Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.06.2011 14:11 - Последният ден на сътворението - Волфганг Йешке ХІV - Към Атлантида и други места
Автор: universalnoto Категория: Други   
Прочетен: 549 Коментари: 0 Гласове:
1



Към Атлантида и други места

По-късно, през пролетта, Рикардо, Джеръм и Стив потеглиха към пазара. Водеха Джейн на барката. Корабът, който трябваше да пристигне в началото на пролетта от Бермудите, щеше да я прехвърли в Атлантида.

Мястото за акостиране лежеше сега малко по на юг. Водите се покачваха. Горите потъваха все по-надълбоко.

Разположиха се недалеч от пристана край един поток, тръгнаха на лов. Този път се наложи да чакат четири дена, докато барката пусна котва в залива. На борда имаше куп хора и ако се съдеше по багажа им, всички с намерение да минават Атлантика.

— Ето го Пол Лури — каза Рикардо и замаха с ръка. — Значи все пак се е завърнал.

Стив хвърли поглед през рамо към Джейн, застанала с Джеръм малко настрана. Не бе чула Рикардо — виковете на моряците, които привързваха въжетата, врявата на хората, които се трупаха на релинга, и врещенето на козите бяха доста силни. Той не можа да познае Лури. Леко свъсеният млад мъж, с когото беше се запознал в Кейп, нямаше ни най-малка прилика със стария чудак до релинга, вдигнал пътническата си тояга за поздрав. Този приличаше по-скоро на странствуващ проповедник, носеше дълга до коленете подобна на тога одежда от кафяво платно, обточена с кожени гайтани, широк черен голф, завързан с връзки под глезените, а на главата си — шафрановожълт тюрбан, под който извираше гъстата бяла коса, стигаща чак до раменете. Бяла подстригана брада обрамчваше загорялото му лице. Силно почернелите му крака бяха пъхнати в удобни кожени сандали. На рамото му висеше огромна торба от грубо платно, до него стоеше плетена пътна кошница.

— Пол Лури, цял целеничък! — засмя се Рикардо. — С голямата торба, пълна с какви ли не джунджурии, и кошницата с мъдрости. Обзалагам се, че е пристигнал само защото оттатък не се е намерил вече кой да го слуша и защото ще се пръсне от новини.

Стив затаи дъх.

Джейн стоеше редом до Джеръм на края на трапа, по който пасажерите слизаха от борда. Когато Пол мина край нея и стъпи на земята, сепна се за миг като поразен от гръм, но продължи, без да се обърне. Вървеше, вперил поглед пред себе си, и едва забележимо клатеше глава, замаян от сблъсъка с една действителност, която бе смятал за отдавна отминала. После решително удари тоягата си в земята, сякаш да потвърди, че отдавна е сложил точка зад това минало, и тръгна с широки крачки насреща им.

— Пол! — викна Рикардо.

Пол присви глава, като че искаше да я скрие между широките си плещи, и сложи пръст на устните си. Джейн се обърна стреснато, усмихна се и им махна, после насочи вниманието си към мъжете, които пренасяха кошове и бали на брега и ги товареха на камилите. Не беше го познала.

Набит, широкоплещест, почти възпълен, Пол приличаше на престарял хитър селяк, пращящ от здраве, с розови бузи и закачливо святкащи очи.

— Не ме ли лъжат очите — изпухтя той и пусна на земята пътната си кошница — или това наистина беше сладката Джейн Брукуд от математико-логистичния департамент на НАСА, току-що доставена, ароматна и хрускава като кифличка. — Той сви с наслада устни и поглади добре поддържаната си малка бяла брадичка.

— Не те лъжат очите — каза Рикардо, прегърна пристигналия и го целуна по двете страни.

— Тогава, за бога, дай моментално да изчезваме, Рикардо. Срамувам се от възрастта си и от похотливостта, която усетих, щом я съзрях. След всички тези дълги години още я пазя в спомените си. Беше в Мадрид. Ние тъкмо бяхме… — Той се прекъсна и я погледна крадешком през рамо. — Да вървим, преди да ме е познала и да изпадне в шок, от който няма да се оправи.

— Преувеличаваш.

— Кой е онзи там до нея? — посочи той с глава към Джеръм, който тъкмо пренасяше багажа на Джейн на борда. — По дяволите, срещал съм го някъде! А също и тоя тук. — Той вдигна тоягата си и посочи към Стив. — Наляга ме споменът за едно великолепно уиски, което пожертвувах заради една още по-великолепна нощ в обятията на тази красавица. — Той притвори очи и сложи длан на сърцето си. После посочи едва забележимо с палец през рамото си и каза: — Ако не ме лъже всичко тук, то онзи стареещ герой от някой уестърн е Джеръм. Банистър, а ти… — той потупа Стив с показалец по гърдите — ти си нашият астронавт в оставка Стив Стенли. Вярно ли е? Ама много млади сте се запазили! Къде бяхте толкова време?

— И ние сме почти от три години тука — отвърна Стив.

— Три години! — изсумтя Пол пренебрежително. — А къде се е дянал старият дявол? Не водите ли и Хал с вас? Той винаги беше тук, щом пристигнеше барката.

— Хал е мъртъв — каза Рикардо. — Чарлс също, и Харалд, и Близард.

— Мъртви, мъртви — възкликна Пол и удари укорително тоягата си в земята. — Аз бях на гости на Моузес.

— Чухме, че отдавна си се върнал от Атлантида. Видели са те.

— Светът е малък. Всеки познава всекиго. Имам много да ви разказвам — за отвъд, за Моузес и неговото семейство. Цяла зима живях при него. Толкова много имахме да си разказваме, че не успяхме да свършим по-рано.

— Ти си имал много да му разказваш — поправи го Рикардо.

— Аз имах много да му разказвам — съгласи се Пол. — Но и той също имаше да ми разкаже туй-онуй.

В това време пътниците се бяха качили на борда. Кози мехове с прясна питейна вода лежаха, стоварени на палубата, лъскаво-черни, натрупани един върху друг като подпухнали, осакатени животински трупове.

Освободиха въжетата, вдигнаха тежката рея, заскърца дърво, после разгънаха голямото тъмно платно и барката се плъзна по сребристо блещукащите води.

Дълго стояха и махаха, докато карачите на товарни животни сипеха ругатни и камшични удари върху животните, с които отнасяха стоките си на пазара.

— Ето отплува моята младост — каза Пол и се изсекна шумно в огромна, не съвсем чиста червена кърпа, която измъкна от дъното на торбата, висяща на рамото му. Стив го погледна косо и забеляза как Пол скришом бърше очите си. Той взе пътната му кошница, за да я отнесе при камилите, и отново я пусна на земята, щом чу от вътрешността й заплашително ръмжене.

— Тихо, Дейви — подвикна Пол, — никой няма да те открадне. Тук сме между свои. — Той отвори капака на кошницата и издърпа отвътре едно кученце, малко ръждивочервено кълбо с пухкава опашка, черна муцунка и къси тъпоъгълни уши, напомнящо на чау-чау[1]. То заситни между тях, душейки ги поред, след което се оттегли между краката на Пол, където явно се чувствуваше най-сигурно.

— Произходът му е от Америка — каза Пол. — Ловци хванали няколко и ги опитомили. В Атлантида са станали почти напаст. Бях взел няколко със себе си и ги подарих на Моузес. Качих се на борда с цяла глутница; реших, че все няколко ще издържат на дългия път. Но когато слязох в Кадис, броят им беше се утроил и капитанът три пъти се прекръсти, като се отърва най-после от нас. Така ли е, Дейви? Половината от екипажа денонощно ловеше риба да изхрани тая ненаситна пасмина. А колко дълго и безрезултатно се лутаха учените да разберат как кучето е попаднало от Новия свят в Стария! Кой би допуснал, че аз, Пол Лури, съм решението на загадката.

— Как е Моузес? — попита Джеръм.

— Не е добре. Последното лято се скарал с един саблезъб тигър. Това му се отразило зле. Прескочил трапа, което дължал преди всичко на боасите. Те му донесли билки от планините, които, изглежда, са сторили чудото, разказваше ми жена му. Движи се само с патерици, по цял ден седи на верандата. Синовете и дъщерите му вършат работата.

Построил си е къща от камък, за цяла вечност. Има си и ковачница. Кара да му копаят желязо от планината и е направил един боас своя Хефест[2], като е успял да му отнеме страха от огъня. Не съм антрополог, но няма да се учудя, ако котилото на Моузес се чифтоса е боасите и оцелее петте милиона години. От това би излязла раса, която ще може да се опре на джуджетата и няма да сподели съдбата на неандерталците.

— Чух, че имал една дузина деца — каза Джеръм.

— Осем сина и четири дъщери, някои са черни дяволи като него, други са се метнали повече на майката. Най-големият, Алгис, е пребродил цяла Европа, бил е чак до Северно море и там е открил много странни неща, които аз самият бих искал някога да видя. Но за такива уморителни странствувания вече съм твърде стар.

— Да не би да е открил другия край на нефтопровода на Франсис? — рече Стив.

— Не е. Каза, че приличало по-скоро на гигантска система от бункери. Взел го за укрепително съоръжение. Лежало на брега, наполовина под водата. Онази част, разположена на сушата, била напълно обрасла с растителност. Съоръженията трябва да са от много хилядолетия. Разказваше и за релси от някакъв материал, който не ръждясвал. Часове наред яздил край тия релси, докато се влели в морето. А далече навътре във водата можели да се видят още много от тези бункери, разядени от прибоя, покрити с миди и морска растителност.

— Какво ли може да е? — рече Стив.

Пол сви рамене.

— Вие сте млади. Идете и го вижте. Ако се съди по описанията, трябва да са стартови рампи за междупланетни кораби. Огромен комплекс, откъдето се отправяли на път междузвездни кораби. Може би са били хора, заминали из Галактиката, може да са били посетители от звездите, изградили там своя база. Кой знае. Момчето споменаваше и за надписи, които е открил, релефи в проядения бетон. Но едва се забелязвали. Това е страна, където вилнеят чести бури.

Дали старият Труси все пак нямаше право? — запита се Стив. — Дали човекът не е потеглил отдавна из Галактиката?

— И за какво говорят надписите?

— Това само боговете знаят. Дяволското племе на Моузес наистина добре си служи с лъка и ножа, но на четмо и писмо никой не ги е учил. Пък и за какво им е? Само че ако на мелеза му сечеше малко повече пипето, щеше да седне и да прерисува знаците. Просто да ти се дореве, щото Моузес и аз можехме да ги разчетем. — Пол въздъхна и отпи от меха с вода, който му подаде Рикардо. Избърса си брадата и рече: — Аз знам какво казват заличените надписи. — Той нарисува с тоягата си един правоъгълник на земята до загасналия лагерен огън. — Вие, които прекрачвате в този свят, надежда всяка оставете. Той няма никакво бъдеще. Те го изгледаха озадачени.

— През мен се влиза в град скърбящ и вечен;

през мен се влиза там, где скръб цари;

през мен се влиза при народ обречен…

……………………

надежда всяка тука оставете!

— Звучи ми познато — каза Стив.

— Така или горе-долу така ще го изрази някога един поет[3] от този край — завърши Пол, вдигна показалец и подигравателно, намигна.

— Ти винаги си бил голям шегаджия — засмя се Рикардо.

Пол сви рамене.

— Е, да. А не съм ли прав?

— Това ти най-добре си знаеш — каза Джеръм.

— Бил си в Атлантида — каза Рикардо. — Как е там?

— Ще ви разкажа и за Атлантида.

— Атлантида — започна той, когато след пазара седнаха около, вечерния огън, а наоколо им цвърчеха цикадите. — Атлантида е много странен континент. Никъде няма да видиш така една до друга смелостта и обезкуражеността. Ако седнеш в Санкт Джорджия на терасата на кръчмата „Бъдеще“ на Дъдли, който се перчи, че вари и предлага първата бира в света — между нас казано, ужасна е, но от година на година става по-добра, — можеш да ги различиш по облеклата им. Атлантидите с тюрбан и самотъкана тога, другите в избелели мизерни униформи. Едните имат вид на местни жители, спокойни са и самодоволни, другите са като туристи, нетърпеливи и малко подозрителни. Всички те поглеждат на югозапад към така наречената оперативна зона; едните развеселени и мъничко скучаещи, а другите са нервни и изпълнени с досада като пътници, които дни наред чакат своя самолет, чието пристигане се отлага от час на час.

Засипали са залива на Касъл Харбър и голяма част от лагуната западно от Санкт Джорджия към северния риф, отстранили са всички неравности на терена с булдозери, идеално са го нивелирали. Площадката е осем километра дълга и пет широка. В средата се намира една платформа, където е натрупан експерименталният материал, който от десетки години ’се мъчат да върнат в бъдещето, но напразно. Никой не знае каква точно е причината. Има цял куп специалисти по тоя въпрос и също толкова хипотези. Най-правдоподобно звучи, че е трудно да се фокусира „полето на завръщане“ с необходимата точност във времето и пространството. Разсейвало се на стотици квадратни километри и в огромни периоди от време. Спомняте ли си тупурдията, която се вдигна в средата на седемдесетте години около така наречения Бермудски триъгълник? Не беше чак такава глупост, както я изкараха учените. И сигурно слуховете се подклаждат непрекъснато от най-високо място, за да се направи историята още по-мистериозна, а с това и по-съмнителна. Защото започнаха да се досещат какво може да се случи в тоя географски ъгъл, когато от флотската база влизаха в действие мощните машини на времето и неконтролирано се изпращаха в миналото от порядъка на милиони мегаватчаса. С тях могат да отлетят във времето дори чрез открити гравитационни полета огромни маси и тежко и горко на кораба или самолета, който ще попадне във вихъра на изкуственото гравитационно кълбо, което е тръгнало назад във времето, за да върне от най-далечното минало някакъв предмет.

Вълнуващ спектакъл е, когато остатъците от тия хронотронни буреносни фронтове достигнат Атлантида. Хората се взират като вцепенени към огромната бетонна равнина. Светлият ден помътнява, въздухът отведнъж се зарежда с електричество. По експерименталните маси материал заиграват електрически пламъчета на фона на помръкналото небе. Бури изсипват поройни дъждове. Над морето се вдигат водни вихрушки и често навътре в сушата валят трепкащите тела на риби, отнесени високо в атмосферата. Понякога небето потъмнява и един горещ сух адски полъх напада града, дошъл сякаш от други епохи, друг път в разгара на лятото ще завърти снежна виелица или ще падне градушка от петдесеткилограмови парчета.

На няколко пъти излизах след някоя такава отвратителна буря в оперативната зона. Обзема те тягостно чувство. Хората избягват тази местност. Имаш усещането, че всеки момент ще те подхванат и ще те запратят в някоя тъмна бездна. Междувременно местността се е покрила с прах и навеян пясък, в който можеш да намериш странни предмети…

Пол разтвори една кожена торбичка, която носеше на шнур през врата си, и изпразни съдържанието й в шепата си.

— Ето един венчален пръстен. Р.Ф. 16.1.1873. Но най-интересното е, че плоската вътрешна страна се намира отвън, а закръглената — отвътре, като че са действували мощни топологични сили. Ето това е част от алуминиева табелка: горе може да се разчете „… РИ“, вероятно последната сричка на име; над него „7 7 3“, а под него „… ИЛИ“, сигурно се касае за опознавателната марка на пилот от Военновъздушните сили, който се е казвал МЪРИ или нещо такова. Ето тук: две златни коронки от кътници, помежду им мост от две части. Това тук без съмнение е човешки пръст, напълно дехидриран и мумифициран. Ето и един винт, четвърт цол, деформиран от невероятна сила. Това парченце месинг трябва да е от арматурата на някой кораб, защото тук отстрани е гравирана нониусна[4] скала и цифрите 7 и 8. Понякога можеш да намериш и съвсем други неща. Смачкани части от машини, деформирани до неузнаваемост, парчета алуминиева и стоманена тенекия, овъглен пластмасов материал, гранулиран метал, стопен и отново застинал, също така части от трупове, откъснати човешки крайници, повечето напълно изсушени, а на някои места се виждат и тъмни петна, сякаш е паднал порой от кръв или петрол.

Пол пусна предметите обратно в кожената торбичка.

— Довлечени от времето неща. Запокитени в миналото и изхвърлени на брега от прибойните вълни, произведени от машините на осемдесетте години. Изглежда, не всичко е вървяло така, както са си го представяли — каза Пол, вдигайки рамене. — На атлантидите са им хрумнали доста полезни начини, за да изпратят в бъдещето добри съвети, разни впечатляващи анахронизми, неразбиваеми капсули, така да се каже, цял куп последователно датирана бутилкова поща, но, изглежда, никоя не е пристигнала. Може би са изхвърлени на непознати брегове, където не живеят хора, или пък земята ги е приела твърде надълбоко в скутите си и не ги излага на показ.

 

Когато пристигнаха в крепостта и отново започна ежедневието, присъствието на Пол Лури се почувствува като ободрителен летен дъжд. Всички се посъживиха, окуражиха се наново.

Той съобщи, че проектът „Атлантида“ печелел все повече привърженици и имал известни изгледи за успех, ако базите им на американската суша продължават да се развиват така добре, че да гарантират снабдяването с жизнено необходими стоки, а по-късно — и със суровини.

Пол Лури бе решил да пресече отново Атлантика. — Единственото цивилизовано петънце на този огромен, неуютен свят — уверяваше ги той.

След като в продължение на седем месеца не чуха никакъв материализационен пукот, а от последното кацане бяха минали петнадесет месеца, те решиха единодушно да разформироват крепостта.

Беше 18 август на петдесетата година от първото регистрирано кацане.

Записаха решението, имената си и датата в летописния дневник, запоиха го в една оловна касета, нея пък затвориха в една хронотронна сонда от неразрушима пластмаса и я закопаха на височината Монт Лапаню.

С това най-амбициозният и най-скъпо струващ проект в историята на човечеството беше официално обявен за провалил се.

Направиха го на драго сърце, защото нищо вече не ги свързваше с епохата, от която идеха и която би могла да бъде златен век на човешката култура, ако бе стояла под други звезди, а не под тези върху пагоните на честолюбиви генерали.

 

Оставиха по-голямата част от екипировката си на обединените племена, чието водачество бе поел Сенегал, синът на Гудлък. Той искаше да ги поведе на изток, за да търсят в Тиренската падина и Сицилианските планини нови места за ловуване.

Джеръм говореше, че щял да отиде при Моузес, а Гудлък и Сноубол искаха да го придружат. Стив още не беше решил накъде.

Така те потеглиха с няколко камили и личните си вещи на север и зачакаха барката, южно от наречения по-късно Капо дел Архентиера. Тя пристигна на втори септември.

На борда се качиха: Рикардо Руис и Нина Джеймисън, Ленард Розентал и Елмър Труси, Джеръм Банистър и Пол Лури, Гудлък и Рик Бейли, Сноубол и Стив Стенли, един джип с ремаркето, четиринадесет камили и естествено — Дейви.

От север бяха дошли свободни колонисти, които, чули за разформирането на крепостта, вече не се чувствуваха в безопасност. Неколцина търговски наемници от Африка също се качиха на борда. Те заплатиха прехвърлянето с ценни тигрови кожи и нокти, които в Атлантида можеха да донесат цяло състояние, с криви саби от най-изкусна арабска изработка, със златни и сребърни украшения с причудливи форми и изящни кожени изделия.

— От кои времена датират тези неща? — запита Стив един от търговците. Той вдигна рамене и отвърна на арабски. Стив не го разбра.

— Смята, че тези вещи са извън времето — отговори му друг и изкриви тъмното си лице в усмивка. — Не разбира въпроса ви.

Стив кимна.

Барката се носеше в блещукащата обедна светлина на северозапад с издуто от силния южняк могъщо платно. Кормчиите в тъмни бурнуси и тъмни тюрбани дремеха, облегнати на веслото, в обедната жега. Повечето пасажери бяха потърсили закрила под тентата или пък се бяха оттеглили под палубата за следобедна почивка.

Стив извади скиците на Хауард Харнис и ги запрелиства. Дейви му правеше компания и душеше любопитно жилавата на зелени и бели ивици компютърна хартия.

Изпадна някаква изрезка от вестник. Беше „Нюзуик“ от 17 октомври 1983 година. Напечатана на лоша хартия, се мъдреше доста избелялата снимка на помпозно облечен стар мъж, а под нея:

Атентат върху Максимилиан V

Мексико Сити — АП: Като по чудо във вчерашните вечерни часове старият хабсбургец избегна куршумите на един атентатор, който бе издебнал монарха, когато напускаше след вечерня катедралата, за да се отправи към националния дворец. От императорското семейство не е бил ранен никой. Един от телохранителите на кайзера намерил смъртта си при престрелката. Атентаторът е бил хванат. Съгласно съобщения на Националната гвардия той отказал да съобщи принадлежността си към някоя групировка. Показанията му са противоречиви. Атентаторът явно е живял дълго време в чужбина. Това показват чуждият му акцент, както и някои предмети, които е носил у себе си.

Некачествена работа! — беше написал в полето с печатни букви Харнис, а отдолу: Беше обезглавен лейт. Мърчинсън.

Стив изтегли между пръстите си безкрайната лента, разглеждайки пробабилистичната[5] плетеница на линиите на времето. Някои точки бяха подчертани.

Март 1867: Победа на мексиканските въстаници над френските нашественици. 19 юни 1867: Керетаро: Фердинанд, Максимилиан, ерцхерцог на Австрия, от 1863 кайзер Максимилиан I на Мексико, разстрелян от отделение стрелци на Беиито Хуарес. В полето: Твърде невероятно развитие. Успешна корекция на курса? Малко по-нагоре: 1519 — Ернандо Кортес.

Притвори очи. На 16 август от Семпоала потеглили четиристотин души с петнадесет коня и шест оръдия, двеста тамини[6] носели аркебузите, останалите тежки оръжия и храната. Ризници имали само ездачите и командирите. Цели три дни си проправяли път из горе щата влажна низина и заразените от комари блата на Тиера Калиенте[7]. На четвъртия ден започнали изкачването по мъгливите склонове на Кофре де Пероте[8]. Пътят ставал стръмен, по изсечени в скалата стълби достигат изтощени Хикочималко. По залез съзират на юг масива на Спера Мадре с извисената над него безупречна пирамида на Оризаба. Зад тази планинска верига лежи равнината. Обетованата земя, златният град Теночтитлан[9].

Нощта е свирепо студена. Войниците с просмукани от пот памучни елеци мръзнат жестоко. Още преди зазоряване напускат лагера и се изкачват към прохода, които кръщават Пуесто де Номбре де Диос[10]. Носачите напредват много бавно, конете трябва да се теглят за юздите; въздухът става по-разреден, по-леден, дъхът на животни и хора образува летливи облачета, докато зад тях слънцето се издига червено от омарата на крайбрежието. Отпред блести заснеженият връх на Оризаба, в пропастите тегне мъгла. Пътят възлиза зигзагообразно нагоре в планината, долината се стеснява. Корекция

Изведнъж от срещуположния склон се вдига странен шум като пукота на фишеците, които по време на карнавала се навързват един за друг и се запалват пред стълбището на катедралата. Огнени езици заиграват на две места от храстите и в същото време глухи експлозии като от изстрели на аркебузи.

Един кон рипва, цвилейки, и пада в пропастта, като повлича със себе си мъжа, който го тегли за юздите Наоколо зейват огнени кратери и сеят смърт — гърчещи се едно върху друго нахвърлени тела, снопове от стоманени куршуми раздират подплатените с памук кожени елечета, разнищват броните като мукава, сразяват телата на конете, скала се пука и хвърчи наоколо, рикошети свистят към утринното небе. Кортес е в оптическия мерник на един снайперист, превива се и се свлича с ръка на меча, гравираното лезвие, измъкнато наполовина от ножницата; пенлива кръв, която бликва от нечий елек, едно ужасено око, което в следващия миг бива пронизано от изстрел и за част от секундата разложено на молекулните си съставни части; шлем, който се изпълва с кръв, съсирващ се белтък по парчетата кости, а над всичко — ритъмът на непрестанното тракане, тактът на този жесток мъртвешки танц.

След десет минути всичко е свършило. Релсите са изместени в друга посока. Смърт изневиделица, безмилостна разплата за една дълга трагична история, която тъкмо се готви да започне. Задушена още в зародиш.

Харнис беше отбелязал зад точката:

Дата: 29 август 1519, девет часът местно време. Място: Кофре де Пероте.

Мисия: четири-пет души, две тежки картечници, гранатомет, снайперисти. Участниците с антиколониална мотивировка, романтични интереси към културата на ацтеките.

Изпълнение: Преустроен самолет. В 747 с поставен отгоре уред (клетка), замаскиран като радарна система. Изхвърлянето комбинирано с парашутни скокове.

Цел: Да се попречи на тази фанатизирана католическа сган да пусне корен в Централна Америка и да заличи старата местна култура.

Кръстоносци — каза си Стив. Сякаш реформираната сган, която неизбежно щеше да ги последва, е с нещо по-добра от тях. Сякаш не е било крайно време кървавият жречески режим на индианските военни диктатори да бъде сметен на бунището на историята.

Но може би Америка изобщо не е била откривана и населявана от бели. Може би Колумб, без да подозира, е плавал към огъня на крайбрежните батареи на Ауисолт, натрапени му от някоя благосклонна сила на бъдещето — малък тим военни съветници от Япония или Китай при двора на касика[11]. Мореплавателят изчезва безследно, търсейки западния Морски път към примамливите брегове на Индия и на островите, богати с подправки, погълнат е от Саргасово море. Никаква вест от Новата земя в океана не достига в Европа, нито пък слуховете за несметни златни съкровища. Кой ли би финансирал тогава следващата експедиция?

Корекция

Дата: 12 октомври 1492, два часът местно време. Място: Гуанаани[12].

Вик от платформата на горния край на мачтата. Питащи гласове в тъмнината, запалват факел. Мъже, които са спали на палубата, си търкат очите и се катерят по вантите, за да открият брега. Нищо не се вижда. В небето още блещукат звезди през дупките на облаците. Скърца такелажът, водата бълбука лениво край бордовете. Отново вик от наблюдателницата.

— Земя!

Заповеди, оръдеен изстрел. Сигнали прелитат между корабите, щурманите съгласуват действията си.

Да! Дори може да се подуши. Земя е. Силен мирис на подправки и гнилота, които вятърът довява, шум от прибой.

Платната се смъкват, хвърля се лота. Застават голи до кръста на палубата в хладината на ранното утро. Постепенно звездите избледняват в оловния предизгрев. Бряг. Всички се взират като вцепенени, опипват се, за да се уверят, че не сънуват. Те са покорили безкрайността, не са прескочили кръга на земния свят и не са се сгромолясали в пропастта. Достигнаха земя, както им обещаваше адмиралът.

На брега мъждукаща светлина. Огън? Далечен вик. Хора?

Индия. Дали ще ги приемат като приятели? Мазолести, проядени от солта и слънцето длани, се кръстят. Тук и там някой опипва тайно своя талисман, промърморва „Салвадор“[13] и плюе храбро на талпите. Не един вече смята, че надушва аромата на екзотични подправки, приятния мирис на канела и ванилия, нежно възбуждащия аромат на пресовани бали с чай, които са натрупани на кея, острите изпарения на ценно дърво. Денят ще разбули онова, за което беше разказвал пътешественикът-венецианец: за империята Катай, за острова Сипангу, за високите сгради в градове от мрамор, за палатите, над които се развяват копринените знамена с дракони на великия хан, за пристанищата, където гъмжи от големи кораби, пътуващи хиляди мили по крайбрежията.

Пратеник на императора им оказва честта и идва срещу тях. Драконът се издига, сече въздуха сякаш със стоманени остриета, люспестата броня на набитото му тяло блести ярко в утринното зарево, опашката му е опъната и украсена с лъскав сребърен диск, ревът му се чува на мили разстояние, когато величествено се носи в своя път и идва към тях, гласът му е като гръм, муцуната му се разтваря и бълва огън. Светлина се излива върху им, но не от пламъците на пролетния празник, а от напалм.

— Спиш ли? — запита го гласът на Пол Лури.

Стив отвори очи.

— Фантасмагории! Глупости! Виж само! Конспекти за една бъдеща история.

— Равносметките на Хауард Харнис ли?

— Да. Ти си знаел?

— Той ги пишеше още преди двадесет години. Понякога си говорехме за тях.

Пол седна на сянка до Стив.

— И за какво е всичко това?

— Това е най-очарователната историография, която може да си измисли човек, Стив. Фантасмагориите са важно нещо. Огромните, никога неосъществени възможности на историята. В точките, където действителността в някой изненадващ момент се отваря и ти открива картината на друга реалност, там лежат златните мини на човешката фантазия. И ако един ден този свят наистина загине, то ще е само от липса на фантазия у неговите обитатели.

Наистина реалността е също важна и не биваше да предоставяме управлението й на бюрократи и военни. Но това е неизбежно, щом обявяваме факта за най-висш критерий. Защото какво е тя за човешкия дух? Гето, в което живуркат скромните души, ония, дето се доверяват само на онова, което могат да пипнат, малък отрязък от широкия спектър на човешкото съществование.

Вятърът почти беше заспал. Голямото тъмно платно висеше отпуснато и хвърляше тясна сянка напреко на палубата. Кормчията спеше. Съвсем наблизо подскачаха делфини.

Бележки

[1] Китайска порода куче. — Б.пр. 

[2] Бог на огъня, ковачеството и занаятите (гр.). — Б.пр. 

[3] Данте — Ад, Песен III, прев. Иван Иванов и Любен Любенов. — Б.р. 

[4] Уред за точни измервания на малки дължини. — Б.пр. 

[5] Ненаучно философско учение, че познанието е възможно само до вероятното. — Б.пр. 

[6] Индианско племе. — Б.пр. 

[7] „Огнена земя“. — Б.пр. 

[8] Връх в Мексико. — Б.пр. 

[9] Столица на Империята на ацтеките в центъра на днешния град Мексико. — Б.пр. 

[10] Място, носещо името господне. — Б.пр. 

[11] Главатар на племе в Централна и Южна Америка. — Б.пр. 

[12] Тук Колумб за пръв път е стъпил на брега на Америка. — Б.пр. 

[13] Спасителю! (исп.). — Б.р.; Също така е името на първооткрития остров, дадено от Колумб. — Б.NomaD. 




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: universalnoto
Категория: Други
Прочетен: 577029
Постинги: 373
Коментари: 263
Гласове: 229
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930