Артефакт 2:
Бойната колесница от Гибралтар

Докато австрийци и французи воювали за трона на Испанското наследство, британците взели в свое владение най-важната база на Западното Средиземноморие. В утрото на 4 август 1704 година германски наемни войници щурмували Гибралтар, завзели го в ръкопашен бой и развели знамето на Великобритания.

Джебел-ел-Тарик, скалата на Тарик, наречена така на името на прочутия арабски пълководец, укрепил се тук с войските си през 711, за да прегази Пиренейския полуостров, представлява буца варовик от юрския период, която заедно с разположената на африканския бряг, западно от Сеута, Джебел Муса образува тесен планински хребет, отделял някога Атлантика от Средиземно море. Тъй като в Средиземноморския басейн се изпарява повече вода, отколкото той получава от реките, в резултат от Атлантика в него непрекъснато се втича вода.

В продължение на милиони години водните маси изрязали пролив, дълъг повече от триста метра и широк двадесет и четири километра — Гибралтарския пролив. По южния фланг на Гибралтарската скала те са изсекли две тераси — Уиндмил Хил и Еуропа Флетс, — които се спускат към Пунта де Еуропа и стават идеално място за укрепление. През 1714 година англичаните започнали строителството на военноморска база.

В Испания никога не са липсвали гласове, които да си я искат обратно. Правени са дори няколко злополучни опита за възвръщане със сила, но те все пропадали. Но тъй като за испанците Англия често пъти бивала желан съюзник срещу Франция, както например по време на Наполеоновите войни, британските позиции си оставали неоспорими, а оттам се контролирало всяко движение на флотите между Средиземно море и Атлантика.

Когато Наполеон слязъл от историческата сцена, в страната още повече се надигнали гласове, застъпващи се за „освобождаването“ на Скалата. Тези гласове наистина нямали особена тежест, а запалените глави в политиката били напълно заети с либералната революция, с френската интервенция и последвалата кървава гражданска война между карлистите и привържениците на регентката. И понеже в Испания всичко, което макар и отдалеч напомня за „РЕКОНКИСТА“^[1], може да разпали националните страсти, англичаните се държали в Гибралтар предпазливо и незабележимо. Всеки сблъсък с местните жители можел да разпали ненадейно свада между европейските Велики сили, които завиждали на британците за стратегическите им позиции, всяко сбиване между моряците на английската кралска флота и испански рибари можело да се изтълкува като „освободителна борба“, затова комендантът на базата решил през 1843 година да усили укрепленията над тесния пясъчен полуостров североизточно от Муриш Касъл. През есента на 1843 година започнали първите окопни работи.

Местността трябвало да се промени възможно най-незабележимо, за да се скрият намеренията от националистите и да не се стигне до неудобни въпроси в Мадрид. Ръководството на тези работи поел полковник Франк Гилмор, изпитан в строителството на укрепления офицер, някогашен съветник на Мохамед Али в Египет, преди този да се скара с Великобритания и да се подпише Лондонската конвенция срещу изменилия на Портата губернатор. Гилмор бил запален любител-археолог и присъствувал при разкопките в Нубия. Останалите офицери му прикачили шеговитото прозвище Гилмор паша.

Най-напред изсекли редкия шубрак и направили окопи. За да се поставят основите на блиндажите за предните укрепления върху здрава скала, Гилмор паша накарал да изтръгнат пъновете и коренищата и да се изнесе рохкавата земна маса — преди всичко мергел и глинена лиска. На дълбочина около осем фута се натъкнали на твърд глинен пласт. Гилмор наредил да се установи дебелината на слоя с помощта на остри копачи. Работниците едва проникнали три фута надолу, когато се показало нещо като глина, просмукана от ръжда.

Полковникът разпоредил веднага да се прекратят строителните работи, за да се изследва материалът. В действителност се оказало силно разядено желязо със следи и от други субстанции, между които и тъпи парчетии от гранулиран материал — твърде възможно от стъкло.

След това Гилмор наредил да се разкопае внимателно, цол по цол, площ с размери двадесет на двадесет фута, тъй като с право предполагал, че се е натъкнал на някакъв артефакт. На дълбочина около два фута достигнали до нови следи от ръжда, а ден по-късно в изкопа се очертали правоъгълни контури с размери около шест на дванадесет фута.

Полковник Гилмор изготвил контурна скица в съответния мащаб и заповядал да откриват пласт след пласт. След нови пет цола дълбочина контурите отново били измерени и също така отново била изработена мащабна скица, за да може накрая разрушеният от атмосферните влияния предмет да се реконструира и вертикално. На дълбочина от още един фут Гилмор бил твърдо убеден, че несъмнено се касае за артефакт: когато на два и половина фута дълбочина четириъгълните контури се изпълнили със следи от ръжда — отначало от едната страна, а след това на три и половина фута по цялата повърхност, Гилмор разбрал, че се е натъкнал на някакви останки от сандък или от кола, или най-вероятно от антична бойна колесница, затънала тук в тинята. Калта, изглежда, проникнала във вътрешността на возилото и нацяло го изпълнила отвътре, както сърцето — отливния калъп. Затова и превозното средство, така да се каже, се консервирало изправено.

Въоръжен с шпакла и четка, Гилмор паша търсил да открие фланговете на „сандъка“ и съответно останки от колелата, но отначало без успех. И тъкмо да се откаже, тъй като допуснал, че желязното возило навярно е било снабдено с дървени колела, от които не е останала и следа, Когато изведнъж в предната и задната част на „сандъка“ се натъкнал на странични метални надебелявания, които със сигурност говорели за колела или валяци. И така колата първоначално имала четири колела, което било съвсем необичайно за древните бойни колесници.

Когато полковник Гилмор пристъпил към вертикалното реконструиране на „колесницата“ въз основа на хоризонталните скици, се оформило едно странно возило, прилично по-скоро на лека, ниска, елегантна карета, отколкото на бронираните бойни колесници, познати ни от античните изображения.

На едната страна, инстинктивно означена от Гилмор като „предна“, изглежда, се е намирал по-голям метален блок, който се е извисявал до половината височина на страничната обковка над основата на шасито. Дали се е касаело за масивна платформа, на която е било мястото на водача, дали там са стояли стрелците, или пък това е било някакъв вид оръжие, нещо като таран или друго подобно — той не посмял да реши. Всеки случай возилото е имало по-скоро утежнена конструкция, явно непрактична, ненужно масивна, що се отнася до шасито и най-вече до „платформата“, затова пък небрежно слабо бронирана на фланговете. Може там да се намирали дървени или кожени брони, от които нищо не е останало — си казал офицерът. Все едно — той не останал доволен от резултата, тъй като не могъл да класифицира както трябва находката си.

Гилмор естествено осведомил сър Уолтър за случая и той — вътрешно развеселен, но външно, както винаги, много уставно — му разрешил да прекъсне за известно време укрепителните работи, за да може майсторът-строител на крепости да „начеше“, както той се изразил, „египетската си краста“. Сър Уолтър всеки случай бил на мнение, че съмнителното „петно от ръжда“ е возило на маврите, затънало в тинята, когато те завзели Джебел-ал-Тарик и оттук контролирали своя подвоз.

Полковникът не се възпротивил на мнението на коменданта, но той бил археолог дотолкова, та да разбере, че при „петното от ръжда“, съдейки от структурата на подпочвата и от дълбочината на местонахождението, се касае за артефакт от времето преди Христа, най-късно от картагенския период, а твърде вероятно било находката да е значително по-стара.

Това предположение се засилило, когато Гилмор паша огледал отново мястото на находката и се натъкнал на силно разложени останки от кости, между тях на черепна кост, в която личала дупка, голяма колкото нокътя на палец. Кочияшът явно бил загинал от насилствена смърт.

Полковникът се объркал от факта, че останките от кости изглеждали далеч по-стари от три или четири хилядолетия. Гилмор бил виждал находки от скелети в Египет, които при далеч по-неблагоприятни условия се запазили в отлично състояние най-малко пет хиляди години. А глиненият пласт, където била затънала колесницата, е трябвало да консервира трупа за десет или двадесет пъти по-дълго време.

Полковник Гилмор бил безпомощен да си обясни тази загадка и помолил сър Уолтър да му разреши да изпрати още със следващия кораб съобщение до Кралското дружество в Лондон, за да могат специалистите да се запознаят с находката.

— Изключено, полковник! — отговорил категорично сър Уолтър. — И дума да не става. Не мога да поема ни най-малка отговорност, ако тук нахлуе цяла орда учени, които да ми пречат при изпълнението на военните ми задачи. И без това крепостните работи северно от Муриш Касъл се проточиха доста, защото се поддадох на египетските ви увлечения. Аз настоявам обектът да не изостава и незабавно да се довърши.

— Но с ваше позволение, сър…

— Разбира се. Но вие ще ме разберете, полковник, че не мога да си позволя да предизвикам в пресата дискусии по това, че при укрепителните работи на Гибралтар били открити археологически находки.

— При канализационните работи за резервоара, сър. Сър Уолтър му отказал нетърпеливо:

— Вярвам, че един археолог, или както щете наричайте тези хора, може да различи крепостни работи от канализационни, полковник Гилмор.

— Сър, възможно е да става дума за една от най-важните предисторически находки в Европа, и то на територията на Нейно Величество.

— На военна територия на Нейно Величество, за чиято сигурност отговарям аз, полковник Гилмор.

— Това ми е известно, сър. Но моля да разберете и моето положение. Аз не съм специалист археолог, на мен ми липсват средства и възможности за едно обстойно проучване, преди всичко за по-точно датиране. За науката би могло да се окаже незаменима загуба. Не бих искал повече да нося сам отговорността…

— Отговорността спокойно оставете на мен, полковник. Освен това аз имам впечатлението, че вие малко надценявате вашата находка. Държите се, сякаш сте открили скелета на слон от армията на Ханибал. Сигурно някой испански селяк в пияно състояние се е отклонил от пътя в тъмната нощ и се е удавил с торната си кола в блатото. Нека не раздухваме толкова това ръждиво петно. Мисля, че не е нужно да ставам още по-прям, полковник. Вие ме разбрахте.

— Тъй вярно, сър.

Нямаше смисъл. Сър Уолтър държеше на мнението си. Но все пак позволи на Гилмор да уведоми един приятел фотограф в Лондон — същият известно време бил работил като чирак при Reading Talbots тайно по техния нов метод — и да го помоли да дойде в Гибралтар, за да направи няколко снимки на находката.

След три седмици Арчибалд Уесли пристигнал на място и изщракал около четиридесет плаки, та да увековечи петното ръжда за поколенията и да го спаси за допълнителна научна преценка. Както той, така и полковник Гилмор приели като задължение да не публикуват засега още нищо за случая. Скоро укрепителните работи продължили, а остатъкът от глинения слой бил изкопан.

През 1846 година полковник Гилмор се пенсионирал и сигурно никой не би му попречил да разгласи за находката си, но е странно защо той се отказал от това си намерение. Може би вътрешната битка между интересите му на Изследовател и войнишката лоялност завършила в полза на последната. По-вероятно е обаче да е решил, че като любител нямало да убеди специалистите със своите скици и не съвсем сполучливите в техническо отношение снимки, а напротив — би се изложил на остра критика, че не е успял да убеди сър Уолтър във важността на находката и необходимостта от обстойното й научно изследване. Странно как никога след това не е достигнало до него, че две години след оттеглянето му в цивилния живот на Гибралтар била открита нова находка. При по-нататъшните крепостни работи се натъкнали на череп от праисторически човек, смятан десетилетия наред за череп на човекоподобна маймуна. Сър Уолтър Грифит не бил вече комендант на Гибралтар. Находката станала известна в кръговете на специалистите, но едва сто години по-късно, след проучванията на Лийки, тя събудила техния интерес.

Когато на 25 декември 1874 година на преклонна възраст Гилмор паша умрял в лятната си къща недалеч от Чатам до Лондон, неговите материали с данните, засягащи загадъчната колесница от Гибралтар, потънали в забвение.

Внукът му, Едуард Джордж Гилмор младши, проспериращ млад архитект и запален автомобилист, напуснал вилата на Чатам през 1898 година, за да я ремонтира и после да я продаде на някакъв богат фабрикант на текстил от Манчестър. Преди да се пренесе в лондонския Уестенд, където си построил къща, Едуард Гилмор младши си направил труда да прегледа лично част от архивните документи и писма, струпани в големия таван на лятната къща, преди да ги изгори. Тук именно се натъкнал на свитък от тридесет и две силно пожълтели фотографии, грижливо надписани на гърба с почерка на неговия дядо, от които нищо не могъл да разбере освен изписаното със замах означение на фирмата „Арчибалд Уесли“, ателие „Калотайп“, Чизуик, в долния десен ъгъл. Те се придружавали от добре завързана кутийка, съдържаща само някакъв сиво-кафяв прах, примесен с твърди гранулки — вероятно прах от кости, помислил си мистър Гилмор младши, преди да я захвърли нехайно, — и един пакет със скици, направени собственоръчно от неговия дядо, между тях рисунка, на която не било трудно да се различи автомобил.

На мистър Едуард Гилмор младши му секнал дъхът. Листът носел дата 12 март 1844 година. „Чакай, чакай!“ — помислил си той. Дали пък старият полковник не се е занимавал тайно с изобретателство, та още през 1844 година да е бил вече на път да конструира автомобил? Доколкото му било известно, старият Гилмор се интересувал по-малко от техника, отколкото от разкопки.

Мистър Гилмор заоглеждал рисунката от всички страни с окото на познавач. Останалите скици представлявали чертежи, показващи возилото в различни разрези. Всеки случай това не можело да е карета, а по-скоро автомобил, независимо от странната си форма, без съмнение с предно задвижване, за което говорел моторният блок отпред.

Той прегледал всичко наследено от дядото, за да намери нови доказателства за изобретателската му дейност, но напразно. Твърде възможно било това да е съоръжение за извозване на пръст или пък военно превозно средство със специално предназначение или използуване при строителството на крепости.

Скоро интересът на мистър Гилмор младши изчезнал, въпреки че находката му се видяла достатъчно значима, та да я упомене в своя дневник, да запази скиците и фотографиите и да ги вземе със себе си в Лондон, когато се пренасял няколко седмици по-късно в новото си жилище в Уестенд.

Тук почивало наследството на Гилмор паша, докато един дъждовен съботен следобед през септември на 1968 година Патрик Гестън, венчан от 1966 година за Катерин Гестън, по баща Гилмор, внучка на архитекта Едуард Дж. Гилмор младши и дъщеря на предприемача-строител Артър Едуард Гилмор, в пристъп на носталгия взел в ръка дневника на дядото на жена си и се зачел в него. Така той се натъкнал на онази отметка за бойната колесница, подобна на автомобил, която неговият прадед бил скицирал вероятно през 1844 година. Под нея проспериращият архитект, привърженик на сецесиона, написал четливо с печатни букви: „Има и други чертежи (ясно очертани конструкторски планове?) и тридесет и две фотографии, за съжаление лошо фиксирани. По тях могат да се различат само петна.“

Патрик Гестън, учител по немски и английски, понякога и преводач, любител на научната фантастика и онази литература, занимаваща се с границите на науката и нещата, които лежат отвъд тези граници, се стъписал. Допил си бирата, качил се на тавана и разровил скринове и кашони, сандъци и кошове. Накрая се добрал до находката.

В плътен кафяв плик, надписан от архитекта с мастило с красиви печатни букви „Автомобилът на дядо Гилмор паша“, се криел търсеният пакет. Най-отгоре се намирала рисунката на автомобила.

Гестън потръпнал като ударен от електрически ток.

Несъмнено това било джип или лендроувър^[2], макар формата да не била съвсем същата. Липсвали калниците и колелата, а радиаторът се намирал по-долу, сякаш бил хлътнал.

Къде ли, за бога, старият полковник Гилмор е срещал джип през 1844 година? По време, когато дори бензиновият мотор още не е бил открит!

Гестън въздъхнал дълбоко и стиснал внимателно листовете, като че ли имало опасност да се разпаднат в ръцете му на прах. В главата му се стрелнали налудничави мисли за скокове и пътуване във времето, „Ястреб сред врабчетата“ от Дийн Маклолин, излязла два месеца преди това в „Аналог“, и историите за пътешествия във времето от някакъв немски автор, чието име не можел да си спомни, но които бил чел в едно любителско списание за научна фантастика.

Той слязъл в кабинета си и разпръснал с треперещи пръсти снимките върху бюрото. Дълбоко разочарование. Те били изцяло пожълтели и осеяни с кафяви петна. При по-сериозно вглеждане някои от тях издавали равномерна структура, но той така и не разбрал нищо повече от това, което изобразявали.

После подредил една след друга в хронологичен ред двадесет и осемте диета със скиците по дати, както били надписани на гърба. Веднага му станало ясно, че се касае за разрези на „джипа“, и то отгоре надолу. Накрая открил и прилика между структурата на петната на някои от снимките и скиците, изобразяващи най-долните разрези. Това говорело за протокол при разкопки!

Гестън се втурнал във всекидневната и попитал запъхтян младата си жена:

— С какво се е занимавал старият Гилмор, полковник Гилмор, твоят прапрадядо?

Мисис Гестън вдигнала уплашено поглед от книгата, в която се била зачела. Проливният дъжд трополял по прозорците.

— Какво имаш предвид с това: „С какво се е занимавал?“ Бил е офицер. Доколкото знам, строил е крепости или нещо такова. Какво така внезапно си се заинтересувал от него?

— А защо са го наричали „паша“? — попитал Патрик, без да обърне внимание на въпросите й.

— Боже мой, за какво ли беше? А, да — почакай малко! Като че ли е бил известно време в Египет? Май че е бил в Египет.

Египет! Това име подействувало на Патрик Гестън като магически знак. Бързо отишъл в кухнята, извадил си една бира от хладилника и я отворил с треперящи пръсти, за да отмие пясъка на целия Ориент, който изведнъж сякаш бил полепнал по лигавиците му.

— И кога е било това? — запитал той, щом се върнал.

— Нямам представа, но навярно може да се установи.

И наистина се установило. Полковник Франк Гилмор не е бил по въпросното време в Египет. През 1840 година той се бил завърнал от Александрия в Лондон, а след година прекомандирован на Гибралтар, където до пенсионирането си през 1846 година ръководел разширението на крепостните съоръжения.

Гибралтар?

Гестън бил разочарован, но не се предал. Той писал на Кралското дружество и на Националното географско дружество дали през четиридесетте години на деветнадесетия век край Гибралтар са провеждани археологически разкопки. От двете институции той узнал, че нищо не е известно за археологически разкопки край Гибралтар — нито по въпросното време, нито по-късно. Само през 1848 година при укрепителни работи са били намерени черепни кости от човекоподобна маймуна, на които напоследък се гледа по-скоро като на останки от праисторически човек.

Ентусиазмът на Гестън значително отслабнал. През 1848 година старият Франк не е бил вече на Гибралтар, а си гледал старините в Чатам. Гестън не знаел какво да предприеме по-нататък. Но познавал автор, публикувал на немски език една много нашумяла книга за загадъчни пра- и ранноисторически находки. Гестън я бил превел на английски и по този начин имал повод на няколко пъти да кореспондира с автора. Предложил му материала, като му загатнал, че е възможно да е по следите на твърде интересен случай, но че няма нито възможност, нито средства да продължи сам.

Писателят^[3], който бил любител-археолог, както й самият Гилмор паша, не скрил горещия си интерес към находката и сам предложил да публикува след обстойното им проучване скиците и фотосите още в следващата си книга. Може би по този начин можело да се стигне и до нови доказателства.

Тъй като Гестън не искал да се довери на пощата, избрал по-сигурен път, за да предаде на писателя ценния материал. В немския клуб в Лондон се бил запознал с някои хора от немското посолство, между тях със служителя на посолството доктор Вернер Райхерт, който пренасял два или три пъти седмично важни и тайни документи с дипломатическия багаж между Бад Годесберг и Лондон. Доктор Райхерт се съгласил да вземе със себе си плика с материала за Германия.

Друг един чиновник от немското посолство обаче, чието задължение било да комплектова багажа на куриера, преснимал, както правел това редовно, целия предназначен за Бад Годесберг материал и препратил копията на Американската тайна служба.

Само след три дни Пентагонът узнал за странната находка при Гибралтар, съответствуваща напълно на другия загадъчен предмет, идващ от Алжир и предаден му през 1959 година от френското военно министерство.

Тъй като на фотокопията било трудно да се различи каквото и да било, капитан Франсис решил, че е нужно да се снабди с оригиналния материал, за да се изследвач самите калотипове и да се дадат на компютъра за контрастиране. Оттам нататък трябвало да се избегне всякаква публикация на материала при каквито и да е обстоятелства. А можело и да се направи така, че този автор за известно време да бъде възпрепятствуван да публикува случая. При тогавашния стадий на проекта би се оказало съдбоносно, ако противната страна усети нещо за дейностите, с които се занимавала флотата на САЩ.

 

На 16 октомври 1968 година пликът със скиците и снимките пристигнал в Бад Годесберг. Получателят не бил в състояние да приеме лично пратката, тъй като в момента пътувал, за да изнася сказки, затова упълномощил своето издателство да изпрати някого да вземе материала.

В понеделник, 21 октомври, една редакторка от издателството заминала за Бад Годесберг и получила пратката. Следващата седмица в петък тя била връчена в Дюселдорф на истинския получател, който отворил плика и бегло погледнал материала, тъй като времето напредвало, а той бил закъснял. Пъхнал плика в куфара си и поел с такси за гарата.

Четири часа по-късно, по пътя между Карлсруе и Базел, писателят напуснал за десетина минути купето си първа класа, където пътувал сам. Когато се върнал от тоалетната, куфарът му бил изчезнал от багажника. Веднага осведомил началника на влака, който алармирал полицията. Проверката на багажа на граничната спирка в Льорах била безуспешна, също и повторната проверка на Централната гара в Базел.

Още същата вечер, когато със закъснение се прибрал у дома, куфарът го чакал вече там. Някакъв непознат господин, използувайки неговото име, помолил един таксиметров шофьор да закара куфара му вкъщи и да го предаде на съпругата му, тъй като собственикът на куфара бил възпрепятствуван, но щял да си пристигне най-късно след един час.

Всичкият багаж бил налице — липсвал единствено пликът със снимките и скиците.

Полицията не открила уж никаква следа и скоро прекратила издирванията.

 

Капитан Франсис обърна поглед към сипещия се навън сняг, който от време на време прехвърчаше покрай прозорците, отвяван почти хоризонтално от силната вихрушка, но не го забелязваше. Изглеждаше по-скоро, че очите му фиксират някаква безкрайно далечна точка.

— Защо пък точно Гибралтар? — измърмори той. — Най-слабото място! — навлажни палеца и показалеца си със слюнка и потънал в мисли, заусуква с бавни движения тънките си мустаци. — Най-най-слабото място!

Зад него на бюрото бяха разпръснати скиците и снимките от 1844 година. До тях лежеше безформено, силно разядено парче метал, почти като въглен, с матов оттенък само на ония места, откъдето са били взети пробите.

То се знае, че ще има и провали, помисли си капитан Франсис. Е, дето се дяла, падат и стърготини, а там ще падне дялкане, бог знае как! На път сме да нанесем най-големия удар в световната история — в буквалния смисъл.

Капитанът се усмихна, защото, както винаги, той беше много, много самоуверен.
............................................................................................................................................................

[1] Отвоюване. - Б.пр

[2] Марка автомобил, пригоден за пътуване по труднопроходими терени. - Б.пр.

[3] По негово желание името му не се споменава.   Заб. на ред.