Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.06.2011 13:37 - Последният ден на сътворението - Волфганг Йешке ХІІІ - Изчезналата група
Автор: universalnoto Категория: Други   
Прочетен: 569 Коментари: 0 Гласове:
0



Изчезналата група

„Подслушвателният пост“ представляваше една скална ниша западно от крепостта. Тя позволяваше широк обзор на юг и югозапад и се състоеше от една издатина, обрасла с ниски храсти, които предлагаха достатъчно прикритие, ако се гледаше отдолу или от съседните високи масиви. Зад нея почваше суха пещера, в която при лошо време или ако на небето се появеше неприятелски самолет, можеше да се потърси укритие. Тук имаше радиостанция с комплект батерии, които можеха да се зареждат със слънчеви клетки, както и телефон за връзка с комендантството в крепостта.

През следващите седмици Стив на няколко пъти биваше определян да стои на пост заедно с Чарлс Мърчинсън. Най-обичаше да караули сутрин, когато дни наред се разиграваше грандиозен спектакъл. Кометата, която бяха видели вечерта на пристигането си, бе излязла на дневното небе и започваше да се отдалечава от слънцето право срещу изгрева. Малко преди да се пукне денят, над източните планини се извисяваше един светлинен гейзер, сякаш изплуващото слънце дишаше като кит, после се надигаше искрящата глава на кометата, а опашката й лумваше сред изгасналите звезди, за да изтлее после и самата тя, щом утринното зарево запълнеше небето. Ден подир ден кометата изгряваше все по-рано и губеше яркостта на светлината си, опашката й се скъсяваше и постепенно огнената сабя, която бе ги изплашила при приземяването им, потъна в необятния тъмен плащ на Всемира.

Минаха месеци, но нито една група пътници за миналото не се появи на небето. На запад продължаваха да се чуват експлозии, предизвикани от материализационни процеси, но това бяха все тръбопроводи или багери, които им сипеха отгоре. Чарлс умееше да различава пратките по пукота, а с времето и Стив се научи, но въпреки това нервно се взираше с бинокъла в мъглявината на мястото на кацането, за да бъде все пак сигурен. Чарлс, напротив, нито веднъж не отдели поглед от четивото си. Обичаше да чете и Стив му заемаше книгите, които бе донесъл със себе си.

Експлозиите, чието ехо довяваше вятърът от Африка, бяха далеч по-многобройни от тези по западния край на острова, в областта на спусканията от флотата на щатите.

— Пак им пращат подкрепления — ръмжеше Чарлс. — Мечтая да дойде време, когато ония от флотата ще са така хитри, че да спуснат на мерзавците оттатък право в скута им няколко атомни бомби. Това ще ни спести сума ядове. Но учените от нашата флота не си напрегнаха мозъка да премислят нещата, също както и ония от вашата НАСА.

— Какво значи „вашата“ НАСА?

Мърчинсън се засмя сухо.

— По наше време нямаше никаква НАСА, да не говорим пък за полети в Космоса. САЩ бяха бедна страна. Не можеха да си позволят такъв разкош. Но затова пък бяха смела страна. Нашите войници спечелиха войната срещу Германия и Япония, когато Хитлер завзе прародината на Хабсбургите и се надсмя на кухия панамски колос. Какви ли не обещания ни бяха направени от посланика на кайзера, когато онзи ни заклеваше да влезем в панамериканско съглашение, за да възвърнем заедно със съюзниците завзетите Франция и Испания, да сметем силите на Оста и да хвърлим японците в морето, които бяха вече пред Лос Анхелес и правеха въздушни нападения над Мексико Сити и Пуебло.

А какво стана след войната? Всичко се забрави. Кайзерът отказа да изплати дори военните пенсии на сакатите, Които бяха си залагали главите за „Пемекс“ в Окинава и край Алгарве[1]. Изведнъж взеха да призовават; единството на петролодобивните страни и Максимилиан се съюзи с шейховете и шаха, а после и с аятоласите. Цените на петрола растяха ли, растяха, а при нас — броят на безработните. И така продължи до енергийните закони на Картър, когато всеки американец, който искаше да си купи стоватова крушка, трябваше да удостовери, че му е нужна за промишлени цели.

Чудно ли е, че заложихме всичко на коза, който този Флайсигер измъкна от ръкава си с неговата вълшебна машина на времето и на акцията в потайна доба на няколко специални части от флотата в Средиземно море. Това беше едничкият ни шанс, да изстискаме нещичко от шейховете, да си откраднем парченце от голямата торта, та да устоим срещу обкръжението на империята. Затова и хвърлихме всички средства в този налудничав проект. Искахме да имаме Флорида и излаз на Мексиканския залив. Естествено САЩ биха откупили с удоволствие полуострова от Кастро. Преди сто години за един сандвич са могли да получат това тресавище от испанците, но Кастро щеше да поиска малко повече, за да индустриализира острова си, но в сравнение с „Пемекс“, Вашингтон не можеше да предложи нищо. Никой още не ламтеше за нашите долари, а след договора от Маями курсът им спадна безкрайно много. Където и да идеше по света американец и сложеше долари на масата — ще смръщят нос. Съжалявам, мистър, всичко е заето. Не, няма нито една свободна стая, всичко е заето. Дори обувките му няма да лъснат. Ако им размахаш обаче песоси или дирхами[2] — Сезам, отвори се! И вратите се отваряха.

Знам много добре какво говоря, мили мой. И аз бях оттатък, от другата страна на Мисисипи, в Тексас, като гастарбайтер, както и много други от Щатите, брал съм памук, опитах и като сондьор при „Пемекс“ е премия в случай на успех; няма ли петрол, няма песоси. Живеехме в бараки, пълни с дървеници, и ако се разболееш, набързо те изхвърлят. А щом като са те изритали, и куче дори не се интересува от теб, освен естествено онези от кайзеровата полиция. Те се появяваха още начаса с палки и пистолети в ръка, за да те пообработят и да те принудят да си тръгнеш за дома. Изпразват ти джобовете и те хвърлят в Мисисипи. Знаеш ли как там оттатък произнасяха думата „янки“? Сякаш ти плюеха в лицето. Така си е…

В моя свят страницата беше прелистена обратно — помисли си Стив. Фактите обаче бяха досущ същите. Но си премълча.

— После се появи този капитан Франсис, идваше май от някакъв институт на флотата по изпробване на оръжията в Бостън и каза: Така не може да продължава. На същото мнение бяха цял куп хора, аз също. С онзи; Флайсигер работеше и един японец, заедно разработваха вълшебното оръжие — Нободедис Кофи[3], или нещо подобно се наричаше; баща му бил избягал от мексикански плен, просто преплувал Мисисипи като Том Сойер и Хъкълбери Фин в романа на Марк Твен. А тази чудесия — този хронотрон — действително функционираше, макар и само еднопосочно, както ми се струва, но това навремето никой не можеше да предположи.

Край вече! Така каза този Франсис. Повече така няма да продължава. Стига сме целували дюстабаните на шейховете за всеки варел петрол и стига сме позволявали на мексиканския император да изпомпва водата от Мисисипи, за да си пои сухите райони на югоизток, а отгоре на всичко и да ни плюе, когато протестираме. Сега ще обърнем щика обратно и ще изпомпваме петрола под задника на шейховете, преди те изобщо да са седнали на него. Ще го изпомпваме от пресъхналото Средиземно море през Европа до Британско море.

— В Северно море — поправи го Стив.

Чарлс го погледна недоумяващо.

— Там са намерили от няколко години малко газ и петрол. Но всичко тепърва ще се разработи. Сулум Вое ще стане огромно петролно пристанище, ще натъпчат Шетланд и островите Оркни с рафинерии, за да поемат обилно бликащото злато от Британско море, да го преработват и извозват. Но всеки втори сондажен остров, между Екофиск и шотландския бряг ще бъде една замаскирана машина на времето, която ще вади петрола от миналото. За няколко години „Пемекс“, заедно с неговия оглупял кайзер, ще идат да продават игли и вретена по къщите с техния петрол. Нито варел повече няма да им купим. Заедно с „Бритиш Петролиъм“ и другите европейци, които не са свързани с Хабсбург, ще „разкрием“ в британските води неподозирани запаси. — Чарлс сви рамене. — Така си го представяше Франсис, и аз също, докато животът не ме научи на съвсем друго. Затова се и записах във флотата, да помогна на нашата страна да излезе от безизходицата. Представяш ли си разочарованието ми, когато пристигнах тука и видях какво става. Идваше ми да зарева, Стив, щом ми стана ясно колко дилетантски е било завъртяно всичко, така че провалът си е бил вече предварително програмиран.

Те помълчаха известно време. Стив харесваше дребния пъргав мъж, макар че беше много жлъчен. При цялата си нетърпеливост той беше безусловен другар и Стив имаше чувството, че в негово лице е спечелил един приятел. За да отклони разговора, който така ядосваше Чарлс, Стив каза:

— Според тебе Хъкълбери Фин и Том Сойер в романа на Марк Твен били преплували Мисисипи.

— И така си е. Направили са го.

— Смея да твърдя, че познавам моя Марк Твен добре. Те не са минавали никога през реката. Към този остров са отишли…

— Чуй ме добре, Стив. И аз знам моя Марк Твен също тъй добре, чел съм всичките му книги. Знам романите му, автобиографията и пътните му бележки, чел съм също така неговия „Като Гринго през цялата империя“, където той се будалка с Максимилиан Втори, както и романа му „Един янки в двора на крал Артур“, в който той зашлевява плесница на монархическата сбирщина и на престарелите клерикали на Хабсбургите.

Стив се вгледа смаяно в Чарлс. Изведнъж осъзна чудовищната истина.

— Къде е роден Марк Твен? — запита го той.

— Това го знае всеки ученик — отвърна Чарлс. — В Тива на Илиной[4].

— Чувал ли си нещо за град Ханибал?

Чарлс се позамисли, после поклати глава:

— Никога. Може би е някъде оттатък реката.

Стив кимна.

Този Марк Твен не го познавам — рече той. — Но ако искаш да се запознаеш с моя Марк Твен, аз имам издание с най-важните му произведения в сака си.

Вечерта той му подаде оръфания екземпляр на едно джобно издание с произведения на Марк Твен. Мърчинсън изчезна набързо. Следващия ден никой не го видя в лагера. На другата сутрин той се появи на скалната ниша, където седяха на пост Рикардо Руис и Стив. Върна книгата, без да каже нищо. Беше блед, капнал от безсънната нощ и видимо разстроен.

Сигурно се чувствува така, сякаш ненадейно е погледнал в някоя пропаст — помисли си Стив.

Мърчинсън се взираше мълчаливо в Западната падина. Излезе толкова остър вятър, че предизвикваше сълзи в очите. Чарлс си избърса ъгълчетата на очите и рече със суров глас:

— Невероятно! — И добави след малко: — Не знаех, че толкова нещо е загубено.

После рязко се обърна и погледна Стив право в очите. Смесица от любопитство и тревога, дори известен страх откри в погледа му Стив.

— Гледам те, Стив — каза той. — Гледам обгорялото ти лице, сухите бръчици около очите ти с цвета на лешник, сякаш много си се смял или дълго си гледал в слънцето. Гледам пълните ти тъмни устни, посивелите коси над слепоочията, малките ти щръкнали уши. Вдъхваш ми голямо доверие. Ти си истински и те чувствувам близък. И в същото време си ми по-далечен от някоя друга галактика. За мен ти си някакво чудовище — като твоя непознат Марк Твен. Никога нямаше да те срещна, ако ме бяха оставили в моя свят. В този мой свят ти може би никога не си раждан. Къде си роден, Стив?

— В Лос Анджелис.

— В Лос Анхелес — каза Чарлс, като изговори името на града гърлено твърдо като испанците. — В Лос Анхелес се раждат малки янки. Лос Анхелес е град на манастири и светии. Там дори и през двайсетте години на този век в името на бога още изгаряха книги и хора. В Лос Анхелес вилнее инквизицията, царуват червенокапците, които съдят живите и мъртвите и техните мисли и въжделения. Но нека допуснем, че си се родил в Лос Анхелес, но в моя свят. Какъв щеше да станеш? Пилот при дяволите на „Лос Аереос“, които си убиваха времето в Манила, като сипеха напалм над джунглите на Самбоанга и Басилан, за да изтребят неверниците-маври, или бомбардираха в Бразилия „гнездата на съпротивата“ на индианците, които пречат на сондьорите на „Пемекс“ и защото у тези бедни неграмотни уж били намерили бунтовнически позиви? — Той бързо се извърна. — Извинявай, Стив. Не исках да те обидя. Беше за мен едно ужасно прозрение.

— Защо се огорчаваш толкова? — каза Стив. — Да не би да тъгуваш за твоя свят? Той е струвал точно толкова, колкото и моят.

— Ще ми се все пак да съм израснал в твоя. Той е бил по-голям от онзи, който съм си представял и който ни обещаваше адмирал Франсис. Значи тази куха, самовлюбена глава е проиграла един далеч по-добър свят, без даже да го забележи.

— Причината е в природата на хронотронните фракции — каза Стив. — Можеше да го разбере само ако дойдеше тук.

— Щях веднага да му видя сметката — увери го Чарлс Мърчинсън мрачно. — В пъкъла щях да го пратя!

— Той и самичък сигурно отдавна вече си го е създал.

— Що за пъкъл ще е, щом самият дори не го забелязва.

Стив сви рамене:

— Може би най-жестокият.

— Често съм се питал — намеси се Руис — дали едното бъдеще не заличава другото, или по някакъв начин не съществуват и двете паралелно.

— По някакъв начин да — каза Стив, — най-малкото в нашите спомени. А дали и в реалността съществуват — в това се съмнявам. Но ние знаем прекалено малко по тия въпроси.

— Тогава значи бъдещето, което аз пазя в спомените си, ще умре заедно с мен? — каза Руис.

Стив кимна.

— Би трябвало тогава да го запиша.

— За кого? — попита Чарлс.

— За гудлъковци и близардовци от следващите пет милиона години. За потомците на атлантидите.

Чарлс се засмя.

— Карай да върви, Рикардо! Не си заслужава толкова, тоя наш свят! Те ще си намерят по-добър.

— Но нашите записки биха могли да им помогнат в това отношение.

— Подценяваш времето — каза Стив. — Между днешния ден и епохата, която наричаме „човешка култура“ лежат неописуеми пустини, в които прахът на историята наново и наново ще се преобръща. Дори пирамидите не биха устояли на подобни периоди. Какво остава за някакви късчета хартия, които ще съществуват за някакво си далечно бъдеще, което и на нас самите вече ни се струва недействително. Научи ги на няколко мръсни трика, та по-лесно да оцелеят. Ето всичко, което можеш да им дадеш за из пътя напред.

 

Това се случи няколко седмици по-късно: Стив яздеше на север заедно с Джеръм и Ленард Розентал, за да инспектират крайбрежието, когато за първи път можа да наблюдава явлението „материализация“. Беше огромен сноп от дузина петдесетметрови тръби за нефтопровода. Ехото от пукота при материализацията се затъркаля по западните планински склонове; в двата краят на товара се раздиплиха цели гроздове от парашути, цъфнаха пролетнобели, след което вързопът величествено започна да се спуска надолу, сякаш в забавен каданс, и цопна върху морската повърхност. Изригнаха гейзери, извисиха се нагоре и все по-нагоре, после безшумно заваляха обратно. Парашутите омекнаха и се разстлаха нашироко, докато тръбите потъваха все по-дълбоко, а после се събраха в двата им края като колонии медузи, за да последват своя товар в глъбините.

 

През следващата пролет Стив замина с Чарлс на лов за кози в планините, на изток от крепостта. Навлякоха ботуши и панталони, тъй като местността гъмжеше от змии, облякоха кожухчета от кози кожи без ръкави върху скъсаните си фланелки, нахлупиха широкополи шапки, плетени от острица[5], които да ги пазят от слънцето. Ловуваха с лъкове, за да пестят патроните и да не привлекат неканени гости.

Чарлс улучи една млада коза, но не смъртоносно. Тя побягна из планината и те се втурнаха след нея по сипеи и през гъсталаци от кактуси и; тръни, следвайки задъхано пресните следи от пот. Откриха, смъртно раненото животно, омотано в един гъст храсталак. То напразно опитваше да се измъкне, когато го наближиха, и жално врещеше. Чарлс се хвърли с рибешки скок върху козата и й заби ножа в гръкляна. Алена кръв бликна от раната, потече по дясната му ръка, с която стискаше бавно отпускащата се шия на умиращото животно. После вдигна глава. Слънчеви лъчи се плъзнаха по тясното му, загоряло от слънцето лице под широката периферия на шапката. Имаше пръски кръв по бузите и челото си. Запремига и щастливо се усмихна, бършейки ножа си. Стив му помогна да измъкнат животното от храста.

В същия момент от юг доехтя пукот от материализация. Чарлс се завъртя като ужилен от тарантул и напрегнато огледа южното небе. После съзря окървавените си ръце. Взря се в тях ужасен и объркано погледна Стив. Изпъшка:

— Това е лошо знамение. По дяволите!

И припряно се опита да се избърше в рядката, едва набола трева между камънаците, но кръвта бе започнала да засъхва и висеше на тъмни съсиреци чак до лактите му.

Стив му подаде лъка и колчана си и метна трофея на рамо. Трупът беше още топъл и отново започна да кърви. Побързаха да се спуснат надолу и хукнаха по посока на крепостта.

— Скоро ще започнат фойерверките — викна Чарлс.

След десетина минути от югоизток се появиха два изтребителя и воят им се понесе над Падината.

— Проклети да са! — извика Чарлс задъхано. — И нито едно облаче по небето! Горките момчета.

Когато най-после стигнаха крепостта, Стив имаше чувството, че са му остъргали гърлото с шмиргел. Хвърли козата в праха между бараките, махна шапката от главата си, нахлупи стоманения шлем и грабна автомата.

— Ранен ли сте? — викна Харнис.

Стив го изгледа в недоумение, после забеляза, че цялото му рамо е оплескано с кръвта на козата. Само поклати глава, тъй като не можеше да произнесе нито звук.

— Вземете хеликоптера! Другите потеглиха заедно с хората на Близард и Гудлък и всеки, от когото можем да се лишим. Внимавайте, защото на югозапад, до водата, са били забелязани търговски наемници, най-малко дузина. Дръжте се възможно по на юг.

— Къде са кацнали? — попита Чарлс.

— Още не знам. Щом получа някакъв пеленг, ще ви го предам по радиото. Хайде!

Двамата хукнаха през лагера към полетната площадка. Старият Труси вече махаше маскировката. Помогнаха му да приготви машината за излитане. Стив запали мотора. Две минути по-късно се вдигнаха и полетяха ниско над короните на дърветата в южна посока. На няколко мили разстояние двата изтребителя профучаха един след друг на изток.

— Дръж колкото е възможно по-ниско — каза Чарлс — Те са прекалено бързи. Докато ни открият, вече ще сме извън обсега на оръдията им. Но после трябва да завием рязко встрани и да изчезваме, преди да са завили и да са се върнали.

Стив бе насочил хеликоптера на югоизток навътре в района на кацането. Далеч пред тях в падината се издигаха няколко димни стълба, вероятно от бомби. Чарлс, седнал от лявата му страна, наблюдаваше непрекъснато назад.

— Дръж района под очи. Ще ти кажа, щом птичките се зададат.

Гласът на коменданта бликна от радиостанцията: Изглежда, слезли са доста далеч на северозапад, още по-близо до водата от предишните. Чувате ли, Стенли?

— Разбрано. Край. — Стив промени курса.

— Гледай да си все над светло поле, така блещукането на ротора по не се забелязва. Сигурно скоро ще пристигнат пак.

Две минути по-късно двата свръхзвукови изтребители проехтяха в бръснещ полет на запад. Този път още по-южно от тях.

— Имахме късмет — въздъхна Чарлс. — Мисля, че вече сме наблизо.

В същия момент се случиха няколко неща едновременно. На Стив му се стори, че проблясва нещо като пушечен огън някъде долу. А след част от секундата чу едно звънко пинг и вляво от зрителното му поле стъклото на кабината помътня около една дупка от куршум, голяма колкото нокът. Едновременно с това падащата отляво в кабината светлина се обагри в пурпурночервено и това червено за няколко секунди стана още по-интензивно.

Той инстинктивно дръпна машината вдясно до крайно косо положение и я обърна, почти докосвайки короните на дърветата на около сто: и осемдесет градуса. И попита уплашено:

— Какво става? — щом кормилото отново легна здраво в ръката му. Хвърли поглед наляво, тъй като Чарлс не отговори. Беше рухнал напред в коланите си, с широко отворени очи.

Стив стисна за миг клепачи и видя как Чарлс бърше нервно ръцете си в изсъхналата трева, за да отстрани козята кръв. Спусна главоломно хеликоптера и изключи мотора, изпълзя от кабината, залитна няколко крачки, прегъна се и повърна. Поклеча няколко минути така — не смееше да отвори очи, да се огледа. От запад се чуваше пушечен огън. После се върна при машината, освободи Чарлс от коланите, измъкна го от седалката и го положи на земята на няколко метра от машината.

Стив отчупи няколко клона и как да е поприкри хеликоптера. После взе автомата си и се запромъква на запад. Морето не беше много далеч, хладината му се чувствуваше. След около двеста метра той се натъкна на мъртво джудже от племето на Близард. Веднага след това видя безмоторника. При кацането си той беше обръснал няколко дървета, изглеждаше доста тежко повреден, но беше отворен и превозното средство бе успяло да излезе.

Той зърна един търговски наемник как пробягва, наведен през просеката. В същия момент изтрака автоматичен пистолет и мъжът се свлече на земята.

Притиснат към ствола на едно дърво, Стив се опита да се оправи в обстановката. Изстрелите май бяха дошли отдясно, там сигурно са се окупирали новопристигналите или хората от крепостта. Той успя да се промъкне, пълзейки от прикритие към прикритие, до края на друга поляна. Тук видя джипа — преобърнат на дясната си страна с простреляно предно стъкло. Една безжизнена фигура висеше полуизхвърлена от седалката на шофьора. На по-малко от пет метра от машината лежеше друг убит, и двамата от групата, която беше се приземила. По оборудването личеше, че е група от четирима. Къде бяха останалите двама? Стив приклекна и се опита да пропълзи напред под прикритието на ниските храсталаци.

— Залегни! — изкрещя нечий глас и сякаш да придаде по-голяма сила на думите си, някой го удари по рамото. Нещо го завъртя като вихрушка и го помете в храстите. Озова се до някаква фигура в защитно облекло, която го хвана за колана и го изтегли още по-навътре в шубрака. Едно изпоцапано с кал лице се обърна към него:

— Бейли — каза лицето. — Рик Бейли. — При което разтегли устата си в широк квадрат и оголи забележителна челюст. — Дайте да видя!

Едва сега Стив усети, че на лявото му рамо беше пламнала пареща болка. Той несръчно се заопипва.

— Долу ръцете! — изкомандува Бейли, преглеждайки раната. — Обикновена драскотина. Това беше момчето оттатък на дървото. С автомата не можем да го стигнем, трябва ми карабина.

Стив се сви по корем и стисна зъби.

— Що за хора са тия? — попита Бейли.

— Искат багажа ви. Най-вече мунициите.

— Така си и мислех. Но какви са?

Стив поклати глава.

— Тя е дълга за разправяне. Но са най-малко дузина.

— От тях можете да извадите четирима или петима. Излязоха от строя. Добре че ни предупредихте по радиото. И всичко това нямаше да се случи, ако веднага бяхме измъкнали джипа от проклетия безмоторник. Така можаха спокойно да ни обкръжат. Какъв късмет, че поне изтребителите не ни обстрелваха.

Стив кимна.

— Къде ви е четвъртият човек?

Бейли показа с глава в противната посока. Стив се обърна и на две крачки от себе си видя фигурата на жена, която лежеше, сгърчена под прикритието на храстите. Край нея лежеше по гръб и едно мъртво джудже, още един от племето на Близард. Куршумът го беше улучил в дясното слепоочие.

— Не повярвах на очите си, когато изведнъж до мен изскочи това шимпанзе със стоманена каска и ми каза на английски да съм осигурял огнево прикритие. Направи обаче само няколко крачки, когато снайперистът оттатък го взе на мушката. Веднага го довлякох обратно, но вече не мажеше да му се помогне.

Стив трябваше да се пребори с нов пристъп на прилошаване. После каза:

— Аз ще се опитам… Аз…

— По дяволите, ще опитате. Нищо не можем да направим, щом са толкоз много. А къде са нашите хора?

— Трябва да са наблизо. Щом воините на Близард са тук…

Чии воини?

— На Близард. Той е водачът на тези мъже. — И той посочи мъртвото джудже.

— На маймуните ли?

— Не са маймуни.

— Я стига! Мога все пак да различа човека от маймуната.

— Не, не можете! — избухна Стив.

Бейли го изгледа слисано. После разтърси глава, сякаш искаше да прогони лош сън:

— Окей. А вие тук сигурно пасете кози?

— Отгде накъде?

— Защото на такова ми миришете, човече! Дръжте под око десния участък. Аз ще охранявам отляво. И ще чакаме да видим кой е по-бърз, вашите хора или онези оттатък. Дано имаме късмет.

На два пъти над главите им профучаха изтребителите, после взеха обратен курс и изчезнаха. Веднъж само от северна посока чуха някакъв вик и четири-пет пушечни изстрела, иначе всичко си остана спокойно. Бръмчаха насекоми. Стив бе че вторачил в храстите. От време на време имаше чувството, че нещо се движи, но нищо не съзря. Болката в рамото му ставаше непоносима. На няколко пъти чу жената тихо да хлипа.

— Съвземи се, Джейн — каза Бейли изненадващо нежно. — Поне ти не ни утежнявай положението.

Няколко минути по-късно тя пропълзя до тях и легна помежду им. Стив я огледа бързо из ъгълчетата на очите си. Беше малка и нежна. Чипото носле, скрито под твърде големия й стоманен шлем, беше обгоряло от слънцето и напръскано с лунички. Лицето й му се стори позная. Колко ли отдавна е било? Година, десет?

Хилядолетие? За последен път я беше виждал в Мадрид. Джейн… Джейн Брукуд. Лури беше заедно с нея. Боже мой, точно тука! Тя също се числеше към десантните групи. Беше предвидена за втория ешелон, който трябваше да последва своя авангарден отряд.

Тя скри лице в шепите си, щом видя убитите край; джипа.

Изведнъж на срещуположната страна на просеката нещо се разшава, чуха се викове; профучаха над главите им изстрели и те заровиха лица в тревата, после автоматът на Бейли затрака.

— Проклятие! — каза той. — Как исках да го имам този подлец. Сега вече е слязъл от дървото.

— Надушвам огън — рече Стив и вдигна глава. На север се тулеха гъсти облаци дим, долетяха крясъци и странен гъгнещ рев. После земята започна да се тресе.

— Какви дяволи са това? — попита Бейли.

— Нашите хора са — отвърна Стив, докато наблюдаваше приближаващия се облак прах.

— По дяволите — каза Бейли, щом видя да се появяват първите сиво-кафяви чудовища. — Флотата, изглежда, разполага тука с цяла зоологическа градина срещу неприятелите си.

От север прииждаше стадо от шест до осем балухитери — подобни на носорози създания с врат като на жираф и огромни конски черепи, най-големият бозайник на сушата, който някога е обитавал Земята. Навели заплашително глави, те преораваха с пръхтене и ръмжене храсталака в гората като живи булдозери. Върху огромната задница на предвождащия самец стоеше Близард, държеше се с една ръка за късата опашка на чудовището и подкарваше уплашеното животно е копието. Бялата му козина беше раздърпана. Облещил зъби, той мяташе екзалтирано глава насам-натам и надаваше пронизителни ликуващи викове. Неговите и хората на Гудлък бяха се залепили като репеи на останалите животни и ги гонеха като стадо демони пред себе си.

Щом като привидението изчезна, Стив и Бейли притичаха към джипа, но за двамата мъже там беше късно за каквато и да е помощ.

От търговските наемници нямаше и следа. Бяха оставили шестима мъртви; четирима, бе застрелял Бейли, двама не бяха успели навреме да избягат и бяха премазани от балухитерите.

Опразниха джипа и с общи усилия го изправиха, завързаха мъртвите в ремаркето и потеглиха, към хеликоптера. Минути след това Руис и Гудлък се появиха с техния джип.

Стив им разказа за случилото се. Лицето на Руис стана пепелявосиво, щом видя трупа на Мърчинсън.

— Тия кучета! — изхълца той и зарита в безсилна ярост предните гуми на джипа.

— Вземи хеликоптера и откарай мис Брукуд в крепостта — каза му Стив. — Аз ще се погрижа за джипа.

Мексиканецът тръсна безмълвно глава, пренесе мъртвия в своята машина и положи главата на приятеля си в скута. Впери поглед напред и заплака без сълзи. Останалите стояха за няколко минути безмълвни. Всички бяха изтощени и потиснати. Стив наскуба трева и започна да чисти кабината на хеликоптера. Бейли му помагаше, като мокреше сухата трева с вода от една манерка.

— Приятел ли му беше? — попита той.

— Такива сме всички тука — отвърна Стив. — Двамата са пристигнали заедно преди дванадесет години, от едно и също бъдеще.

— Ще стоя пет години, нито ден повече. Не ставаше дума да си залагаме тука главите.

Стив погледна твърдо новодошлия.

— На вас, както и на всички ни тук, не ни остава нищо друго, освен да издържим малко по-дълго. Защото ни изиграха голям номер.

Живите тъмнокафяви очи на Бейли: го заоглеждаха изпитателно:

— Какви са тия приказки?

Стив му обясни ситуацията. Челюстните мускули на Бейли потръпнаха. Той леко поклати глава, сякаш беше зашеметен, седна на плъзгача на хеликоптера, загледа оцапаните си с кръв длани, после побутна стоманения шлем от главата си и забърса с ръкав челото и късо подстригания си череп.

— Не ви ли е добре, Бейли?

— Опитвам се да се пробудя, човече: Да се пробудя!

— За съжаление не е сън, мистър Бейли.

От юг се зададе Близард с двадесетина от своите и на Гудлък воини. Те бяха пръснали търговските наемници, бяха плячкосани няколко от камилите им и настроени победоносно, много се учудиха на извънредно сериозните им лица.

— Чарлс е мъртъв — каза Гудлък.

Близард, чиято иначе бяла като сняг козина сега беше мръсна и изпоцапана с кръв, разбута своите хора и излезе напред. В тъмните му очи мъждукаше опасен огън, още беше възбуден от лова. Отиде при джипа, където седеше Руис, и заопипва челото и страните на Чарлс като слепец, който иска да запомни нечие лице. После се извърна, изпъна се в целия си ръст и вдигна юмруци, сякаш се готвеше да се заудря по гърдите, но вместо това падна напред на свитите си юмруци и нададе едно измъчено ръмжене, което явно идеше дълбоко от гърдите му.

— Да се махаме, докато огънят не ни е пресякъл пътя! — предупреди Стив.

— Отлитай с женската — каза Гудлък. — Ние ще докараме машините. И мъртвите също.

Бейли се втрещи объркано в него.

— Хей! — викна той. — Тоя ли командува тука? Да ме вземат дяволите, но… — И млъкна, когато Гудлък го погледна въпросително, изтика със сръчно движение празния магазин на автомата си и пъхна нов.

— Елате, мис Брукуд — каза Стив. — Ще ви заведа на сигурно място.

Той й помогна да се качи в кабината, залости вратата и се покатери на пилотската седалка. Докато палеше мотора, видя, че радиостанцията още е включена. Чу се гласът на Джеръм. Той беше претърсвал заедно с Ленард далеч на изток. Съобщи му накъсо какво се е случило. Джеръм изруга.

Когато се издигна, Стив забеляза, че четири-пет джуджета бяха се вкопчили по плъзгачите на хеликоптера, за да си съкратят пътя към дома. Машината трудно се вдигаше и той почувствува, че у него набъбва несправедлив гняв към тези пасажери. Потисна това си чувство, напомняйки си, че тези юначета вероятно им бяха спасили живота, когато с огън и викове подкараха балухитерите като живи танкове към вражеските позиции.

Вдигна дясната си ръка от лоста и я погледна. Трепереше като трепетликов лист.

 

— Мамка им! — изруга той. — О, извинете, мис Брукуд.

Но тя не му обърна внимание; седеше, свита на седалката до него, захлупила очите си в ръце. Рамото го болеше адски, отново бе започнало да кърви. Под себе си видя джипа с Джеръм и Ленард, които идваха от изток. Той им предаде приблизителната позиция на другите и видя как машината измени курса си, за да пресече пътя на конвоя.

Беше тъжно завръщане. Най-кървавият ден от много години насам.

Нина пое грижата за момичето. После превърза рамото на Стив, докато той докладваше на Харнис за случилото се.

Лятото стана горещо. Отново някои в лагера се сбогуваха, за да вземат есенния кораб за Атлантида. Сред тях беше и Алфаро, дърводелец по професия и момче за всичко в крепостта. Искал да опита щастието си, в Атлантида щял да отвори работилница, обясняваше той. С това екипажът на крепостта се сведе до шепа мъже и две жени.

През целия юли ги тръшкаше някаква инфекция, придружена от силна треска, всички страдаха от разстройство и бяха отпаднали.

На запад се спускаха цели метеоритни потоци от пратки с материал, но потъваха в покачващото се ниво на водата.

Стив оздравя от раната в рамото си. Тя дълго гноеше и той дремеше в трескав полусън; седмици, надупчени от спомените му като перфокарти за програмата на друго съзнание, твърде слабо свързано с неговото, което му прожектираше неясни и размазани картини.

Когато укрепна достатъчно, та да може да обикаля из лагера, той търсеше понякога Джейн Брукуд, за да си поговорят, защото тя му напомняше за един свят, който за него ставаше все по-недействителен. Струваше му се, че тази жена е пропита от аромата на онази далечна действителност, аромат, който притежаваше някога Луси. Усещаше го като следа, която сякаш трябваше само да последва, за да се измъкне през някаква тайнствена врата, зад чийто праг ще се отвори изплъзналото му се минало и ще го приеме като блуден син.

Понякога паметта му изневеряваше и той назоваваше момичето Луси. Тя прегръщаше рамената му и една нежна, покрита с лунички ръка лягаше върху неговата. Това бяха моменти, които той съхрани ясно в спомените си, тъй като те изпълваха изцяло съзнанието му.

Един ден Нина влезе неочаквано в стаята, а на тръгване го извика настрана и разбрала погрешно намеренията му, го помоли да остави младата жена; на мира. Обясни му, че след случилото се при кацането тя пострадала от тежък шок, който сигурно не ще може да, превъзмогне напълно. Най-добре за нея било да я изпратят със следващия кораб за Атлантида, та да добие поне илюзията, че се е измъкнала от ада и се е завърнала в цивилизацията.

Стив безизразно погледна в застарялото лице на Нина, видя дълбоките бръчки, започнали да се врязват около очите и ъгълчетата на устата й, кимна мълчаливо.

— Ти си много болен, Стив — изхълца тя, обърна се задъхано и побягна.

— Защо ли плаче? — запита се Стив на глас и вдигна безпомощно ръка.

Върна се бавно в бараката със спалните помещения и се изправи пред огледалото над изподрасканата пластмасова мивка. Мъжът, който го гледаше оттам, смътно напомняше на неговия баща. Темето му бе почти олисяло; рядка, преплетена със сиви нишки брада обграждаше хлътналите, бледи, почти сиви страни. Очите лъщяха с неестествения блясък на наркоманите.

Той вдигна изтърканата си фланелка нагоре. Гръдният му кош беше измършавял, кожата се беше опънала над ребрата и откриваше под ключиците и по хълбоците между тъмночервените пъпки мокреещи белезникави петна с големината на нокът.

— Лъчева чума — промърмори той. Същите симптоми бе наблюдавал при Харалд и Харнис. — Хванал съм малко повече.

С бавни движения смъкна отново фланелката, пъхна показалците си в две дупки и я подръпна. Прогнилият избелял плат изпращя.

После Стив пристъпи съвсем близо до огледалото и се вторачи в сребърната паяжина зад стъклото, която издаваше започналото му ослепяване. Струваше му се, че съзира картини, които се подреждаха в просторен ландшафт. Дни наред бе го измъчвала мисълта, че това е вълшебно огледало, през което може да се надникне в една друга действителност. Може би ще успее и да влезе в нея, ако го счупеше, може би пред него би се открил облян от слънцето свят, градове, над които беше прелитал, шосета, огромни житни нивя, бентове, реки с излетни корабчета, писта, на която можеше да се приземи.

Взираше се в счупените парчета, разпръснати в краката му; няколко сиви мокрици затърсиха убежище в цепнатините на влажното прогнило дърво, откъдето видяха измъкнати скобите, с които бе захванато огледалото. С треперещи ръце Стив събра парченцата и ги пусна в пластмасовата мивка.

Когато понасъбра повече сили, започна да се качва горе, където бяха погребани Харалд и Чарлс. Често седеше там и часове наред се взираше, без да мръдне, в планинската верига на юг. Понякога в ясни дни можеше да различи далеч на югозапад африканския бряг. Знаеше от мъже, които са стигнали далеч на юг, че Сахара още не съществува, че там се простира обширна савана, из която пасат невъобразимо големи стада, че хълмовете са покрити с гъсти лиственици и вековни дъбове, а низините са прорязани от реки, обградени с брези и елши. Оттам бяха дошли джуджетата, дълбоко от сърцето на Африка, за да разпрострат жизненото си пространство през Средиземноморието до Алпите.

Стив се усещаше понесен от лениви води, смрадливи от мухъла на отмрялото време. Но той усещаше също, че кормилото постепенно отново захапваше и сам се напрегна да го държи в правилен курс. Вдигнеше ли поглед, за да обгледа пейзажа, той виждаше пред себе си само задушна тишина, над която като камбана ехтеше светлината; земя, която се нажежаваше към точката си на топене и започваше да се разлага, опушвайки в черно скалите, а тъмни лешояди кръжаха над солените блата. Друг път се виждаха рунтави кожи — облаци, светлинни локви върху стоманеносиви води, прохладна влага, която го удряше в лицето и стягаше очите му.

Понякога в ясни вечери, далече оттатък на североизток, отвъд Тиренското море, се откриваха върховете на италианското плато, тесни, пламтящи в червеникавия заник ръбове, проядени от реки, които се спускаха в повече от три хиляди метра дълбока падина. И на няколко пъти му се стори, че съзира оттатък странни проблясъци като сигнали от фар, които припламваха в нееднакви периоди от време и отново гаснеха. Той си спомни за архангела на Харалд с божия агнец на ръкава и неговото лазерно оръдие, което следвало всеки жест на ръката му като огнен меч, и се усмихваше. Докато в низината, запълнена вече от мрак, се надигаше воят на мастодонтите, безкрайни стада от праисторически животни, потеглили през Падината на юг, сякаш усетили смяната на ерите във възрастта на Земята. Някоя незабележима промяна на въздушното налягане? Или на магнитното поле?

 

Над Африка, великата костница на древността на Земята, настъпваше спокойствие. Беше ли това мъртвешка тишина? Не слизаше вече никакво подкрепление. И хората от крепостта напразно чакаха пристигането на нова десантна група.

Зимата дойде рано, пък се случи и студена. Нощем се увиваха в лошо ощавените кожи и страдаха от бълхите, които хората на Гудлък и Близард редовно домъкваха със себе си.

 

Една утрин намериха Харнис умрял в креслото зад бюрото му. Бе предал командуването съвсем тихо, за да си отиде без много шум. Когато отвориха бюрото, откриха дузини метри компютърна хартия — сигурно за някоя сметачна машина, която така не бе и пристигнала, изчезнала вероятно безследно сред еоните на времето — стотици алтернативни бъдещета. С невероятна прилежност нощ след нощ комендантът бе седял на бюрото си, притиснал хартията с ампутираната си ръка, за да скицира със ситни печатни букви синхронно-оптичните линии на възможни периоди, бе разработил и важните точки на пресичане и разклоняване, в които с минимални разходи биха били възможни исторически вмешателства. Съвсем дребни кръстчета отбелязваха смъртта на Колумб още преди да е потеглил към непознатите брегове, на Кортес и Писаро, на Наполеон, Максимилиан Мексикански и Хитлер; кръстчетата на Линкълн, Кенеди и Мартин Лутър Кинг бяха чистичко защриховани; стрелки сочеха битката на Каталонските полета, при Гетисбърг, при Кана и Сталинград, тези при Литъл Биг Хорн и при Лигниц, при Тур и Поатие, при Гуадалкивир, при Ватерлоо и Чикамауга.

— Често имаше болки в ампутираната ръка и не можеше да спи — каза Нина. Тя беше проживяла с него повече от двадесет години.

Подпрял посивялата изсъхнала ампутирана ръка на компютърната хартия, той бе отбелязвал възловите точки на историята с несъществуващи, отдавна разложени пръсти, сгърчили се в несъществуващ огън, премазвани от несъществуващи буци лед; с кожа, която се е отлепвала под палещите лъчи на слънцето, а едновременно с това и от студа, пропълзяващ под ноктите, но отрязаните нервни окончания, под въздействието на електрическите трептения на кората на големия мозък, са продължавали да го измъчват с бичуващи послания.

— Преди години съм виждал математически модел на променливи въздействия от IFF[6] — каза Джеръм. — Бяха изградени по подобен начин. Този модел трябваше да се приложи при нашата операция в миналото. Ама ония бяха прекалено сигурни в работата си и безкрайно лекомислени. При това имахме средствата да го направим. С компютрите на НАСА лесно бихме проследили причинните вериги на историческите алтернативи и в техните преплитания с други действителности. Той се е опитвал да го направи без техническа помощ, опрян само на паметта си и оскъдните налични справочници.

Стив разглеждаше огромния гоблен от осъществени и неосъществени възможности, победи и поражения на човека и човечеството.

— Би трябвало да се построи огромен палат и тези линии на времето да се отлеят в неразрушим релеф. Историята на възможните за постигане бъдеща на този свят.

— Или цялата тая щуротия да се хвърли в огъня — каза Ленард с нашепващ глас. — Да не би някой от вас да си въобразява, че историята на тази планета някога отново ще поеме същия път, след като по такъв начин се намесихме в развитието й.

— Никога! — заяви уверено Труси. — Божията воля е духът да надмогва времето, докато цялата материя на Вселената се превърне в дух, на който ентропията вече нищо не може да стори.

Ленард го погледна изпитателно над очилата си. Джеръм многозначително се почука по челото.

— Още преди Мойсей в някоя друга линия на времето да изкачи Синайските планини, за да получи божиите заповеди, дори далеч преди да е положен основният камък на египетските пирамиди, ние ще сме населили Галактиката и ще сме проникнали дълбоко в миналото — разпали се Труси. — Такова е нашето предопределение.

— Извинете, господа, че се оттеглям от този метафизичен маймунски спектакъл — каза Бейли. — Ще поседна с Близард и Гудлък, та да имам поне чувството, че се намирам сред разумни хора.

Труси сви възмутен лявата си ръка в юмрук, а с дясната вдигна патерицата си.

— Какво разбирате пък вие?! — изкрещя той. — Нищичко не разбирате!

Щеше да падне, ако Джеръм не бе го подхванал.

— Колко време вече си тук, Елмър? — запита го Стив.

— Тридесет и три — отвърна Труси. — И повярвайте ми, имах достатъчно време да размисля над всичко. Смятате ли, че така те живеят цели тридесет и три години, без каквато и да е идея? Без никакъв идеал?

— Добре, добре, Елмър — каза Джеръм.

— Всички ще измрете безполезно, ако нямате идеали — каза Труси. — Трябва ли целият ни живот и смъртта на толкоз добри хора да отидат напразно? Ние трябва да приемем предизвикателството. Бъдещето на света принадлежи на нас, ако го подхванем както трябва. С божията помощ…

— Добре, добре, Елмър — каза и Джеръм.

— Пусни ме! — изфуча яростно Труси и закуцука навън.

През следващата нощ Стив сънува съня на Харалд, само че не го срещна архангелът, а той самият беше архангел, натикан в страшно неудобен скафандър, в който едва можеше да се помръдне. Но беше изпълнен с пориви за дела, чувствуваше се призован да посочи с пръст позорните петна в човешката история и да ги опожари. Отново и отново се опитваше да вдигне ръка, за да насочи изгарящия лъч на лазерното оръдие към целта, но ръката увисваше безжизнена надолу като пън, като застинало парче суров бетон, което не даваше да го помръднат.

 

На следващия ден избраха чрез гласуване нов комендант на крепостта.

Джеръм предложи Бейли.

Седем гласа „за“, между тях тези на Близард и Гудлък.

Един глас „против“ — на Труси.

Двама въздържали се — Нина и Бейли.

 

Беше слънчев зимен ден, когато Сноубол, синът на Близард, дойде при Стив и му каза, че в долината, от горната страна на лагера, се е хванала дива коза в един от капаните, му. Веднага се отправиха на път, за да не ги изпревари някое грабливо животно или лешоядите. Докато се движеха по продължение на потока и се изкачваха по утъпканата керванджийска пътека, Сноубол надничаше за пъстърва, която се спотайваше в сенчестите вирчета като остриета на копия от потъмняло сребро. Сегиз-тогиз обръщаше и по някой камък във влажната плитчина на брега, защото тук гъмжеше от раци. Налови набързо няколко, счупи ги с невероятно здравата си челюст и ловко отдели с език месото от бронираните крайници, докато животните все още лениво се бранеха с щипците си.

Козата — тя по-скоро приличаше на късорунна овца, защото линиите на развитие на двата вида животни едва-що започваха да се разделят — бе още млада. Тя врещеше жалостиво. Няколко лешояда вече се бяха насъбрали — грозни погребални чиновници в мръсни перушинести облекла, с жестоко равнодушни очи. Сноубол наежи бялата козина на тила си, озъби се и изръмжа, но не успя да ги прогони. Едно марабу се оттегли обидено няколко крачки назад, предвидливо разпери крила и го загледа обвинително.

Козичката, изглежда, бе благодарна, че се е отървала от човките на лешоядите и покорно се остави да я поведат към потока. Стив направи нужното бързо и безполезно. Сноубол го наблюдаваше, вперил поглед, изпълнен с уплаха и възхищение, в ръката на Стив, когато измъкваше ножа от смъртоносната рана. Той никога не изпущаше случай да присъствува на кланета. Убиването, изглежда, му носеше огромно очарование.

Стив завърза задните крака на животното на два яки клона, заби острието и го изтегли отвесно от долната част на тялото до гръкляна, после проникна с яките си пръсти под кожата, като с ръба на дланите сръчно отделяше трупа от кожата, докато ръцете му потънаха чак до лактите. След това отряза кожата при краката и я просна на чакъла да съхне.

Сноубол клечеше с настръхнала грива на няколко крачки зад Стив и следеше внимателно всяко негово движение. Когато Стив за втори път заби ножа и разпра корема с енергично, пращящо движение, младокът започна да ръмжи заплашително. Стив се обърна.

— Какво става с теб?

Сноубол се опита да каже нещо, но челюстите му бяха се схванали, сякаш бе захапал жертва или противник. Издаде само едно неразчленено възторжено скимтене.

— Почваме някак си да се доближаваме един към друг, а? — каза Стив, докато изкормваше козичката с бързи и кратки срезове. Вътрешностите паднаха в краката му. — Аз съм обучаван само в изкуството как да убивам себеподобните си, което няма нищо общо с тая работа. Трябваше сам да се науча на това, което моите предци са вършели като всекидневен занаят в продължение на стотици хиляди години, та до неотдавна. И то още ме потриса. А сега аз пък те уча как с парче метал или камък в ръка да унищожаваш всяко живо същество и да го преработваш за храна, дори то да те превъзхожда по зъби и нокти, по сила и бързина. И от това също ме полазват тръпки.

Сноубол бе се загледал в едно синьо-сиво черво, което се люлееше бавно във водата, виеше се като змия и изпускаше жълто-зеленото си съдържание. После докосна плахо с показалец черния дроб и далака. Щом забеляза, че Стив го наблюдава, дръпна бързо ръката си, сякаш бяха го хванали в нещо непозволено. Стив зарови пръсти в гъстата козина на тила му и го почеса.

— Един ден ще се научиш дори да гадаеш по това тук и бъдещето си. — Младокът го погледна въпросително. — Ама какво правя аз, слагам началото на някакви метафизични представи! — упрекна се Стив. Богът с козя глава, който е бременен с бъдещето! — Дай да измием месото — побърза да добави той.

— Месо — каза Сноубол.

Тогава Стив видя, че от другата страна на потока ги наблюдава един огромен саламандър — сиво-черно чудовище, дълго повече от метър, с плоска, подобна на акула глава и широко раздалечени, загадъчно втренчени очи, които се движеха независимо едно от друго.

Как ли успява да побере това мъничко мозъче двете зрителни впечатления и да ги спои в единен свят? — запита се Стив. Но то явно работеше безотказно, защото щом Сноубол вдигна двете си ръце в заканителен жест, животното изчезна като черна мълния в храсталака.

 

През пролетта се разнесе слух, че Пол Лури се бил завърнал от Атлантида. Видели го в Кадис още през есента на борда на барката, но никой не знаеше къде точно се намира сега.

— Пол беше много скептично настроен, като замина — каза Елмър Труси. — Той представляваше тогава нещо като делегат, който трябваше да се осведоми за тамошните условия. И тъй като не смяташе, че проектът с Атлантида има някакви шансове, ние единодушно изпратихме него. Защото гледаше критично на нещата.

Стив лежеше на скалната площадка върху изсъхналата трева от миналата есен, наслаждаваше се на пролетното слънце и слушаше само с половин ухо. Седяха на пост и се ослушваха, но никой не вярваше, че може да пристигне още някоя група отгоре. Според списъците на Уолтън и Харнис от бъдещата, в които е бил реализиран проектът „Западна падина“, всички спуснати вече са пристигнали. Но това естествено не даваше гаранция, че в други варианти на бъдещето няма да са били разработени подобни проекти, които да са имали за цел същата епоха.

— Пол твърдеше, че те са просто прекалено малко, за да изградят цивилизация, която само донякъде да може да задържи стандарта си малко по-висок от този на ловците от каменната епоха. За да се постигне разделението на труда, което е предпоставка за висшата култура, трябва най-малко двадесет до тридесет хиляди индивида да изграждат това общество, плюс идеални условия за земеделие и скотовъдство.

— Но те си имат техника.

— Била напълно безполезна — твърдеше Пол. След една генерация щяла да представлява парчета старо желязо, а след три ще потъне в праха на забвението.

— Умението обаче съществува, и знанието.

— Но не онова, от което действително се нуждаят. Майстори на коси, обущари, корабостроители, колари, въжари, кожари, сарачи, мелничари, ковачи.

— Ще се научат. Нали и ние почнахме да преоткриваме старите занаяти, колкото и незадоволителни да са резултатите.

— Но оттатък се прибавя и друго важно нещо. Голяма част от населението е безучастно или отрича движението „Ние строим Атлантида“, понеже много от хората все още се надяват да се появи Спасителят във вид на машина на времето, както са им обещали пророците от светата флота. Но тези вярващи са преди всичко сред техниците на НАСА и сред по-висшите офицери, а те не поставят своята интелигентност в служба на делото.

— Съмнявам се, че тъкмо тоя род интелигентност е необходима, за да се изгради една култура. Повече нужни са изобретателност, дързост и гражданска доблест. Пък това не са точно добродетелите, присъщи на тесните специалисти, на логистиците и чиновниците, камо ли на военните.

Елмър сви рамене.

— Може би имаш право. Те дори не усещат какви шансове лежат пред подобно развитие. Човечеството би си спестило шест милиона години време. Този скок…

— Нека не започваме отново, Елмър! Помисли си — какво са шест милиона години! Дори и Атлантида да има шансове, все някога из тая чудовищна бездна от време ще пресъхнат нашите гени. Джуджетата ще устоят обаче. Ние не сме вече като уста, пълна с вода, която плюе в океана. Този изкуствен апендикс на еволюцията ще изсъхне, както много други филизи по дървото на Дарвин. Не си прави никакви илюзии. Дори Атлантида да преживее няколко хилядолетия, няма да остане от нея и легенда даже, защото ще последват глухи и тъмни епохи.

— Не вярвам в това.

— В края на хилядолетието лодките на Лейф Ериксон достигнали до бреговете на Новия свят. Норманите са навлезли дълбоко в континента, заселили са се чак по бреговете на Големите езера и при изворите на Мисисипи. Не са били всички избити от индианците, това е чиста глупост, те са били асимилирани. През хиляда седемстотин тридесет и осма и хиляда осемстотин и четиридесета — значи не и хилядолетие по-късно — Сийор дьо ла Верандри и Максимилиан — принц фон Вид-Нойвид, изследвали живота на манданите, на така наречените „бели индианци“, опитали се да определят с какво те се отличават от най-древните обитатели на Америка. Потомците на викингите се били превърнали в индианци, тоя или оня по-светлокож, синеок и по-висок на ръст, но по език, нрави и бит те абсолютно се били нагодили. Впрочем тоя процес може да се докаже най-малко половин дузина пъти и тук, в Средиземноморския басейн.

— Значи смяташ, че ние ще дегенерираме до джуджетата?

— Елмър, мисля, че си достатъчно време тука, за да знаеш, че си послужи сега с лоша дума.

Труси сдъвка някаква сламка и не отговори. Внезапно телефонът иззвъня. На апарата беше Бейли.

— Нещо става в джунглата — каза той. — От сутринта не съм виждал нито един от хората на Гудлък и Близард. Като че са потънали в земята. Отваряйте си очите. Изпратих Джеръм и Рикардо с джипа да разберат какво става. Смятам, Стив, че е по-добре да слезеш и заедно с Ленард да приготвите хеликоптера. За всеки случай. Край.

— Разбрано — каза Стив. Той вдигна бинокъла и заоглежда Падината. Юг и югозапад тънеха в обедната мараня. Не долови никакво движение.

Когато се спусна към крепостта, му се стори, че чува на изток изстрели, доста далече, към нос Малфатано. Беше в района, където по дърветата спяха племената на Гудлък и Близард. Вероятно джуджетата и търговските наемници бяха се счепкали, както често се случваше, когато не можеха да се споразумеят за цената или пък се опитваха да си отмъкнат нещо безплатно.

Ленард вече чакаше при хеликоптера. Тъкмо щяха да излетят, когато един джип пое с главоломна скорост по пътя към крепостта. Беше Рикардо, до него седеше Близард. Главатарят на племето ги изгледа с празен поглед. Кървеше на няколко места, а с огромната си лапа натискаше гърдите си. Мексиканецът караше като бесен, машината се мяташе и подскачаше. Ленард и Стив хукнаха подир нея към лагера.

Бейли, Нина и Джейн се заеха с ранения, но не можеха да сторят бог знае какво за него. Като изневиделица изскочиха две женски и нададоха жалостив вой, щом видяха Близард. Той ги погледна с укор и ги прогони с един замах на ръката. Седна, пъхтейки, докато животът изтичаше от него. Хората стояха безпомощни, опитваха се с неми жестове да му дадат някакво облекчение. Той ги гледаше ред по ред с тъмните си очи мълчаливо и си остана господар до края.

Бавно се освободиха от вцепенението си. Рикардо докладва тихо какво се беше случило. Ден преди това джуджетата имали уговорена среща някъде на изток с търговските наемници за размяна на стоки. Изглежда, останалите живи от битката в десантния район са познали Близард и са решили да си отмъстят за поражението. През нощта им се удало да открият едно от дърветата, където спели две самки с три деца, да ги обкръжат и пленят. Близард бил готов да плати за освобождаването на заложниците с кожи, но детекрадците настоявали за оръжие и муниции. Те се чувствували достатъчно силни, за да диктуват условията, защото били група от двадесет и двама души, въоръжени до зъби, все опитни и безскрупулни наемници.

Близард се опитал да ги залъгва, докато събере своите и хората на Гудлък, но разбойниците усетили неговите намерения, изклали пленените и открили огън. Близард, извън себе си от ярост, се опитал да изненада противниците си, преди да е пристигнало достатъчно подкрепление, но бил тежко ранен. В същото време Рикардо и Джеръм стигнали на бойното поле. Докато Джеръм и Гудлък поели предвождането на двете племена, Рикардо се опитал да спаси живота на Близард, като го докара колкото се може по-бързо в крепостта.

— Защо не повика хеликоптера? За няколко минути щяхме да сме там — каза Стив.

Мексиканецът посочи дупките от изстрели по колата.

— Апаратът отиде. Имахме късмет, че не улучиха резервоара.

Късно следобед Джеръм се завърна с шест джуджета, измъкнали се от боя с леки наранявания. Водеха осемнадесет камили със себе си, натоварени с куп оръжие, екипировка и разни стоки. Бяха унищожили противника си без остатък.

Джеръм беше побледнял.

— Не бях преживявал подобно нещо — каза той тихо и метна плах поглед към ранените, които клечаха пред болничната барака, за да бъдат превързани. — Биха се като бесни, без оглед на загубите. Беше ужасно. Хвърляха се като фурии върху наемниците, прегризваха им гърлата.

— Много ли мъртви има?

— От другите — всички. От джуджетата сигурно десет или дванадесет.

С настъпване на тъмнината пристигна и Гудлък с дванадесет камили. Караше мъртвите от двете племена, женските и децата. Бейли нареди да им се раздаде храна. По-късно Гудлък с хората си и останалите живи от племето на Близард се изтеглиха на високото плато над крепостта, където се намираше тяхното гробище. Воплите на женските и плачът на децата се носеха през цялата нощ.

Късно преди пладне Бейли, Джеръм, Рикардо и Стив също се изкачиха на погребалния рид. Присъствуваха на един призрачен спектакъл. Воините бяха си намазали лицата с бяло и приклекнаха в полукръг около положените мъртви. Бяха изровили дълъг плитък гроб. В средата лежеше мощното тяло на Близард, малко по-нависоко, от двете му страни, бяха поставени по петима от падналите воини. Труповете бяха целите покрити със зелени клонки и цветя. Докато женските и децата клечаха мълчаливо отзад, воините започнаха погребалния ритуал. С ритмично пъхтене всички едновременно се навеждаха, сключили ръце на гърба си, и с поривисти движения забиваха чела почти в земята. Ритъмът ставаше все по-бърз, пъхтенето нарасна до стенание; боядисаните лица, почти неразличими едно от друго, бяха разкривени и озъбени от болка. Челата все по-бързо се свеждаха и изправяха, стенанието прерасна в остър болезнен вик, който внезапно замря, както и движенията. Тишина. Можеше да се долови само ускореното им дишане и шумоленето на листата. Внезапно женските нададоха пронизителен вой, докато децата уплашено се вкопчиха в козината на гърдите им и се разреваха.

След като дълго мълчаха и не помръдваха, воините се надигнаха като призраци в обедната мараня, после започнаха да мъкнат камъни и да ги трупат върху мъртъвците.

 

— Виждал ли си някога черепно дърво? — запита го Елмър на следното утро.

Стив поклати глава.

— Тогава тръгвай с мен!

Поеха нагоре покрай потока, минаха през мястото за обяздване и се отправиха към рида, където почиваха мъртвите воини, а заедно с тях Чарлс и Харалд. Мястото откриваше страшна гледка. Над грамадата от камъни, натрупана над Близард и неговите другари, се издигаше грамадно дърво, избелено от морската вода и слънцето, щръкнало от земята като ръка на скелет. По изострените краища на клоните му бяха набучени двадесет и две отсечени глави. В една от тях Стив като че ли позна главата на пилота, който Гудлък бе пленил навремето при тяхното пристигане и бе продал на търговските наемници. Но не беше съвсем сигурен. Между тях имаше и много млади тъмнокожи лица, в които все още се отразяваше болката от смъртоносната рана. Те щяха да придружават Близард в дългото му странствуване и щяха да му служат отвъд Голямата вода.

Бръмчаха мухи; един лешояд се въртеше наоколо и ги наблюдаваше с полуразперени крила, със студено око. Първият полъх на гнилота помътняваше свежия мирис на деня; скоро щеше да стане задушлив.

Занапред избягваха това ужасно място. Близард продължаваше да господствува над мъртвите, неподвижен и ням.

Бележки

[1] Най-южната провинция на Португалия. — Б.пр. 

[2] Парична единица в Мароко, Кувейт. — Б.пр. 

[3] Иронично — това е марка кафе, а не японско име. — Б.пр. 

[4] Река Илиной — приток на Мисисипи. — Б.пр. 

[5] Вид блатна тръстика. — Б.пр. 

[6] „Институт за бъдещето“ в Мидълтаун — Кънектикът. — Б.а. 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: universalnoto
Категория: Други
Прочетен: 577055
Постинги: 373
Коментари: 263
Гласове: 229
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930