълничка. Дългата и черна коса, разрошена и мръсна, се спускаше над нейните големи, лъскави очи, които го разглеждаха с топла чувственост.

— Виждам, че си намерил доста богат клиент, Йосифе — каза тя подигравателно.

— Той е пророк.

— О, пророк. И гладен, предполагам. Нямаме излишна храна нито за пророци, нито за просяци — тя посочи с дървения черпак към сгушената в ъгъла на стаята дребна човешка фигура. — Онова безполезно същество и така изяжда достатъчно — докато говореше фигурата се размърда.

— Той търси нашият Исус — каза Йосиф на жената. — Може би е дошъл за да ни отърве от теглото.

Жената хвърли кос поглед на лудия и сви рамене. Тя облиза устни с дебелия си език.

— Може би си прав. Има нещо в него…

— Къде е той? — попита развълнувано лудия.

Жената намести с ръка едрите си гърди под грубата, кафява рокля, която носеше. Тя отърка ръка в пазвата си и погледна лудия закачливо.

— Исусе! — извика тя без да се обръща.

Фигурата в ъгъла се изправи.

— Ето го — каза жената не без задоволство.

 

Как?

Това…

Исус!

Нуждая се…

НЕ!

 

Лудият се намръщи и заклати бързо глава.

— Не, — каза той — не.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? — попита жената раздразнено. — Не ме интересува какво ще правиш с него. Само да спре да краде. За нищо друго не го бива, ама някой ден ще си изпати като открадне от някой дето не го познава…

— Не…

 

Фигурата бе уродлива.

Имаше голяма, изострена гърбица и перде на едното око. На лицето се мъдреше безсмислено и тъповато изражение. От устните му капеше слюнка.

— Исусе?

Съществото се изкикоти като чу името си. Пристъпи несигурно, клатушкайки се напред.

— Исус — произнесе то с мъка. — Исус.

 

— Това е всичко, което може да казва — заговори жената. — От малък си е такъв.

— Господ така е отсъдил — каза Йосиф.

— Що не млъкнеш! — озъби се тя на мъжа си.

— Какво му е?

Гласът на лудия прозвуча патетично, почти отчаяно.

— От малък си е такъв — жената се върна при пещта. — Може да го получиш ако искаш. Вземи го с теб. Побъркан е и отвън и отвътре. Вече бях бременна с него, когато родителите ми ме омъжиха за този полу-мъж…

— Ти свиньо! Ти безсрамна… — Йосиф се задъха безсилен пред усмихващата се жена. Опита се да се усмихне за да спаси накърнената си чест.

— За това ли ги разправяш тия небивалици? Заченат от ангел. От дявола по-скоро!

— Той беше дявол — ухили се тя. — И беше мъж…

Йосиф замръзна за миг, след това си спомни за страхът, който всяваше у лудия и се обърна към него с дебел глас:

— Каква работа имаш с нашия син?

— Исках да говоря с него. Аз…

— Той не е нито оракул, нито гадател, за какъвто по едно време го мислехме. Все още има хора в Назарет, които идват при него за лек или да им предскаже бъдещето, но той само се кикоти и си повтаря името…

— Сигурни ли сте, че няма нещо в него, нещо което не сте забелязали?

— Сигурни! — възкликна Мария. — Достатъчно сме закъсали за пари. Ако имаше нещо досега да сме го открили.

Исус отново се изкикоти.

— Исус — каза той. — Исус. Исус.

Той се втурна в другата стая.

Йосиф се затича след него.

— Не влизай там. Пак ще се изпикаеш на пода.

Докато Йосиф беше в другата стая Мария хвърли на лудия още един предизвикателен поглед.

— Ако можеш да предсказваш бъдещето ела някой път да предскажеш и моето. Довечера, например, след като той тръгне за Наин…

Йосиф довлачи Исус в кухнята и го накара да седне на един стол в ъгъла.

— Стой тук, копеле!

Лудият поклати глава.

— Това не е възможно…

 

Нима историята се е променила?

На тези събития ли се основаваше тя?

Това бе невъзможно…

 

— Какво има? — запита Йосиф като се втренчи в изпълнения с агония поглед на лудия. — Какво виждаш? Ти каза, че можеш да предсказваш бъдещето. Каже кога ще ни потръгне.

— Не сега — отвърна пророкът, обръщайки се настрани. — Как бих могъл? Не сега.

Той изтича от мрачната къща навън, на слънце. Затича се надолу по улицата сред уханието на нарязан дъб, кедар и кипарис.

Някои от дърводелците го проследиха с поглед, чудейки се дали не е крадец. Но видяха, че не носи нищо.

Той дотича обратно до пазарния площад и се спря оглеждайки се с празен поглед наоколо.

 

Лудият, пророкът, Карл Глогауър, пътешественикът във времето, невротичния маниак-психиатър, търсачът на житейски ценности, мазохиста, човекът с влечение към смъртта и комплекс за месия, анахронизмът, се отправи през многолюдния пазар като си поемаше мъчително въздух.

Най-сетне бе намерил човека, когото търсеше. Намерил бе Исус, синът на Мария и Йосиф.

Намерил бе един човек, който без съмнение е имбецил по рождение.

 

Добродушния човек с малката червена шапка все още бе на пазара и избираше сватбен подарък сред живописните гърнета. Когато странникът премина край него той кимна.

— Този е.

— От къде е?

— Нямам представа. Не е от нашия край, ако се съди по произношението. Предполагам, че е някакъв роднина на нашия стар, вечно тъжен приятел Йосиф, дето жена му…

Продавачът на грънци се засмя.

Наблюдаваха го как присяда уморено в сянката на синагогата.

— Какъв е той? Религиозен фанатик? Зилот или нещо подобно? — запита грънчаря.

Другият поклати глава.

— По-скоро прилича на пророк, не мислиш ли? Не зная. Може да му се е случила беда, там откъдето идва и да е дошъл за помощ при роднините си…

— Да търси помощ от стария Йосиф! — човекът се разсмя.

— Кой знае? Ако е загубил всичко на този свят — каза мъжът с червената шапка. — Едва ли е получил нещо от Йосиф. Не стоя много дълго при него.

— Няма къде другаде да иде — каза уверено човекът, който продаваше грънци.

 

Остана край стените на синагогата до падането на нощта. Постепенно започна да огладнява. Но освен това, за първи път от много месеци насам започна да изпитва страст. Желанието сякаш идваше да го спаси от страшната бъркотия в главата му.

Изправи се бавно и потъна в мрака на града.

Най-сетне намери улицата на дърводелците, сега потънала в тишина. Отделни гласове и кучешки лай долитаха иззад високите стени.

Стигна до къщата. Пейката я нямаше, също и дъските. Вратата беше затворена.

Той почука.

Никакъв отговор.

Почука малко по-силно като се чудеше защо трябва да спазва някаква дискретност.

Вратата се отвори и очите и се впериха в него. Надари го с мазна, доволна усмивка.

— Влез — каза тя. — Тръгна за Наин преди няколко часа.

— Гладен съм — каза той.

— Ще ти дам да ядеш.

Нещо се размърда в тъмнината на кухнята, но той не му обърна внимание. Забърза след нея към следващата стая. Вътре гореше лампа. Малка стълба водеше към един отвор в тавана.

— Почакай тук — нареди му тя. — Ще ти донеса нещо за ядене.

Няколко пъти влиза и излиза от кухнята, като му донесе първо вода да се измие, после чиния с изсушено месо, хляб и чаша вино.

— Това е всичко, което имаме — каза тя.

Вгледа се в неговото потъмняло, измъчено лице. Имаше малко по-приятен вид сега, след като бе почистил мърсотията от лицето и дрехите си и бе сресал косата си. Докато се хранеше не посмя да вдигне очи към нея.

Тя започна да диша развълнувано. Похот завладя едрото и тяло. Вдигна високо роклята си и седна с разтворени крака на стола до него.

Той продължи да дъвче, но сега очите му не се откъсваха от тялото и.

— Побързай — каза тя.

Той преглътна последното парче и бавно допи останалото вино.

В следния миг тя се хвърли отгоре му, ръцете и късаха висящите по него дрипи, пръстите и галеха слабините му, устните и милваха лицето му, едрото и тяло притисна неговото.

Той изпъшка, вдигна нагоре полата и, сграбчи я и я събори на пода, разтваряйки припряно краката и.

Тя стенеше, викаше, ръмжеше, гърчеше се обхваната от страст, след това замря, докато той продължаваше безумната си езда. В един миг вдигна поглед и замръзна, забравил страстта.

От вратата с празна усмивка ги гледаше идиотът, с капеща от устата му слюнка.
 

И словото стана плът и пребиваваше между нас.

(Иоан 1:14)

Дискусионната група „Юнг“ се събираше всеки вторник на втория етаж на книжарница „Мандала“ за разискване на трудни теоретични проблеми, групови анализи и групова терапия.

Глогауър не бе организатор на групата, но с радост предоставяше помещението за срещи. За него бе голямо удоволствие да общува със себеподобни поне веднъж седмично.

Макар да ги обединяваше интереса към Юнг, всеки от тях си имаше и собствени интереси. Мис Рита Блен се трудеше над карта за трафика на летящите чинии, но никой не знаеше действително ли вярва в тяхното съществуване. Хюдж Джойс бе убеден, че архетиповете на Юнг произхождат от древната раса на лемурите, изчезнали без следа преди хилядолетия. Алън Чедар, най-младия в групата, бе побъркан на тема индийска мистика, а организаторката — Сандра Петърсън, бе спец по магиите.

Джеймс Хедингтън се интересуваше от времето. Сър Джеймс Хедингтън, физик, изобретател от войната, заможен притежател на най-разнообразни отличия присъдени му за помощта, която е оказал на Съюзниците, бе гордостта на групата. По време на войната се бе прославил като голям импровизатор, ала веднага след края и се бе превърнал в срама на Военното Министерство. Смятаха го за чалнат и, което е още по-лошо, за човек който обича да демонстрира това си качество пред публика.

Сър Джеймс имаше слабо, аристократично лице (макар, че бе роден в Норууд и родителите му бяха средна ръка хора), тънки устни, дълга бяла коса и черни, рунтави вежди. Носеше старомодни костюми, ризи и вратовръзки с избелели шарки. Често обичаше да разказва на другите членове на групата за преодолените трудности при създаването на неговата Машина на Времето. Отвръщаха му с подигравки.

Една вечер, след като всички си бяха тръгнали, Хедингтън покани Глогауър да го посети в лабораторията му в Бенбъри.

— В момента работя над най-различни интересни експерименти като например да изпращам опитни зайчета на пътешествие във времето. На всяка цена трябва да дойдеш да погледаш.

— Не мога да повярвам — отговори Глогауър. — Наистина ли можете да изпращате разни неща във времето?

— О, да. Ти си първия на когото го казвам.

— Не мога да повярвам! — и наистина не можеше.

— Ела и сам ще се убедиш.

— Защо ми се доверявате?

— О, не зная. Предполагам, защото те харесвам.

Глогауър се усмихна.

— Добре. Ще дойда. Кога ще е най-удобно?

— Когато пожелаеш. Защо не дойдеш в петък, ще прекараме заедно уикенда.

— Сигурен ли сте, че няма да ви преча?

— Ни най-малко!

— Имам приятелка…

— Ммм… — Хедингтън го погледна със съмнение. — Не бих искал да се разчува…

— Ще я разкарам.

— Така те искам! Ще хванеш бързия в шест и десет от Падингтън. Аз ще те чакам на гарата. До петък.

— До петък.

Глогауър го изпрати с усмивка. Старецът явно бе изкукал. Сигурно се е затрупал с всевъзможни скъпи електронни джунджурии в Бенбъри, но при всички случаи щеше да е удоволствие да прекара няколко дни извън Лондон.

 

Хедингтън притежаваше просторно старо имение в едно селце на две мили от Бенбъри. Сградата на лабораторията в двора бе съвсем нова.

Хедингтън бе наел две момчета за постоянни помощници, когато Глогауър пристигна с изследователя те тъкмо си тръгваха. Както и очакваше навсякъде бяха разхвърляни най-различни уреди, а от тавана висяха и се поклащаха сплетени жици и кабели.

— Насам — каза Хедингтън и поведе Глогауър към по-разчистената част на лабораторията. На широка дървена платформа бяха подредени и свързани с кабели няколко черни контейнера. В центъра им бе поставен един малко по-различен, сребристосив контейнер.

Хедингтън погледна часовника си и огледа циферблатите върху контейнерите.

— Сега. Да видим.

Той завъртя няколко копчета. След това се наведе над клетката в ъгъла и измъкна един бял, дърпащ се заек. Той постави заека в сребърния контейнер, още веднъж провери апаратурата, след това завъртя копчето в основата на платформата.

— Включвам — обяви той.

Глогауър премигна. Въздухът сякаш за миг се разтресе. Сребърния контейнер бе изчезнал.

— Боже мили!

Хедингтън се изкиска.

— Виждаш ли? На път във времето!

— Изчезна! — потвърди Глогауър. — Но това не значи, че е отишъл в бъдещето.

— Вярно. В същност той се е отправил в миналото. Не може да попадне в бъдещето. Неосъществимо е поне за сега.

— Добре. Искам да кажа, че това не доказва, че заекът пътува във времето.

— И къде тогава е отишъл? Можеш да повярваш на думите ми, Глогауър. Този заек се е върнал със стотина години в миналото.

— Откъде знаете?

— Извършвал съм опити на къси разстояния. Мога да изпращам назад във времето до доста точно определен момент. Повярвай ми.

Глогауър скръсти ръце.

— Вярвам ви, сър Джеймс.

— Сега сме се захванали с голямата работа. Смятаме да изпратим човек в миналото. Единствения проблем за сега е, че пътуването е малко бурно. Виж… — той завъртя една ръчка. Внезапно сребристия контейнер се появи на платформата. Глогауър го докосна с ръка. Беше доста топъл.

— Ето — Хедингтън бръкна в контейнера и измъкна заека отвътре. Главата му бе обляна в кръв, а костите сякаш бяха натрошени. Все още дишаше, но очевидно изпитваше страхотни мъки.

— Разбираш ли какво искам да кажа? — попита Хедингтън. — Бедното нещастно същество.

Глогауър извърна глава.

Върнаха се в кабинета и Хедингтън започна да разказва за експериментите си. Глогауър бе запознат донякъде с физичната терминология и твърде горд за да си признае, че в същност не разбира нищо от физика, та трябваше да прекара няколко часа в креслото, кимайки с престорено разбиране, докато Хедингтън продължаваше въодушевено.

Едва късно вечерта Хедингтън му показа спалнята. Стаята бе облицована с дърво и обзаведена с широко легло.

— Приятни сънища — каза Хедингтън на раздяла.

Същата нощ Глогауър се събуди и видя, че някой седи на ръба на леглото. Това бе Хедингтън и той бе чисто гол. Държеше ръката си на рамото на Карл.

— Мисля си, дали… — поде Хедингтън.

Глогауър поклати глава.

— Съжалявам, сър Джеймс.

— Е, добре — отвърна Хедингтън. — Добре.

Веднага след това той излезе.

 

Няколко дни по-късно Хедингтън му се обади за да го покани отново да му гостува в Бенбъри, но Глогауър отказа вежливо.

— Справихме се с някои от дребните проблеми — заразказва Хедингтън. — Така например, открихме най-добрия начин за защита на пасажера. Но никой от моите хора не иска да рискува. Ти не изпитваш ли желание, Глогауър?

— Не — отвърна Глогауър. — Съжалявам, сър Джеймс.

 

През следващите няколко седмици Глогауър си имаше свои проблеми. Моника започна да го посещава все по-рядко, а когато идваше нямаше никакво желание за любовни упражнения.

Една нощ, вбесен и объркан, той се заяде с нея.

— Какво ти става? Студена си като сладоледена пръчка.

Тя потърпя известно време глупостите, които дрънкаше, след което каза уморено:

— Така и така мислех да ти кажа. Имам си друг приятел.

— Какво? — той моментално изстина. — Не ти вярвам.

Толкова сигурен бе, че никой друг не може да я хареса. Бореше се с непреодолимото желание да узнае името на съперника си.

— Кой е той? — запита накрая.

— Тя — каза Моника. — Едно момиче от болницата. По-различно е.

— О, Боже!

Моника въздъхна.

— Чувствам се облекчена, наистина. До гуша ми дойде от твоите емоции, Карл.

— Тогава защо не ме зарежеш напълно? Що за странен компромис е това?

— Предполагам, защото все още се надявам — каза Моника. — Все още мисля, че в теб има нещо, което си заслужава труда. Сигурно съм глупачка.

— Какво се опитваш да направиш с мен? — извика той истерично. — Какво… какво… ? Ти ме предаде!

— Виж какво, Карл. Това не е предателство. Това е някаква гадна ваканция.

— Тогава по-добре да я направиш постоянна — извика той невъздържано и захвърли дрехите по нея. — Майната ти, кучко!

Тя се изправи уморено и започна да се облича.

Когато свърши се отправи към вратата. Той плачеше на леглото.

— Чао, Карл.

— Майната ти!

Вратата се затвори.

— Ти кучко! Ти, мръсна кучко!

На следващата сутрин той се обади на сър Джеймс Хедингтън.

— Промених решението си — каза той. — Ще направя това, което искате. Готов съм да се подложа на опита. Имам само едно условие.

— Какво е то?

— Искам аз да избера времето и мястото, където да отида.

— Съгласен.

След седмица те се отправиха с частна яхта към Близкия изток. Няколко дни по-късно той напусна 1970 и пристигна в 28 година от Новата Ера.