Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.06.2011 10:06 - Последният ден на сътворението - Волфганг Йешке VІ - ВТОРА ЧАСТ: ХРОНОТРОННИЯТ ПРОЕКТ
Автор: universalnoto Категория: Други   
Прочетен: 640 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 16.06.2011 10:36


ВТОРА ЧАСТ
ХРОНОТРОННИЯТ ПРОЕКТ

Над Хънтсвил, Алабама, се сипеше пороен дъжд. Проблясваха светкавици, замрежените от дъжда стъкла на прозорците се тресяха от гръмотевиците. Навън беше тъмно като в рог, сякаш бе настъпила нощ, но електрическият часовник над вратата изписваше със светещи цифри редицата 1447.

В заседателната зала на „По-тесния кръг“ горяха неоновите тръби, но те светеха и когато навън беше слънчево. Слабият полъх и едва доловимият шепот на непрекъснато включената климатична инсталация превръщаше обедната задуха, както и насладата от освежителния пороен дъжд, в тръпчива, приятно свежа хладина, която се наслояваше по лигавиците и мозъците.

Адмирал Уилям В. Франсис вирна енергично характерната си брадичка, сякаш с този жест искаше да отстрани като с булдозер аргументите на учените и да сложи символично точка на дебатите, и каза:

— Господа, аз не разбирам…

Ослепителна светкавица блесна по лицата на присъствуващите, а последвалият я веднага след това гръм накара стъклата да потреперят. Адмиралът наведе глава, изчака няколко секунди, докато трясъкът отзвучи, после продължи:

— Не разбирам възраженията ви. Било то по-рано или по-късно, и други учени ще дойдат до мисълта, че между гравитацията и измеренията на времето съществува зависимост. Какво по-близо до ума от предположението, че между едно четириизмерно пространство, където се образуват гравитационни въздействия между масите и измерението на времето, са налице взаимни зависимости. Е, добре, ние можем да попречим на други да се занимават прекалено усърдно с този въпрос, но защо да не използуваме преднината, която имаме. Господа, тук опираме до съществуването на нашата нация, ах, какво говоря, до просъществуването на цялата западна цивилизация. Топката е у нас и би трябвало да използуваме шанса си. Разполагаме с всякакви средства, за да вземем в свои ръце инициативата за обръщането на релсите към благополучието на западния свят, и ще го направим, преди другите да са сложили пръст на лоста. Това е единственият аргумент, който важи в момента, господа!

Професор Самуел Флайсигер, на пръв поглед малко непохватен дангалак в края на тридесетте, с тъмна чуплива коса, леко оплешивял, е не съвсем бяло поло и изтъркано кафяво кадифено сако, с издути джобове, бежови, разтеглени на коленете габардинени панталони, вдигна поглед от документите на масата пред него и заоглежда със светлосивите си очи изпод рамките на никелираните очила адмирала, сякаш изпитваше някакъв трудно схватлив кандидат.

— Тъкмо затова е моето възражение, адмирал Франсис — каза той подчертано учуден и с известна нотка хаплива ирония в гласа. — Тъй като става дума за просъществуването на западната цивилизация и за благополучието на западния свят, е необходимо преди всичко внимателно да се планират проектите в тази насока. Излишно е да се форсират нещата, защото всяка „преднина“, както се изразихте вие, е илюзорна. Тогава ще тичате след някой фантом и ще стане като със заека, който се надбягвал с таралежа. Все едно, колкото и бързо да препускате, щом стигнете до целта, таралежът ще е вече там.

— Тогава нека ние да сме таралежът — каза адмиралът, явно неразбрал намека. Той се облегна назад и отпрати към двамата технически директори от НАСА поглед, търсещ подкрепа.

Доктор Хърбърт Х. Холистър се обърна към Флайсигер, като на лицето му се изписа служебно задължителната презрителна усмивка, докато доктор инж. Уолтър В. Бърджър съзерцаваше отегчено папките си — него го интересуваха единствено техническият аспект на проекта, фактите. Теоретическите екскурзии на академиците той смяташе за чисто губене на време.

— Де да беше толкоз просто — отвърна Флайсигер и с въздишка постави примирено върховете на грозноватите си дълги пръсти един срещу друг. — Или ти мислиш по друг начин, Нобуюки?

Професор Нобуюки Кафу, дребен набит мъж от японски произход, със заоблен череп, чиято лъскава черна коса беше прошарена тук-там с бели кичури, беше почти на възрастта на Самуел Флайсигер. Носеше ослепително бяла риза и елегантен тъмносин костюм, ушит по поръчка, който малко смекчаваше неговата твърдоглава и късокрака грубоватост. Той имаше вид по-скоро на боксьор от среднотежка категория, поканен на банкет и за целта напъхал се в непривичен за него костюм, отколкото на професор по физика по време на работно заседание. Заедно с Флайсигер беше работил в Калтех върху един проект за изследване на гравитационни полета и вълни. Още тогава при изчисленията на модели с екстремни гравитационни взаимодействия, каквито съществуват при пулсарите и черните дупки, те се бяха натъкнали на зависимости между такива полета и някои странни хронометрични феномени с честота на пулсарите, които допускаха интересното заключение: в екстремно силни гравитационни полета е възможно частици от материята да изчезват по посока на миналото.

Двамата бяха разработили теоретичните, основи на хронотрона — един хипотетичен уред, с чиято помощ при голям разход на енергия биха могли да се получат подобни изкуствени гравитационни полета. Откакто бяха направили тези изследвания, бяха изминали повече от осем години.

Професор Кафу, по чийто широк нос и на горната му устна избиваха капки пот въпреки почти неприятната хладина, сякаш го бяха изтръгнали от полагащата му се дрямка, запримига с тесните си очички — първо към дългогодишния си приятел и колега, после към останалите господа, преди да каже с необичайно висок и малко носов глас:

— Аз смятам, че първо трябва да обсъдим проблемите на техническото осъществяване. Нека оставим на заден план теоретическите съображения, защото господата от НАСА ще изгубят търпение.

Бърджър му отпрати благодарен поглед.

— Не споделям такова мнение — рече Флайсигер. — Всички присъствуващи тук трябва да са наясно относно последиците от проекта, преди да се форсира техническото изпробване и да се хвърлят още милиарди в хронотронния проект.

— Оставете тази грижа на мен — прекъсна го гневно адмирал Франсис.

— О, знам ви вас, военните. Вие сте всичко друго, само не и стиснати, когато трябва да увеличавате разходите по въоръжаването, за да си осигурите собственото оправдание. Но това са и моите данъци, адмирале, които се пилеят — горещеше се Флайсигер.

— Държите ли на тази точка, която всъщност не е включена в дневния ред, професоре? — попита адмиралът търпеливо. Доктор Холистър се изкиска едва чуто. Флайсигер му хвърли яден поглед и се задълбочи в папките си, без да удостои адмирала с отговор.

— Факт е — продължи Франсис, — че от години режем други проекти, за да текат парите в хронотронния проект. Ние сме на път, под прикритието на НАСА да започнем едно много голямо дело. От десет години поддържаме космическите полети с екипаж с мизерни средства и стискаме проекта за Марс в чекмеджето. А вие настоявате да замразяваме проекта, да губим време.

— А може би и някои други са изправени пред същия проблем като нас и също така кроят нещо в тази насока — осмели се да подметне Бърджър.

На адмирала явно му посекна дъхът, но после той решително поклати глава:

— Няма ни най-малки доказателства за това, че в момента още някой работи в тази специална област.

— Искате да кажете, че вие сте в състояние да следите и да направлявате всички изследвания в тази насока? — осведоми се Флайсигер.

Адмиралът се облегна назад със снизходителна усмивка. Тънките му побелели мустаци образуваха идеална хоризонтална права.

— Всъщност това би трябвало да го знаете, професоре. От повече от петнадесет години имам сигурни сведения кой се занимава с неща от този род и кой има достъп до материала, който би го довел до вашето решение с професор Кафу.

— Но вие не можете все пак да попречите хората да се занимават отново и отново с тези проблеми.

— А защо не, професоре! — Адмиралът се усмихна победоносно, но щом забеляза уплахата у Флайсигер, продължи: — Не бива веднага да си мислите най-лошото. Та ние се нуждаем и от младо попълнение. Или това ще бъде наш човек и ние правим, бог ми е свидетел, всичко, за да му е леко да се реши на това — или… — Франсис щракна с пръсти, — или няма да е наш. Всичко е много просто.

— Хм — изръмжа Кафу. — Това, което ме смущава, е държането на Съветите. Те не строят своя голяма космическа станция, не стартират към Марс, изведнъж отново възобновиха горещия си интерес към преговорите „САЛТ“. Питам се какво, за бога, правят с парите си?

— Затова трябва да се побърза — кимна Франсис облекчено. — И не разбирам колебанието ви, господа. Който е пръв, той печели.

Флайсигер отправи безпомощен поглед към японеца и едва забележимо поклати глава, преди да каже:

— За съжаление хубавото старо правило не важи за нашия случай. По-скоро бихме могли да кажем: когато първият е изиграл вече картата си, вторият става по-хитър.

— Ние никога няма да позволим да ни изтикат в положение на отбрана и да ни диктуват какво да правим!

— Сър, тъкмо това ще се получи. То не е като при играта „Не се сърди човече“, където можете да отпратите напред, ако сте хвърлили пръв и пътят ви е свободен. То е по-скоро като в шаха при равностойни партньори. Те трябва винаги да реагират на противниковия ход. Само че при вашето начинание, адмирал Франсис, за разлика от шаха, още първият ход може да стане фатален.

— Как да разбирам това? — попита нетърпеливо адмиралът. Силен трясък подкрепи въпроса му. Дъждът удари в стъклата. Флайсигер си запали цигара, преди да отговори.

— Виждате ли, сър, въпросът стои така: да приемем, че вие изпращате в шестнадесети век един боен отряд в Аляска, който да се прехвърли в Камчатка и да завземе за САЩ голяма част от богатия на изкопаеми Източен Сибир, преди още офицерите на царя да са стъпили там…

— Тогава световната история би взела съвсем друг обрат. Представяте ли си как бихме стояли сега стратегически? — извика адмиралът ликуващо. — Ето това е, професоре! За това става дума!

— Извинете, сър, но това е чиста безсмислица — каза нервно Бърджър. — През шестнайсети век нашето източно крайбрежие има само една шепа английски, френски и холандски заселници, които почти измират от глад и едва успяват да се отбраняват от индианците. Как така ще предявявате териториални претенции спрямо Сибир от името на САЩ, които ще се появят едва двеста години по-късно. Това си е чиста налудничавост.

— Само за момент, господин Бърджър. Териториални претенции може да проявява всеки, който е в състояние да ги защити — възрази му Флайсигер. — А ако в шестнайсети век едни бъдещи Съединени щати биха били вече в състояние…

— Така вече ми се харесвате повече, професоре — каза Франсис сговорчиво.

Японецът заоглежда с любопитство адмирала изпод натежалите си, осеяни с бръчици клепачи, след което се отпусна в креслото, сумтейки презрително. При най-добро желание не бе възможно от израза на лицето му да се долови дали думите му съдържат сарказъм, когато каза:

— Бедата е там, че хората, които застъпват интересите на другите, могат да си дадат петстотин години време и тогава преспокойно да командироват в миналото някоя рота пехотинци да заеме позиция точно там и точно в деня, когато вашите хора, без да подозират нещо, ще са готови да кацнат. И приемът ще бъде толкова горещ, колкото може да го окаже една рота щурмоваци на батальон кръстоносци, искам да кажа — ще ги превъзхождат и във военнотехническо отношение с петстотин години развитие. Вашият десантен отряд адмирал Франсис, би се оказал предварително обречен. Сега разбирате ли какво искаше да каже мистър Флайсигер?

Ликуващата усмивка замръзна върху тесните, гладко избръснати страни на Франсис. Холистър сведе унил поглед, Бърджър гледаше по-навъсено от когато и да било.

— А досега не сме взели още под внимание и ефекта на Алоуисиъс — възрази Сам Флайсигер.

Какво не сме взели…? — запита адмиралът.

Ефектът на Алоуисиъс — повтори Флайсигер и погледна Франсис с упрек изпод очилата си. — Наречен е така на името на Рафаел Алоуисиъс Лафърти, откривателя на феноменалната машина Ктистек.

— Един автор на научна фантастика от шестдесетте или седемдесетте години — добави, разяснявайки, Кафу, забелязал смутения поглед на адмирала, който той отправи към двамата учени от НАСА. — Лафърти се е занимавал доста обстойно с феномена „пътуване във времето“ и с последствията от „фрактурите на времето“.

— Що за глупости? — кипна Бърджър. — Почвам да си мисля, че вие тук се опитвате да ни заблуждавате, господа.

— Съвсем не, доктор Бърджър — отвърна Флайсигер. — Това не е глупост. Лафърти твърди, и неговата аргументация е абсолютно логична, че с миналото човек може да си прави каквото си ще. Живеещите в настоящето, които изпращат някого или нещо в миналото, за да предизвикат някаква промяна, никога не ще могат да установят дали тя се е извършила, или не, защото в самия момент на промяната алтернативата, която ще възникне като нейно следствие, също вече ще е станала историческа реалност. Това обаче не означава нищо друго, освен че за всеки съвременник нещата са си били винаги точно такива, а не други. Ако върнете някого в 1775 година, който да застреля Джордж Вашингтон, преди Континенталният конгрес да го е избрал за върховен командуващ на въоръжените сили, то във всички исторически книги ще пише, че Джордж Вашингтон, по всяка вероятност прославен пълководец, който може би е щял да се справи с британците, е бил застрелян през 1775 година. Така е! И вие, господа, вие също не бихте знаели нещо повече, защото в училище щяхте да сте учили точно това, а не друго.

— За какво говорим тук? За развинтените фантазии на един автор на научна фантастика или за хронотронния проект? — изфуча ядосано адмиралът.

— За хронотронния проект, сър — отвърна невъзмутимо Флайсигер.

Доктор Холистър се изкиска и поклати глава.

— Виждате ли, адмирал Франсис — продължи Флайсигер, — вие искате с помощта на хронотрона да спечелите предимства за вашата нация. Гадното в случая е, че никой няма да ви благодари за това. Никой съвременник, включително и вие самият, няма да забележите, че нещо се е променило във ваша полза. И ако действително имате успех и подобрите положението на САЩ и на нейните съюзници в стратегическо, стопанско, политическо и т.н., и т.н. отношение, тогава всеки ще каже само: „Ах, колко сме добре!“ Но какво, по дяволите, иска всъщност този Франсис? Хвърля милиарди долара в един безбожно скъп проект, който не дава никакъв резултат, не носи дори най-малък успех. И защо ли пръска на вятъра луди пари? За да сме още по-добре. Та то си е цял позор, на нас да ни е добре, а на другите да е зле. Няма ли да бъде по-разумно с парите да се помогне на бедните селяни, които стенат под камшика на царя, или на милионите китайци, живеещи в крепостничество, от които всяка година измират от глад стотици хиляди, докато на управниците в Петербург и Пекин им е добре. Ако преди това сте успели да турите крак на революционните им водачи, което е от жизнен интерес за нас, доколкото познавам нашите ловци на вещици.

— Вие грешите! — избухна Холистър. — Касае се за нещо съвсем друго.

О-о? Значи има вече конкретни планове? — учуди се Флайсигер.

Адмиралът сви устни и отправи към инженера мрачен поглед, после се обърна към професора и каза гневно:

— Така не може да продължава повече, иначе рано или късно ще има да лъскаме чепиците на петролните шейхове, докато ние скачаме от една икономическа криза в друга. Прибавете още всичките тия противници на ядрените централи и защитници на околната среда, които протестират срещу всеки петролен кладенец, срещу всяка сондажна площадка по крайбрежието, а ония там се кискат в шепите си и си строят златни клозети в пустинята. Ще им хлопнем на тях мандалото веднъж и завинаги!

Холистър кимна в подкрепа. Флайсигер заоглежда слисано ту единия, ту другия. Досега не беше виждал този дълбоко замразен Франсис толкова разпален. Дали не беше бръкнал в някоя стара рана на адмирала, или си беше просто въодушевление от делото? Звучеше като приказката за вълшебната масичка.

— Натам значи вее вятърът? — каза той несигурно.

— Това, в което се впускаме сега, господа — вметна Кафу, — е безконечен винт, а разходите за такова начинание ще надхвърлят всичко въобразимо.

— Е, и? — отвърна Франсис възмутено. — Нацията ще принесе жертвата, когато сигурността и благоденствието й са поставени на карта.

— А и лихвата ще бъде значителна — добави Холистър, но никой не обърна внимание на забележката му.

— Това не означава нищо друго — изсумтя Кафу, — освен всеки конфликт да бъде продължен и в миналото, а всяко разрешение да си остане временно. Всяка победа е изложена на опасността впоследствие да се превърне в поражение. Това е едно уравнение — за малко не казах „игра“ — с безкрайно много променливи величини. На това не би издържала никоя нация, дори само икономически. Твърде възможно е нашата цивилизация, а и целият свят — такъв, какъвто го знаем — да отидат по дяволите.

— Срещу тази опасност отдавна сме изправени в една друга област — махна Франсис. — Ще съумеем да посрещнем и нея, професоре, дори ако трябва да построим военни бази по цялото протежение на времето чак до предкамбрия[1].

— По някоя база на всеки сто, на всеки хиляда или на всеки десет хиляди години, а, сър? — забеляза саркастично Флайсигер. — Питам само, защото за тая работа ще ви трябват един куп хора.

— Любопитен съм кой ще издържи по-дълго — изръмжа адмиралът.

Кафу поклати глава.

— Това няма да ви помогне ни най-малко. Достатъчно е другите да пристигнат само един ден по-рано от вас.

— И тогава заекът видял, че таралежът вече е пристигнал на мястото — процитира Флайсигер.

— В такъв случай ние ще бъдем с още един ден по-рано там — извика Франсис ядосано и удари с длан по купчината папки, които лежаха на масата пред него. — Дори ако за това е нужно да изпратим цяла флотилия от самолетоносачи и атомни подводници и да ги пуснем да кръстосват в праокеана.

Флайсигер го погледна стъписан.

— Боже мой — измърмори той. — Вие май наистина сте в състояние да го направите!

— Благодаря, професоре, смятам го за комплимент — каза адмиралът.

— Мисля, че все пак ще е по-добре да се обърнем към техническите подробности — предложи Холистър и хвърли към адмирала не много любезен поглед. — Ей богу, още не сме стигнали дотам!

— Имаме обаче неоспорими доказателства, че проектът ще успее — засвятка с очи Франсис. Човекът от НАСА се стресна и кимна, както повеляваше дългът му. — Ние имаме… — продължи адмиралът и започна да брои на пръсти трофеите си — ракетохвъргачката от Алжир, онзи джип от Гибралтар и парчетата пластмаса, които е събрал папата.

— И сондажните проби на „Глоумър Чалънджър“ — побърза да добави Холистър.

— И сондажните проби на „Глоумър Чалънджър“ — кимна адмиралът.

Флайсигер махна с ръка.

— И как заключихте от всичко това, че начинанието ще се увенчае непременно с успех, напълно ми е непонятно — каза той. — Но както и да е!

Бърджър разбра най-после, че е ударил неговият час, и понечи да започне, но в този момент професор Кафу стана, наля си от автомата вода в една пластмасова чаша и я изпразни шумно. Когато отново седна, Флайсигер рече:

— Сега е ваш ред, доктор Бърджър.

— И така… — започна смутен Бърджър, защото японецът въртеше насам-натам и мачкаше със здравите си пръсти пластмасовата чаша, така че пукаше в ръцете му. — Най-добре е да обобщя още веднъж. Досега сме провели тридесет и осем опита с малката „клетка едно“ и всички опити протекоха успешно. С нея изпратихме атомни часовници, заварени в пластмасови капсули, през периоди от време между петстотин и пет хиляди години. Открихме ги на незначителна дълбочина близо до института. С по-голямата „клетка две“ покорихме в Аризона разстояния между хиляда и един милион години. От четиринадесет сонди, имащи за цел проникване във времето, успяхме да върнем обратно досега дванадесет. При още по-голямата „клетка три“, която също се намира в Аризона, както „номер две“, и с която започнахме да работим преди половин година, засега се получава още твърде голямо разсейване.

— А дълбочината на проникването? — изсумтя Кафу и невъзмутимо смачка чашата.

Холистър се вторачи в пластмасовата купчинка, сякаш искаше да я разтопи с поглед, та японецът да миряса най-после, но професорът не позволи да смутят шумната му разрушителна дейност.

— Най-високата стойност досега — каза Бърджър — е шестдесет милиона години. Две сонди, въпреки че бяха съвършено еднакви по строеж, форма, маса и със съвършено еднаква сила на полето на гравитационната аномалия при старта, я покриха почти на седем милиона години една от друга.

— Единадесет цяло и шест десети процента в период — изръмжа Кафу. — Какво разбирате под „съвършено еднаква сила на полето“, докторе?

Бърджър се поколеба за момент, като хвърли въпросителен поглед към адмирала. Когато този не реагира, отвърна:

— Близо деветстотин хиляди мегаватчаса.

Японецът кимна, усмихвайки се. Флайсигер свирна през зъби:

— Доста солидна сметка за електричество!

— Можахме да изровим и двете сонди, след като ги търсихме седмици наред — продължи съобщението си инженерът. — Трябваше да вземем под внимание всички планинообразуващи фактори и да изчислим модела на континенталния дрейф. Той не е еднакъв за всички времена и се забавя от натиска при нагъването на планините в областта на опитите. Едната сонда изровихме на сто петдесет и осем мили разстояние, другата се беше изместила на сто осемдесет и две мили, и двете се намираха на дълбочина около осемдесет метра.

— Доста много — обясни Кафу.

— Да, наистина — потвърди адмирал Франсис и вирна брадичката си предизвикателно по посока на Флайсигер.

— Кажете ми, докторе Бърджър — провлачи глас Флайсигер, — не сте ли опитвали поне веднъж да изкопаете някой от вашите атомни часовници-яйца, преди да сте ги пъхнали в „клетката“ и да сте ги изстреляли?

Бърджър направи гримаса, сякаш неочаквано бе сдъвкал синапово зрънце.

— Аз… аз не зная. — смутено се заоправдава той и се обърна за помощ към Холистър, който беше се вторачил недоумяващо във Флайсигер.

Професорът вдигна показалец, размаха го с укор, поглеждайки към Бърджър над рамките на очилата си, и рече многозначително:

— Алоуисиъс.

— Това действително е интересен аспект, докторе — включи се и Франсис. — Би трябвало наистина… ъ-ъ… при случай да пробваме. Може би…

— … яйцето ще се появи, преди кокошката да го е снесла — кимна Флайсигер ухилено.

Бърджър хвърли изпитателен поглед към адмирала, после вдигна недоволно рамена:

— Както смятате, сър.

Той започна нещо да рови в папките, докато отново улови нишката на разговора, и продължи:

— Нашият най-неотложен проблем засега е да смъкнем разсейването в периода между петте и шестте милиона години далеч под досега достигнатите сто години — ако е възможно, на пет или най-много на десет години.

И аз съм уверен, напълно съм уверен в това — възрази адмиралът, като се наведе и почука многозначително с върха на молива си по папките, сякаш за да придаде по-голяма тежест на уверението си.

— Защо тъкмо между петте и шестте милиона години? — попита изненадан Флайсигер. — Значи ли това, че с проекта се преследват съвсем конкретни цели?

— Точно така, господа. С ваша помощ ние можахме да пуснем в действие една фаза от проекта, която… ъ-ъ… има всички изгледи за успех — обясни усмихнато адмиралът. — „Клетка пет“ е вече в строеж и нейното „поле на Кафу“ ще е достатъчно силно, за да се изпратят хора и материали през споменатия вече цикъл в миналото.

— Хора ли казахте? — попита смаяно Флайсигер. — Но вие знаете много добре, че за тези хора няма после връщане в настоящето. Ние сме в стадий на изпробване на една теория, чиито последствия са все още неизвестни, а вие искате да поставите човешки живот на карта?! Може би все пак не съм чул добре?

— Ама, професоре, вие гледате на случая прекалено песимистично. Виждате ли, професоре… — каза Франсис, опитвайки се да налучка някакъв примирителен тон, — иначе нямам навика да обръщам на когото и да било внимание върху противоречията в собствената му аргументация…

— Позволете, сър? — кипна Флайсигер.

— Вие самият, професор Флайсигер, казахте, че не бива да се втурваме презглава към каквото и да било. Дори все още да не сме в състояние да пренасяме нещо от миналото в настоящето, то след десет, двадесет, най-много след петдесет години ще имаме тази възможност. И тогава ще си върнем хората отвсякъде, където и да се намират те в миналото.

— Съзнавате ли ясно какво говорите, адмирал Франсис?

— Разбира се, професоре! За човешкия дух няма нищо непреодолимо, това вие самите, господа, го доказахте убедително. Преди десет години всеки направо би отрязал, че пътуването във времето е чиста фантасмагория. Дори ако ви предоставя Днес и сега възможността да публикувате вашите резултати ще пожънете само смях и подигравки. А вашата теория бихте могли да доказвате само ако намерите някой луд да ви плати сметката за електричеството.

— Такъв вече сме си намерили — подхвърли Флайсигер.

— Ако са налице нужните умове и нужния капитал, то всеки, ама наистина всеки проблем може да се реши.

— От вашите уста в божиите уши — каза Флайсигер сухо.

— О, аз съм уверен, дълбоко съм уверен в това, професоре — каза Франсис.

— Мистър Франсис — рече сериозно Флайсигер. Адмиралът свъси ядосано чело. Той не беше свикнал да се обръщат към него с „мистър“ и смъртно ненавиждаше това обръщение. — Вие ми приличате на онзи оптимист, който без пукната пара в джоба си седи в най-луксозен ресторант, поръчва си една след друга порции миди и твърдо вярва, че някога в някоя от тях непременно ще намери перла, с която да си плати. Този човек е също много самоуверен, нали, сър? Наясно ли сте с каква ипотека върху бъдещето пристъпвате към това дело? И за какъв аванс претендирате?

Флайсигер постепенно повишаваше тон и направо изкрещя въпросите си в лицето на адмирала. Когато свърши, настъпи неловка пауза. Накрая Франсис се окашля и каза:

— Вие сигурно никога няма да ми простите, мистър Флайсигер, че аз съм ви… ъ-ъ… отклонил от намерението ви да публикувате резултатите от изследванията си.

— Ами! — изпухтя Флайсигер.

— Вие и професор Кафу сигурно щяхте да получите. Нобелова награда за откритието си.

— Сър, ние въобще сме пребогато възнаградени, ако имате това предвид — каза със сарказъм Флайсигер и се поклони. — Още начаса бих могъл да се пенсионирам и да си пиша мемоарите, само че и тях няма да ми позволят да отпечатам. Пред себе си виждам една осигурена старост, разбира се, под топлото крило на ЦРУ.

— Надявам се, ще разберете че сигурността ни…

— Ама разбира се, адмирале. Разбирам.

— Предполагам, че опитите с „клетка четири“ няма да се провеждат на територията на Съединените щати, а в океана — каза Кафу, за да отклони разговора отново в делова насока.

— Защо смятате така? — попита Франсис недоверчиво.

— Защото — каза японецът с непроницаема усмивка — накъдето и да се обърна, виждам Военноморските сили да се занимават с проекта. Какво по-близко до ума?

Франсис го наблюдава няколко секунди, сбърчил чело, после лицето му просветна.

— Прав сте, професоре. Ще има няколко „клетки“ от типа „четири“ и те ще бъдат заложени на различни места в международни води.

— А как ще решите енергийния проблем?

— Още този месец ще излязат от доковете два реакторни кораба, прикрити като снабдителни. Други осем са вече на вода и ще бъдат на разположение до средата и до края на следващата година. Всеки от тях ще носи по една „клетка“ от типа „четири“.

— А къде точно ще бъдат заложени?

— Ще узнаете своевременно, уважаеми господа — каза адмиралът покровителствено. — Ние не можем и не искаме да се лишаваме от вашето сътрудничество.

— Бедните опитни зайчета — каза тихо Флайсигер.

— Ще бъдат включени само доброволци — каза адмиралът. — Нека хората и материалът, който ще вложим, да бъдат моя грижа, професоре. Всъщност аз не разбирам защо са тези ваши опасения. Ние няма да щадим нито разноски, нито труд да върнем нашите момчета, след като си свършат работата, независимо къде и кога се намират в, миналото. И вие ще ни помогнете, господа. Аз ви моля затова. Военноморските сили започват вече строежа на голямо съоръжение в рамките на проекта. То ще бъде на четиридесет метра морска дълбочина, близо до нашата база на Североизточните Бермудски острови. Това е достатъчно далеч от сушата, та да не могат дори и по-големи гравитационни аномалии да предизвикат земетресения. Съоръжението ще има единствената цел да обръща в обратна посока действието на генератора на Флайсигер, така че да се получи отрицателно поле на Кафу и да можем да изпращаме неща пък от миналото в настоящето.

— Знаете ли какво изобщо представлява „полето на Кафу“? — попита изумено Флайсигер.

— Това не спада към моята компетентност — каза Франсис възмутено и погледна за помощ към Холистър и Бърджър.

— „Полето на Кафу“ — е изкуствено предизвикана гравитационна аномалия, която изтласква намиращата се в центъра й маса извън нашата вселена, като я задвижва във времето, щом бъде достигната т.нар. „критична сила на полето“. А излишъкът от гравитационна енергия, получен от аномалията, се компенсира в пространствено-временния континуитет по посока на миналото като надлъжна вълна. И според това колко голям е този излишък в съотношение с дадената маса, толкова по-далече се изпраща тя по посока на миналото, като влиза отново във Вселената там, където носещата вълна постепенно заглъхва, тъй като нейният излишък от енергия се е изчерпал. А решаващото при този компенсационен процес е, че той протича обратно и само обратно на посоката, в която тече времето. Ясно ли ви е това, сър?

— Тогава обърнете този проклет ефект обратно? — извика невъздържано адмиралът.

— Знаете ли, сър — каза Кафу предпазливо, — то е все едно да поставите тенджера с вода на горещия котлон и да се опитвате да получите от водата лед.

Флайсигер блъсна стола си назад и скочи. Забърза към автомата за вода, наля си с треперещи пръсти една пластмасова чаша и на един дъх я изпразни до дъно, сякаш умираше от жажда. За момент му се стори, че ще повърне.

Изведнъж навън слънцето проби и капките дъжд, които замрежваха стъклата на прозореца, разложиха светлината на стотици святкащи частици.
..............................................................................................................................................................
[1] Камбрий — геологическа ера, в която се смята, че се е зародил животът ла земята. — Б.ред.




Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: universalnoto
Категория: Други
Прочетен: 698792
Постинги: 373
Коментари: 326
Гласове: 231
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031