Къде съм?

Кой съм аз?

Какво съм аз?

Къде съм?

 

— Време и личност, — говореше ентусиазирано Хедингтън — двете големи загадки. Различни ъгли, извивки, меки и твърди перспективи. Какво виждаме ние? От каква гледна точка го виждаме? Какви бихме могли да бъдем, или сме били? Всички тези обрати и извивки на времето. Проклинам онези идеи, според които времето е измерение на пространството и се определя с пространствени изрази. Нищо чудно, че те не стигат до никъде. Времето няма нищо общо с пространството — то е свързано с психиката. Ах! Никой не разбира това. Дори и вие.

Другите членове на групата определено го смятаха за малко налудничав.

— Аз съм единственият, — говореше той тихо и убедено — който наистина разбира същността на времето…

— И по този повод — намеси се безкомпромисно мисис Рита Блен — не мислите ли, че е време за по чаша чай?

Всички я подкрепиха ентусиазирано.

Но изглежда мисис Рита Блен бе попрекалила. Хедингтън стана и излезе.

— Добре де, — промърмори тя — добре де…

Другите я гледаха обидено. Хедингтън бе човек уважаван и придаваше на групата определена тежест.

— Надявам се, че ще се върне — промърмори Глогауър.

* * *

От малък страдаше от мигрена. Постоянно му се виеше свят, често повръщаше или се гърчеше в ужасно главоболие.

Не рядко по време на тези кризи той се вживяваше в други роли — на главния герой от книгата, която четеше, някой нашумял политик или историческа личност, с чиято биография се бе запознал.

Едничкото нещо, което обединяваше тези образи бе тяхната вътрешна тревога. Хейст от „Победа“ се страхуваше от тримата мъже, които се приближаваха към острова, търсеше начин да ги спре, дори чрез убийство. След като прочете историята на революцията в Русия той заживя с убеждението, че името му е Зиновиев, министър на транспорта и телеграфите, натоварен да въведе ред в хаоса на 1918 година, но също така осъзнаващ, че трябва да внимава, иначе след няколко години ще го очистят.

Лежеше в потъналата в мрак стая, с пулсираща болка в главата, неспособен да заспи от напълно измислените проблеми, които го преследваха. Нерядко губеше ясна представа кой е и къде се намира, докато не го посетеше някой, за да го върне към действителността.

Когато разказа за това на Моника, тя остана изненадана.

— Някой ден, — каза тя — ще се събудиш и ще ме попиташ кой си, но аз няма да ти кажа.

— Какъв фин социален работник! — засмя се Карл.

Никой от двамата не се тревожеше от тези налудничави халюцинации. Живееха ден за ден, лек и приятен живот, често несъзнателно меняха поведението си за да се нагодят към компанията на други хора и не намираха това за абнормална шизоидна тенденция, защото разбираха, че и другите постъпват така. Това бе част от живота.

Понякога се замисляше за това, за тези наслагвания на чужди индивидуалности върху неговата собствена.

Случваше се в някоя кръчма, пиян, внезапно да стане от масата и размахвайки ръце да крещи на Моника:

— Погледни ме, виж — истински коралов остров…

Тя се мръщеше кисело.

— Какво си намислил сега? Не виждаш ли, че заради теб ще ни изхвърлят?

— Пристигам аз, през море от праз, Барнакъл Бил — моряка — отвръщаше той с песен.

— Не можеш да носиш на пиене, Карл, това ти е проблема.

— А-е, ти на к’о мислиш, че си ’граеш бе? — попита тогава мъжът до него, чийто лакът Карл бе бутнал.

— Де да знаех, приятелю. Де да знаех.

— Хайде, Карл — тя се изправи и го задърпа.

— С всеки човешки живот аз се смалявам — викаше той докато тя го мъкнеше към вратата.

 

Кръчми и спални, спални и кръчми. Прекарваше по-голямата част от живота си в здрач. Дори в книжарницата бе тъмно.

Имаше и дни прекарани на открито, слънчеви дни, разбира се, и някои ясни зимни дни, но всички негови спомени с Моника бяха свързани с някаква тъмна, мрачна обстановка. Скитосвания през мътната киша на парка, под типичното английско небе, тежко, оловносиво.

Независимо от часа, след онези първи летни срещи преди да преспят, двамата винаги бяха обкръжени от здрач.

Веднъж той и каза:

— Аз имам сумрачен ум…

— Ако искаш да кажеш „мрачен ум“, считай че съм напълно съгласна с теб — отвърна му тя.

Той игнорира забележката.

— Мисля, че е заради майка ми. Никога не е гледала реално на нещата…

— Нищо ти няма, освен че си падаш малко нарцисист, това е всичко.

— Някой веднъж ми каза, че мразя себе си.

— По-скоро прекалено мислиш за себе си.

 

Нежни сребърни кръстчета, се сипят над блестящата повърхост на морето.

Пляс!

Дървени кръстове падат от небето.

Пляс!

Морето се вълнува, сребърните кръстчета се разбиват на парчета.

 

— Защо разрушавам всичко, което обичам?

— О, Боже! Моля те, Карл, задръж за себе си тези сълзливи пубертетски тъпотии!

 

Пляс!

 

През всички пустини на Арабия утъпках път, аз роб на слънцето, да търся моя Бог.

 

— Време и личност — две големи загадки…

 

Къде съм?

Кой съм аз?

Какво съм аз?

Къде съм?
 

Пет години назад в миналото.

Почти две хиляди години в бъдещето.

В топлото, влажно легло с Моника.

За пореден път техния опит да правят нормална любов се бе изродил в множество дребни спречквания, които изглежда и доставяха по-голямо удоволствие от всичко останало.

Истинското забавление и задоволяване разбира се, предстоеше тепърва. Както обикновено, то щеше да завърши с екзалтиран, гневен спор.

— Предполагам, отново възнамеряваш да заявиш, че не си доволен.

Тя прие подадената от него в тъмното цигара.

— Добре ми е.

Известно време пушеха мълчаливо.

Постепенно и независимо, че знаеше какъв ще бъде резултата, той заговори.

— Каква ирония, нали? — започна той.

Зачака нейния отговор. Тя не бързаше.

— Кое? — попита най-накрая.

— Всичко това. Прекарваш целия ден в напразни опити да решиш сексуалните проблеми на разни невротици. А нощите си прекарваш също като тях.

— Не съвсем. Разликата е само степенна.

— Щом казваш.

Обърна се и се загледа в лицето и, огряно от проникващата през прозореца звездна светлина. Червенокоса, с остри черти и професионално успокояващ глас на психиатричен социален работник. Това бе глас мек, благоразумен, лъжовен. Много рядко, когато бе дълбоко развълнувана гласът издаваше истинския и характер.

Лицето и никога не се отпускаше, дори насън. Очите и — винаги бдителни, движенията — целенасочени. Всеки инч от нея бе зорко охраняван, вероятно поради тази причина не изпитваше удоволствие от обичайните начини за правене на любов.

Той въздъхна.

— Ти просто не можеш да се отпуснеш, така ли е?

— О, Карл, млъкни. Ако искаш да видиш някой невротичен нещастник просто погледни себе си.

Използваха съвсем свободно психиатричната терминология. Чувстваха се щастливи, когато успяваха да си прикачат по някой епитет.

Той се отърколи от нея и докато се пресягаше за пепелника мерна отражението си в огледалото на тоалетната масичка.

Имаше нездравия, измъчен вид на изпаднал еврейски духовник, с глава пълна с неясни видения и безумни фикс-идеи и тяло, разкъсвано от противоречиви желания. Винаги губеше тези спорове с Моника. Поне на думи тя бе доминиращия фактор.

Тази словесна престрелка винаги му се струваше по-перверзна от сексуалните им взаимоотношения, в които имаше възможност най-сетне да заеме ръководна роля. Вече се бе примирил с мисълта, че е нерешителен, пасивен, мазохистичен. Дори гневът, който преди го спохождаше често, в последно време бе станал някак импотентен.

Моника бе с десет години по-стара от него, с десет години по-горчива. Той смяташе, че като личност тя притежава повече динамизъм от него. Въпреки всичко не и вървеше никак в работата. Хвърляше се с главата напред, изгаряща от желание за бърз успех с пациентите.

Проблемът е, че се нагърбват с прекалено голяма задача, помисли си той. Свещениците, които в замяна на изповедта предлагат панацея, психиатрите — с техните отчаяни и безуспешни опити да помогнат. Но поне се опитват, помисли си той и след това се зачуди дали това всъщност е добродетел.

— Гледам на себе си — заговори той.

Дали не бе заспала?

Той се обърна.

Очите и бяха отворени, вперени нейде отвъд прозореца.

— Гледам на себе си, — повтори той — както е гледал Юнг. Как ще помогна на всички тези хора ако самия аз съм жертва и страдам от Morbus sacer невроза. Същото се е питал и той…

— Този стар сензационалист. Този стар рационализатор на собствения мистицизъм. Нищо чудно, че не успя да станеш психиатър.

— Не ме биваше за тази работа. Тя няма нищо общо с Юнг…

— Не ми излизай с тия номера…

— Исках да помагам на хората. Но не успях да намеря начин. И ти си признавала, че се чувстваш безсилна.

— Може, в края на някоя тежка седмица. Пални още един фас.

Той отвори пакета на нощната масичка, пъхна две цигари в уста, запали ги и и подаде едната.

Дълбоко в съзнанието си отбеляза, че напрежението е започнало да нараства.

Спорът, както винаги бе безцелен. Но не спорът бе важен, а изразът който той даваше на тяхната връзка. Чудеше се дали всъщност и това има значение.

— Не казваш истината.

Знаеше, че вече няма връщане назад, ритуалът трябва да се изпълни докрай.

— Казвам абсолютната истина. Нямам намерение да се отказвам от работата си. Няма да се предам. Няма да се проваля.

— Да се провалиш? Ти си по-мелодраматична дори от мене.

— Започна да се разгорещяваш, Карл. Опитваш се да се измъкнеш от черупката си.

Той възкликна подигравателно:

— Ако бях на твое място, отдавна да съм се отказал от работата си, Моника. Не те бива повече от мен за нея.

Тя присви рамене и придърпа чаршафа.

— Ти си едно мръсно копеле.

— Не изпитвам завист към твоята работа, каквото и да си мислиш. Никога няма да разбереш какво искам от живота.

Тя се изсмя презрително.

— Модерния човек в търсене на душата, а? По-скоро, модерния човек в търсене на патерица. Разбирай го както искаш.

— Разрушаваме митовете, които са движели света хилядолетия.

— И сега ще кажеш: „И какво ще изградим на тяхно място?“ Ти си банален и глупав, Карл. Никога не си успявал да погледнеш рационално на нещата, включително и на себе си.

— Какво от това? Нали казваш, че митовете няма значение.

— Реалността, която ги създава има значение.

— Юнг учи, че и митът може да създава реалност.

— Което доказва какъв объркан стар глупак е бил той.

Карл изпъна крака. Без да иска докосна нейните и се отдръпна. Почеса се по главата. Тя лежеше до него и пушеше, но на лицето и имаше усмивка.

— Хайде, — каза тя — дойде време да чуем и нещо за Христос.

Той не отговори.

Тя му подаде изпушената цигара и той я пусна в пепелника. Погледна часовника си.

Два часа след полунощ.

— Защо го правим? — попита той.

— Защото трябва.

Тя се пресегна и притегли главата му на гърдите си.

— Какво друго ни остава да правим?

Той се разплака.

Великодушна в победата си тя го погали по главата и промърмори нещо успокоително.

Десет минути по-късно той я облада диво.

Няколко минути след това отново избухна в плач.

 

Предателство.

Той предаде себе си и по такъв начин бе предаден.

 

— Искам да помогна на хората.

— Първо намери някой да помогне на теб.

— О, Моника, Моника.

 

„Ние протестантите рано или късно трябва да решим въпроса — трябва ли да разбираме термина «по образ и подобие на Христа» в смисъл, че трябва да копираме неговия живот и, ако мога да използвам израза — да имитираме дамгата на неговия позор, или още повече, че трябва да живеем живота си правдиво като него, независимо от трудностите, които това ще ни донесе. Не е никак лесно да живееш подобно на Христос, но невъобразимо по-трудно е да се опиташ да живееш така правдиво, както е живял Христос. Всеки, който се опита да го направи… ще остане неразбран, ще бъде отритнат, измъчван и разпънат… Неврозата е дисоциация на личността.“

(Юнг, „Модерния човек в търсене на душа“)

 

Самотен…

Аз съм самотен…

 

Значи е умрял, така ли? Нито пени не ми е пратил докато беше жив. Въобще не дойде да те види. А сега ти оставя наследство.

— Мамо, та това е книжарница. Сигурно едвам е свързвал двата края с нея.

— Книжарница! Това е съвсем в негов стил. Книжарница!

— Ако искаш мога да я продам и да ти дам парите.

— Много благодаря — отвърна тя с ирония. — Не, задръж я. Така поне ще престанеш да ми искаш пари.

— Странно, че не са ни писали по-рано — каза той.

— Може да сме били канени на погребението.

— Щеше ли да отидеш?

— Той ми беше съпруг все пак. И твой баща.

— Предполагам, че са загубили доста време докато ни открият.

— Колко Глогауърови има според теб в Лондон?

— Права си. Като си помисли човек — странно е, че досега не сме чули нищо за него.

— И защо ли? Нямаше го в телефонния указател. Как и беше името на книжарницата.

— Книжарница „Мандала“. На улица „Грейт Ръсъл“.

— „Мандала“. Що за име е това?

— Предлага книги по мистицизъм и прочие.

— Всъщност и ти тръгна по този път, нали? Винаги съм казвала, че тръгна по неговия път.

 

Разхождаше се между книгите на баща си. Предната част на магазина беше относително по-прибрана, книгите — подредени по лавиците, които задръстваха тясното пространство. Задната стаичка обаче, бе натъпкана до тавана с купища залежали книги.

Още повече книги имаше в избата, нахвърляни една върху друга с лабиринт от виещи се пътечки между тях.

Обзе го отчаяние. Не виждаше как ще подреди всичко това.

В края на краищата реши да остави всичко както си е, направи някои дребни промени в предната част на магазина, прекара някои от мебелите си в горната стая и се настани там. Какъв смисъл имаше да променя каквото и да било?

Случайно един ден попадна на някакви частно отпечатани поеми с подпис Джон Фрай. Странното момиче, което работеше с него в магазина му каза, че са от баща му. Зачете ги. Не бяха нещо особено, писани с малко пресилена символика и въображение, но разкриваха една душевност толкова подобна на неговата собствена, че просто не можеше да ги чете продължително.

— Той беше един забавен старец — сподели въздебеличкия купувач с червендалесто пиянско лице, който често идваше да търси книги за правилата на черната магия. — Малко чалнат, струва ми се. Един злобен старец, така ще го запомня. Непрестанно крещеше по хората. Да можехте да чуете само псувните, които се разнасяха от задната стаичка! Познавахте ли го?

— Не много добре — отговори Глогауър. — Майната ти, разкарай се!

Това бе първата смела постъпка в живота му. Ухили се докато дебеланкото изхвърчаше от магазина.

След първите няколко месеца като съдържател на магазин той се почувства човек с положение. Но с течение на времето, дълговете и трудните клиенти това чувство постепенно избледня.

 

Събуди се в пещерата и произнесе на глас:

— Аз нямам работа тук. Съществуването ми тук е напълно невъзможно. Няма такова нещо като Пътуване във Времето.

Не се почуства достатъчно убеден. Сънят му бе неспокоен, пълен с кошмари и спомени. Дори не бе сигурен доколко спомените са истински. Наистина ли бе живял някъде другаде, в друго време?

Изправи се и се затътри към изхода като усукваше препаската около кръста си.

Небето в ранната утрин бе сиво и слънцето още не беше изгряло. Заслиза надолу към реката потръпвайки от студената земя под краката си.

Стигна до реката и когато се наведе за да измие лице видя отражението си в тъмната вода. Косата му беше дълга, черна и сплъстена, брада покриваше долната част на лицето му, очите му гледаха диво. По нищо не би могъл да бъде отличен от есеите, освен по мислите. А и мислите на повечето от тях бяха доста странни. Бяха ли тези мисли по-смахнати от убеждението му, че е посетител от далечното бъдеще?

Той потрепера докато плискаше лицето си със студената вода.

Машината на Времето съществуваше. Беше я видял за последен път вчера. Това бе доказателството.

Няма никакъв смисъл от подобни размишления, помисли той докато се изправяше. Те не водят до никъде.

Но какво да прави с Иоан, който вярваше, че той е велик маг? Трябваше ли да се включи в играта и да го накара да повярва в способностите му да вижда бъдещето? И да позволи да бъде използван за укрепване поразклатената вяра на тези, които очакваха революцията?

Реши, че няма значение. Той беше тук, всичко това се случваше с него, нищо не можеше да направи. Трябваше да се постарае да остане жив за да може след година да присъства на разпъването, ако разбира се има такова.

Защо искаше да види именно разпъването? Защо то трябваше да бъде доказателство за Божествения произход на Христос? Не би могло да бъде, разбира се, но щеше да му даде възможност да почувства това, което се е случило, така както ще го почувстват всички присъстващи.

Дали Христос прилича на Иоан Кръстител? Или е някой хитър политикан, който си пробива път в градовете, търсейки приятели и връзки с властта? И при това в пълна тайна — защото Иоан не бе чувал за него, а той би трябвало най-добре да го познава. Нали според преданията е бил негов братовчед.

Може би, помисли си Глогауър, се е забъркал с лоша компания.

Той се усмихна и погледна към селото. Внезапно се почувства напрегнат. Нещо драматично щеше да се случи днес, нещо което щеше да реши неговото бъдеще. По някаква неясна причина обаче, той се разбунтува против идеята да покръсти Кръстителя. Стори му се погрешна. Нямаше моралното право да се представя за велик пророк.

Потърка главата си с ръка. Усещаше слаба болка. Надяваше се да премине преди да види Иоан.

 

„Нашето раждане не е нищо друго освен сън и забрава…“

(Уърдсуърт)

 

Пещерата беше топла и напластена с неговите спомени и мисли. Прибра се в нея с някакво неясно облекчение.

По-късно щеше да я напусне за последен път.

Тогава връщане назад нямаше да има.

 

— Всички ние избираме нашите архетипови роли доста рано в живота — говореше той пред групата. — И не се подлъгвайте от внушителния термин „архетипов“, защото той се отнася както за банковия чиновник от Шепъртън така и за великите личности на историята, „архетипов“ в никакъв случай не означава „героичен“. Вътрешния живот на този банков чиновник е също така богат като вашия и моя, ролята, която той изпълнява за него е не по-маловажна, отколкото за всеки друг неговата собствена. И макар провинциалния му костюм да оставя у вас и в онези, с които работи друго впечатление, той…

— Глупости, глупости — прекъсна го Сандра Петерсън като размахваше масивните си ръце. — Няма никакви скапани „архетипи“, нито някакви си „стереотипи“…

— Не си права — настоя Глогауър. — Нечовешко е да се съдят хората по този начин…

— Не зная как ти би ги нарекъл, но за мене тези хора са самата сивота — силите на посредствеността, които се опитват да завлекат всички останали в пропастта!

Глогауър млъкна шокиран, почти разплакан.

— Послушай, Сандра, опитвам се да ти обясня…

— Сигурна съм, че напълно погрешно интерпретираш Юнг — каза тя уверено.

— Изучил съм всичко, написано от него!

— Мисля, че Сандра е права — каза мисис Рита Блен. — В края на краищата именно за да изясним тези въпроси сме се събрали, нали?

 

Сигурен бе, че този път ще се получи.

Всичко бе подготвил щателно.

Завъртя крана на газта докато Моника се изкачваше по стълбите към стаята над книжарницата. Неприятния мирис бързо изпълни стаята. Просна се на пода до печката.

Моника влезе, отвори прозореца и се приближи до него.

— Божичко, Карл, какво ли не би сторил за да привлечеш внимание.

Той започна да се смее.

— Исусе. Толкова ли съм прозрачен?

— Тръгвам си — каза тя.

Почти две седмици не му се обади. Знаеше, че така ще постъпи и не предприе нищо. Рано или късно щеше да го потърси. Не беше кой знае каква красавица и едва ли щеше да си хване някой друг освен него.

— Обичам те, Моника — каза той докато се вмъкваше при нея в леглото.

И тя имаше гордост. Не му отговори.

 

Иоан се изправи пред пещерата. Повика го.

— Време е, магеснико.

Той излезе неохотно. Погледна умолително Кръстителя.

— Иоане… сигурен ли си?

Кръстителя се обърна и закрачи решително към реката.

— Ела. Очакват ни.

 

— Животът ми е бъркотия, Моника.

— Така е с всеки, Карл.