Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.06.2011 09:56 - Последният ден на сътворението - Волфганг Йешке V - Артефакт 1: Тифенбахеровото оръжие
Автор: universalnoto Категория: Други   
Прочетен: 903 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 16.06.2011 10:35


Артефакт 1:
Тифенбахеровото оръжие

Аксел Тифенбахер, роден през 1934 година в Ханау до Франкфурт, бил луд по оръжията още от най-ранната си младост. Крадял или купувал огнестрелно оръжие когато и където можел да се добере до него. И то накрая станало негово проклятие.

През 1949 година трябвало да изтърпи двегодишно наказание като малолетен, тъй като при кръчмарско сбиване с окупационни войници в квартала на Франкфурт „Бокенхайм“ стрелял по един сержант от американската армия и доста сериозно го ранил. При обиска в родителския му дом намерили в неизползваемото перално помещение, принадлежащо към полуразрушената от бомбите задна част на къщата, едно скривалище на оръжие, каквото полицията рядко била откривала досега. То съдържало четиридесет и два пистолета от много страни, но главно — оръжие от някогашния германски Вермахт и от американските войскови запаси, както и автоматичен пистолет от руски произход, заедно с муниции от всякакъв калибър, цевта на един стар пистолет с комплект патрони и няколко американски яйцевидни ръчни гранати.

Запитан за произхода на своя арсенал, Тифенбахер мълчал упорито. След излизането от затвора през 1951 година му тръгнало все назад. Нямал ни най-малък шанс повече, тъй като полицията го следяла и не се шегувала, щом го пипнела при някоя негова подозрителна разходка.

През 1952 година той отново излежал осем месеца за оказана съпротива на държавната власт. Полицията направила основен обиск и намерила две английски скорострелни оръжия и четиринадесет американски пистолета, части на тежка картечница от германския Вермахт и едно френско противотанково оръдие, откраднато два месеца преди това в Ращат.

Той бил заловен през лятото на 1953 година при опит за отвличане на кола в центъра на Франкфурт, след като стрелял по някакъв пешеходец и по един патрулиращ полицай. Сега вече му станало ясно, че съдиите здраво ще го притиснат. Пет години било най-малкото наказание, което го очаквало.

Още същата нощ той се прехвърлил на юг, преплувал северно от Келхайм Рейн и бил вече в Страсбург, преди още да започне сериозното му издирване. Щом привършил всичките си запаси, а те бързо се свършили, той се явил в Страсбург в бюрото за набиране на доброволци за чуждестранния легион.

След кратко обучение близо до Перпинян и край Оран той бил натоварен на кораб за Виетнам. Не минали и три месеца на фронта, когато парче от граната откъснало два пръста на дясната му ръка. По този начин му било спестено поражението при Диен Биен Фу. Прекарал в Марсилия два прекрасни гуляйджийски месеца, докато оздравее и стане отново годен за служба. За безстрашие, проявено към неприятеля — Тифенбахер се проявил във Виетнам като снайперист, — той бил отличен и повишен в капрал.

Оцелелите войскови части, участвували във Виетнамската война, били прехвърлени в Алжир, където тъкмо започвало времето, когато великата нация, позагубила нещичко от славата си, трябвало да търпи поражение след поражение и да стигне дотам нейните бити легионери да си го изкарват на цивилното население. Тифенбахер се проявил и тук. Провел няколко жестоки „умиротворителни акции“ в Атласките планини и през 1956 година се издигнал до шеф-капрал.

Неговата част била откомандирована за Кварлия, където й се паднала задачата да охранява богатата на петрол област при Аси Мезаду и да придружава транспортите по източната писта през Grand Erg Oriental до местата, където се извършвали сондажните работи край Бурарахет на либийската граница.

На 18 януари 1957 година Тифенбахер и още осемнадесет души с две бронирани разузнавателни коли се връщали в Кварлия. Той и хората му придружавали тежкотоварен конвой по посока на Форт Флетърс до Хи Бел Гебур и там го предали на друга охранителна част. Малко преди смрачаване се натъкнали на засада южно от Каси Туил. Първата кола попаднала на мина. Експлозията била толкова силна, че предната ос на автомобила била откъсната и шофьорът убит на място. Когато войниците скочили от платформата, те били обстрелвани от близката дюна. Тифенбахер загубил още един от хората си, а други трима били ранени.

Въстаниците ударили на бяг със своите камили, така че било безсмислено да ги преследват в тъмното из непроходимата местност. Да върне обратно в Кварлия оцелелите, тримата ранени и оръжията, като ги натовари на неповредената кола, било невъзможно. Тифенбахер допуснал, че разбунтувалите се също знаят това и че няма да пропуснат случая да ограбят конвоя. Тъй като от Кварлия не можело да пристигне помощ по-рано от осем до десет часа, той потърсил някое по-високо място и заповядал на хората си да се окопаят на хребета на една дюна. Чрез радиовръзка докладвал на коменданта на Кварлия за нападението и помолил за помощ.

Експлозията на голямата, вероятно ръчно изработена мина била издълбала огромен кратер в рохкавата песъчлива почва. Тифенбахер наредил да изтеглят тежко повредения автомобил настрани с помощта на другата кола и огледал ямата. Тук открил някакъв тежък, силно ръждясал метален предмет, наполовина стърчащ от земята. Тифенбахер го изровил и любопитно го заразглеждал. Имал дължина около четиридесет сантиметра и явно някога представлявал цев, чиято външна обвивка от една страна била разядена от ерозията. Като специалист веднага му станало ясно, че тази странна цев няма нищо общо с мината и че случайно е излязла на бял свят при експлозията. Тифенбахер от пръв поглед разбрал, че се касаело за останки от тежко противотанково оръдие. Взел находката за отмъкнато при германския военен поход в Африка оръдие, учудил го обаче видът на силно разядения метал. От опит се знаело, че при ниския процент влажност на тукашния въздух, дори заровени в пясъка, стоманените части не загубват блясъка си повече от десетилетие, не показват нито следа от ръжда. А тази цев изглеждала така, сякаш била прекарала десетилетия в солена вода.

По нареждане на комендатурата всички оръжия и части от оръжия, намерени в района на въстанието, трябвало да се предават на управлението на град Алжир, където ги преглеждали за установяване на произхода им — от една страна, защото арабите сами поправяли пушките-кремъклийки, за да ги използуват срещу омразните колонизатори, и, от друга — защото искали да се информират за съмнителните източници, откъдето непокорните синове на пустинята набавяли своето оръжие.

Тифенбахер изтълкувал тази заповед по свой начин. Той конфискувал странната находка за частната си колекция, обвил я в едно одеяло и я скрил под седалката на шофьора. След това се изкачил на дюната, където се били окупирали неговите хора. Те тъкмо поставяли картечниците си на позиция. На запад гаснела последната жар на деня, над тях горели звездите. Настъпила студена нощ, в която преди всичко страдали ранените. От време на време се долавяло стенание и приглушени ругатни; дори мъжете, които били свободни от наряд, не мигвали. Все някоя фигура клеквала в прикритието, за да си запали цигара.

Тифенбахер седял с вкочанени от студ пръсти зад една от картечниците. Правилно бил преценил обстановката. Малко преди да се пукне зората, той дочул недалеч типичното чат-чат-чат-чат на носещи се в тръс камили. Насочил картечницата по посока на идващия звук и се ослушал. След няколко секунди опитното му ухо доловило скриптенето на бягащи нозе по пясъка.

С тих глас той дал заповед да се изстреля сигнална ракета. В същата част от секундата, в която тя избухнала с едно тъпо пуф и над дюните се разляло млечнобяло сияние, Тифенбахер открил огън. В дрезгавината му се сторило, че е видял как няколко фигури се свличат на земята, а на около стотина метра различил осем или десет камили, изправени уплашено на задните си крака, дърпащи се за поводите. Тъмни петна от отвърстията на попаденията се появили по тебеширеноизбелялата им козина, след което светлината угаснала.

Докато другата картечница продължила да сипе огън, Тифенбахер насочил цевта на оръжието си в обратната посока, за да посрещне нападение от другата страна. Но такова не последвало.

Противниците не дали нито един изстрел. Дали не са имали повече възможност за това? Със затаен дъх Тифенбахер се ослушвал в тъмнината, но не долавял нищо освен тракането на зъбите на своите хора, които мръзнели под изцъкленото звездно небе, и стенанията на ранените, щом се опитвали да променят неудобното си положение. На границата на доловимото можел да се усети тих усърден шепот — шумът на вятъра, който се триел в дюните и търпеливо пренасял песъчинка след песъчинка от Лъв към Лий в големия пясъчен часовник на времето.

Утрото сякаш не искало да настъпи. Едва най-после се показало светлото сияние на източния хоризонт. Тифенбахер запримигал напрегнато в дрезгавината. Постепенно се очертали някакви контури, но той могъл да различи само профила на дюните. Камилите, както и нощните фигури, били изчезнали като призраци. Той взел един автоматичен пистолет, измъкнал се от окопа и се приближил внимателно към обстрелваното поле. Виждали се кратерите и браздите от куршумите, но нито един убит, никаква кървава диря наоколо — единствено следи от мъже и камили.

 

Два часа по-късно пристигнало подкреплението от Кварлия — три коли, едната от които санитарна, и десет души. Разтоварени били два чамови ковчега, санитари дали първа помощ на ранените.

Преди да се качи, Тифенбахер проверил дали странното оръжие, което намерил в пясъка, е още под седалката му. То наистина си стояло там непокътнато.

Качил се и след няколко минути конвоят потеглил.

 

На следващата година през март частта на Тифенбахер била прехвърлена в Оран. Тифенбахер се наслаждавал на неочаквания живот в големия град, особено след месеците, прекарани във въшлясалите квартири в пустинята. Една вечер го издебнали стрелци от засада. Той починал под града от куршуми.

Когато в казармата отворили шкафчето на загиналия, открили цяла колекция от трофейни оръжия, достатъчна шеф-капралът да бъде изправен пред военен съд.

Между тях била и ръждясалата част от оръдието, която намерил на пистата южно от Каси Туил. С телена четка Тифенбахер я бил почистил, доколкото можал, освобождавайки я от напуканата ръжда, после я смазал и увил в парче от одеяло. Сега тя, матовочерна, приличала по-скоро на къс дървени въглища.

Арсеналът на Тифенбахер бил предоставен на специалист по оръжейните въпроси от Префектурата, който веднага идентифицирал и подредил пистолетите и автоматичните оръжия. Накрая разгледал ръждясалата трофейна част, на която отначало обърнал малко внимание. Очевидно се касаело за част от оръдие, от гранатомет или нещо подобно. Направил справка в няколко наръчника, но явно не ставало въпрос за германско оръжие от Втората световна война. Той се озадачил. Всичките му усилия обаче да го идентифицира били напразни. Така няколко седмици по-късно той изпратил частта във военнотехническия отдел на Военното министерство в Париж.

Там също така се оказали безпомощни да разрешат тази загадка, още повече щом установили, че се касае за сплав, която освен ванадий и волфрам, съдържала необикновено много титан — скъп метал по отношение на обработката, с който тук имали малко опит и който се използувал в сплави преди всичко заради устойчивостта си на корозия.

След дълго колебание Министерството решило да привлече американски специалист по оръжейните въпроси от НАТО, което по онова време се помещавало в Пале Шайо. Щом узнал резултатите от анализа на материала, експертът се оживил, тъй като му било известно, че с подобни сплави се експериментира в ракетната техника. И настоял Тифенбахеровото оръжие да прелети над Атлантика. Така през септември 1959 година то пристигнало във военнотехническата развойна база на Военноморските сили в Окленд, Калифорния, където от войната насам в района на Тихия океан се създавали най-модерни материали и се изпробвала тяхната военна приложимост.

Там невзрачното на вид парче метал предизвикало силен смут, защото приличало, — поне това, което останало от него — досущ на част от оръжие на ВМС, което тъкмо било в процес на създаване и от което съществували само четири прототипа, изпробвани неотдавна: една преносима гранатохвъргачка, с която можели да се изстрелват тактически атомни гранати.

Часът на командир Франсис настъпил. Той бил служил в Тихоокеанската флота и минавал още по времето на Корейската война за един от най-изтъкнатите експерти по оръжия от руски и китайски произход. За него се говорело, че и по летящия снаряд можел да познае от какво оръжие е бил изстрелян. Той се отличавал с невероятно хладен разсъдък, съчетан с онзи род натрапливост, дебелоглавие, техника на лактите и безчувственост, които, взети заедно, се означавали и възнаграждавали като „пробивност“. Освен това бил винаги оптимист — що се отнася до кариерата, пък и до проектите, които преследвал по отношение на нея с трудолюбие и коварство.

Между 1954 и 1958 година той бил зает с изследванията, които Военноморските сили провеждали при опитите с водородни бомби на Кораловите острови Ениуиток и Бикини — на бракувани кораби в близост до огнищата на експлозиите различни материали се подлагали на силно облъчване.

Военноморските сили изпратили командир Франсис в Окленд и го запознали със загадъчното и плашещо положение на нещата. Обещали му повишение в чин капитан.

 

— Не е ли допустимо някакво съмнение? — попита командир Франсис и почеса с месинговата обковка на лупата гърба на носа си. Бе така сбърчил чело, че прошарената му четинеста коса почти се изправи напред. Той прекара върха на пръстите си изпитателно по силно корозиралата повърхност, сякаш искаше да напипа първоначалната форма на оръжието.

— Никакво съмнение, сър — каза инженерът и побутна нагоре очилата си от тлъстото червенобузесто лице към потното чело, така че те застанаха на сивата му коса, която избуяваше между оплешивелите лъскави ъгли на черепа на таен съветник.

— Направо е идиотско! — изсумтя инженерът и избухна без видима причина в задавен смях, който раздруса огромния му корем.

— И кое ви доведе до такова заключение, мистър Манли? — осведоми се Франсис.

— Вече четири месеца изпитваме прототипите на хвъргачката. Появиха се различни недостатъци, които вероятно ще ни накарат да приложим други материали. Седмици наред пресмятахме кое — как, коя сплав би отговаряла на всички изисквания и тъкмо намерихме идеалното решение, когато в същия момент… — мистър Манли отпусна широката си посивяла космата лапа на масата, — когато в същия момент ни сервират това нещо, и то — изградено от същата тази сплав, която ние разглеждаме като идеална, от която обаче не е произведен още нито грам.

— Хм. И така, да обобщим: касае се вероятно…

— Вероятно ли? Със сигурност, сър!

— … за оръжие от флотата на САЩ, което в момента се разработва при нас, но ако се съди по вида му, е било изложено на влиянието на въздуха и водата най-малко десет хиляди години. От него обаче в тази разработка, що се отнася до състава на материала, не е направен нито един екземпляр. Точно ли формулирах, мистър Манли?

— Абсолютно точно. Но това не е ли идиотско?

— Знаете ли, мистър Манли, Шерлок Холмс е действувал по една максима, която винаги прилагал с успех. Тя гласи: „Когато си изключил всичко невъзможно, това, което остава, дори да е съвсем недоказуемо, ще трябва да е истината.“ По моему това е една прибързана максима. Аз не бих си позволил с лека ръка да изключа нещо като невъзможно.

Мистър Манли оброни бичата си глава и за момент се взря стъписано в офицера от Военноморските сили.

— Разрешете ми един въпрос, сър — каза той.

— Моля, питайте, мистър Манли.

— Четете ли научна фантастика, сър?

— Казвате го с известен упрек, мистър Манли.

— В никакъв случай, сър. Напротив.

— Понякога в задълженията ми влиза да се занимавам с неща, които не са съвсем правдоподобни.

Инженерът кимна и изведнъж се усмихна лъчезарно. Лицето на командир Франсис остана напълно неподвижно.

— Аз смятам, че засега можем да приключим, мистър Манли, или имате още въпроси?

— Н-не, сър — каза инженерът, събра материалите си и бързо излезе.

 

След около десет месеца, през есента на 1960 година, в САЩ беше пуснат филмът „Машината на времето“ от Дж. Пал по романа на X. Дж. Уелс. Командир Франсис го гледа във Вашингтон. Той си набави една голяма рекламна снимка и я закачи на стената в кабинета си в Пентагона. Тя изобразяваше смачкана на две места пура върху седалката на един миниатюрен модел на машината на времето, зад която се въртеше изкусно изкована метална шайба, привличаща магически погледа върху себе си, сякаш за да отклони вниманието от триковете на някой фокусник.

 

Шокът, предизвикан от „Спутник“ през 1957 година, още не бе напуснал американците, когато на 12 април 1961 година, 0707 средно европейско време, майор Гагарин на борда на „Восток I“ направи за 108 минути една обиколка на Земята и уверено се приземи близо до селото Смельовка в Саратовска област. Западната преса, все още програмирана от студената война да съобщава само западните успехи, изплака, а военните от Пентагона заскърцаха със зъби. Президентът Джон Ф. Кенеди се видя принуден да сплоти около себе си победената в съревнованието за Космоса нация и обяви месец и половина по-късно, на 25 май 1961 година: „Нашата нация трябва да си постави за цел още преди края на това десетилетие да изпрати човек на Луната и да го върне невредим на Земята.“

САЩ залагаха на Луната.

В средата на ноември 1962 година в Детройт се състоя съвещание, на което учени от НАСА, технически лица от самолетната и ракетна промишленост, специалисти от армията, Военновъздушните сили и флотата на САЩ разискваха върху поведението на материалите при екстремните натоварвания. Командир Франсис също беше изпратен тук да изнесе доклад за резултатите, получени от ВМС при опитите с водородната бомба в Тихия океан. Темата му звучеше сбито: „Реакцията на повърхностите при екстремни лъчеви натоварвания“.

Настроението на съвещанието беше повече от потиснато. Осемнадесет месеца след програмното изискване на Кенеди САЩ не можаха да се похвалят с нито един успех, напротив, трябваше да претърпяват удар след удар. През ноември 1961 година „Рейнджър 2“ дори не влезе в траекторията си по посока на Луната, в края на януари „Рейнджър 3“ прелетя на 36 000 км от Луната, в края на април „Рейнджър 4“ най-после улучи Луната и се разби според програмата на нейната повърхност, но пък засякоха камерите му, а „Рейнджър 5“ отново се размина с целта си, макар и само на седемстотин и двадесет км. Хората от НАСА бяха видимо потиснати; военните не прикриваха недоволството си, понякога се чуваха сърдити думи. Представителите на индустрията посочиха дори, че програмите са изпълнени твърде прибързано, но се представяха за оптимисти, защото чакаха да им се усмихне щастието да получат доходни поръчки.

След разискванията през деня по отделните специалности вечер разговорите с удоволствие се насочваха към най-общи въпроси. Въртяха се все около „овладяването на пространството“.

— Кажете — запита Франсис провлачено и подчертано уж между другото физика, който седеше до него и чиято табелка на ревера му го представяше като доктор Томас Уинтър на НАСА, — смятате ли, че е възможно един ден да овладеем и времето?

Доктор Уинтър го измери снизходително над елегантните си очила без рамки, погледна изпод око табелката на ревера на Франсис и каза с лека доза надменност в гласа:

— Знаете ли, командире, историята на науката се отнася жестоко към онези, които твърде необмислено употребяват думата „невъзможно“. Аз смятам пътуването във времето теоретически и практически за невероятно.

— Значи, ако правилно съм ви разбрал, докторе, тогава то не е невъзможно, а невероятно.

— Д-да, бих искал да отида и по-далеч — продължи доктор Уинтър, сви устни и засмука със синята пластмасова сламка от шишето кока-кола. После свали очилата си с многозначителен жест. — Аз го смятам просто за немислимо.

Франсис кимна.

— Виждате ли… — Уинтър отново тикна очилата на носа си и засвятка към събеседника си с разбуден интерес. — Ако откриете тази възможност, ще се получи невероятен парадокс. При всяка нова логическа крачка ще се заплитате в непреодолими противоречия. Пътуването във времето ще унищожи логиката. Самото допускане на подобна възможност е вече нелогично.

— И така, вие приемате пътуването във времето за невероятно, немислимо и нелогично. Но вие не смятате това — да кажем — за невъзможно.

Доктор Уинтър го погледна замислено, после кимна мълчаливо.

— Извинете за въпроса ми, докторе — продължи Франсис, — но вие все пак не правите това от прекален респект към една бъдеща оценка от страна на историята на науката, нали?

Доктор Уинтър се усмихна. Този човек от флотата, когото той взе първоначално за малко суетен глупак, започна да му харесва.

— Виждате ли, командире — каза той благоразположено. — Вероятностите и немислимите неща не казват по същество нищо при създаването на природонаучните теории. Те са израз на емпиричен опит и обичаен начин на мислене. А що се отнася до логиката, тя отразява при всички случаи закономерностите на човешката познавателна способност, а не тези на Вселената.

— Разбирам — каза Франсис.

— Тъкмо невъзможните неща, така да се каже, забранените правила на играта откриват на човешкия дух простор за пленителната игра на мисленето.

Франсис кимна дълбокомислено. Той реши веднага щом се върне във Вашингтон, да сформира един щаб, който начаса да прегледа цялата литература за следи от такива пленителни игри на мисленето! Кимна още веднъж механично и не чу, когато мъжът от НАСА вдигна назидателно пръст и каза:

— А какво са представлявали първоначално решителните пробиви във философията на природата? Нищо друго освен пленителни игри на мисълта.




Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: universalnoto
Категория: Други
Прочетен: 698813
Постинги: 373
Коментари: 326
Гласове: 231
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031