В ония дни дойде Иоан Кръстител и проповядваше в Юдейската пустиня, като казваше: Покайте се понеже наближи небесното царство.Защото този беше, за когото се е говорило чрез пророк Исаия, който казва: „Гласът на един, който вика в пустинята: Пригответе пътя на Господа. Прави направете пътеките за него.“ А тоя Иоан носеше облекло от камилска козина, и кожен пояс около кръста си,а храната му беше акриди и див мед. Тогава излизаха при него Ерусалим, цяла Юдея и цялата Иорданска околност, и се кръщаваха от него в реката Иордан, като изповядваха греховете си.

(Матея 3: 1–6)

Миеха го.

Усети, че по тялото му се стича студена вода и задиша тежко. Бяха съблекли защитния му костюм и гърдите му бяха увити с дебела превръзка от овча кожа пристегната с ремъци.

Болката бе понамаляла, но се чувстваше отпаднал и го обливаха топли вълни. Душевното объркване от седмиците преди да влезе в Машината на Времето, самото пътуване, а сега и треската затрудняваха способността му да възприеме това, което ставаше около него. Всичко бе като сън. Все още не можеше наистина да повярва в Машината на Времето. Може би просто се бе дрогирал? Никога не бе възприемал реалността като нещо кой знае колко истинно и само благодарение на определени инстинкти се бе запазил жив и здрав през младежките години. И все пак, водата която се стичаше по него, допира на овчите кожи до ребрата му, сламата под него — всичко това бе по свой начин по-реално отколкото целия му предишен живот от детството до този миг.

* * *

Лежеше в някаква сграда или, може би пещера — твърде мрачно бе за да може да каже със сигурност, върху подгизнала от вода слама. Двама мъже със сандали и препаски го поливаха с вода от глинени делви. Единия бе заметнат през раменете с парче плат.

Двамата имаха мургави семитски черти, големи тъмни очи и гъсти бради. Лицата им бяха безизразни, даже когато поспираха под втренчения му поглед. Тогава го разглеждаха внимателно, придържайки делвите с вода към косматите си гърди. Глогауър имаше добри познания по античен писмен арамейски, но не беше сигурен в способността си да говори езика и да бъде разбиран. Реши, че ще е по-добре да опита първо на английски. Доста смешна ситуация би се получила ако не се е преместил във времето и се опитва да разговаря със съвременни израилтяни и араби на някакъв древен език.

Заговори с отпаднал глас:

— Говорите ли английски?

Единия от мъжете се намръщи, а другия, с платнената наметка, се усмихна и проговори няколко думи на своя приятел. Онзи отвърна мрачно.

На Глогауър му се стори, че разпознава някои от думите и той също се усмихна. Беше почти сигурен. Зачуди се ще може ли да състави изречение, което да бъде разбрано.

Изкашля се. Облиза устни.

— Къде — намира — това място? — запита хрипливо.

Сега и двамата се намръщиха, поклатиха глави и оставиха съдовете с вода на земята.

Усещайки, че губи сили Глогауър продължи бързо:

— Аз — търся — Назарянина — Исус…

— Назарянина. Исус — повтори по-високият, но изглежда тези думи не му говореха нищо. Той сви рамене.

Другият обаче, повтори само думата Назарянина, произнасяйки я бавно, сякаш имаше някакво особено значение за него. Той промърмори няколко думи на своя другар, след което се отдръпна извън полезрението на Глогауър.

Карл се опита да седне и направи знак на човека до него, който го загледа с нарастващо изумление.

— Колко — година, — каза Глогауър бавно — от управление — на римски император?

Осъзна, че е задал доста объркващ въпрос. Христос бе разпънат на петнадесетата година от управлението на Тиверий и това го бе накарало да пита по този начин. Опита се да се изрази по-добре.

— Колко — година — Тиверий управлява?

— Тиверий! — човекът се намръщи.

Глогауър бе доловил акцента и този път се постара да го имитира по-добре:

— Тиверий. Римският император. От колко години управлява?

— От колко? — човекът поклати глава. — Аз не зная.

Поне, помисли си Глогауър, този път успя да ме разбере. Шестте месеца, през които бе изучавал арамейски в Британския музей се оказаха от полза, в края на краищата. Този език бе различен — може би с две хиляди години по-млад и носещ много общи черти с еврейския, но бе удивително лесно да се общува на него. Спомняше си колко странно се чувстваше, когато не срещна обичайните трудности при изучаването на езика. Един от неговите изкукали приятели подхвърли, че се дължи на родовата му памет. Имаше моменти, в които бе почти убеден в правотата на тези твърдения.

— Къде е това място? — попита той.

Човекът погледна изненадано.

— Е, това е пустинята, — отвърна той. — Пустинята отвъд Макаерус. Ти не знаеше ли?

В Библейските времена Макаерус е бил голям град разположен на югозапад от Eрусалим, от другата страна на Мъртво море. Бил е построен в подножието на планина, охраняван от великолепен дворец-крепост, който вдигнал Ирод Антипа. Глогауър отново почувства прилив на сили. Много малко хора от двайсети век биха познали името Макаерус, още повече да го използват като отправна точка.

Вече нямаше почти никакво съмнение, че е в миналото, някъде по време на управлението на Тиверий, освен ако човекът с който разговаряше не бе пълен невежа, нямащ си и представа кой е Тиверий.

Но дали не бе пропуснал разпятието? Дали не бе дошъл в друго време?

Ако е така, тогава какво ще прави? Машината на Времето е повредена, може би непоправимо.

Отпусна се обратно на носилката и затвори очи, докато познатото чувство на безнадеждност започна да го завладява отново.

 

За първи път направи опит да се самоубие на петнадесет. Завърза жица за една закачалка на стената на съблекалнята в училище. Постави примката около врата си и скочи от една пейка.

Закачалката се откъсна от стената посипвайки го с душ от мазилка. Вратът го боля почти до вечерта.

 

Другият се връщаше, водейки още някого със себе си. Шумът от тракащите по камъните сандали се стори на Глогауър неимоверно силен.

Вдигна глава към новодошлия.

Беше едър мъжага и се придвижваше в мрака като котка. Очите му бяха кафяви, огромни и пронизващи. Кожата му бе обгоряла от слънцето, а мускулестите му ръце — покрити с косми. Козя кожа обгръщаше масивния му гръден кош и достигаше до средата на бедрата му. В лявата си ръка държеше дебела тояга. Черни къдрици се спускаха от двете страни на лицето му, червени устни прозираха под гъстата, стигаща до средата на гърдите му брада.

Имаше уморен израз.

Той се облегна на тоягата и се втренчи в Глогауър.

Глогауър се загледа на свой ред в него, силно впечатлен от неговата изключителна физика.

Новодошлия заговори с дълбок глас, но твърде бързо за да може Глогауър да го разбере. Карл поклати глава.

— Говори — по-бавно… — каза той.

Големия човек приклекна до него.

— Ти кой си?

Глогауър се поколеба. Очевидно не можеше да каже истината на този човек. Всъщност, той бе подготвил предварително някаква подходяща история, но тя не отговаряше на ситуацията, в която се намираше, защото не бе очаквал да бъде открит толкова бързо. Беше се надявал да се приземи потайно и да се облече като пътешественик от Сирия, като разчиташе че различията в местния диалект ще бъдат достатъчно обяснение за езиковите му пропуски.

— Откъде идваш? — попита човекът търпеливо.

Глогауър отговори предпазливо.

— Аз съм от север.

— От север. Не от Египет? — той загледа Глогауър очаквателно, почти с надежда. Глогауър реши да се съгласи с това предположение като го поразкраси допълнително, за да избегне по нататъшни усложнения.

— Идвам от Египет… две години вече — каза той.

Големият човек кимна, вероятно задоволен.

— Значи ти си от Египет. Така си и мислехме. И очевидно си магeсник, с тези странни дрехи и твоята желязна колесница теглена от духове. Добре. Казаха ми, че името ти е Исус и че си от Назарет.

Очевидно човекът бе помислил,че Исус е истинското име на Глогауър.

Карл се усмихна и поклати глава.

— Аз търся Исус, Назарянина — каза той.

Човекът изглеждаше разочарован.

— Тогава, кое е името ти?

Глогауър бе обмислял вече този въпрос. Знаеше, че името му ще се стори доста странно на хората от Библейските времена и затова бе решил да използва малкото име на баща си.

— Името ми е Емануил — каза той на човека.

— Емануил… — събеседникът му кимна доволен. Той потърка устни с върха на малкия си пръст и се загледа в земята. — Емануил… да…

Глогауър беше озадачен. Струваше му се, че го бъркат с някой друг, някой когото очакват и че с отговорите си ги е накарал да мислят, че той, Глогауър, е този човек. Зачуди се, дали изборът на това име бе удачен при тези обстоятелства, защото на eврейски Емануил означаваше „Бог с нас“ и почти сигурно бе, че има някакво мистично значение за този човек.

Глогауър усети притеснение. Не си бе представял нещата така, бе се подготвил той да задава въпросите и никак не му харесваше сегашното положение. Докато не се подобри общото му състояние не можеше да напусне това място, нито пък да разгневи човекът, който го разпитваше. Поне, помисли си той, не са враждебно настроени към него.

Но какво ли очакваше от него?

 

— Помъчете се, да се концентрирате върху работата си, Глогауър.

— Вие сте мечтател, Глогауър. Умът ви непрестанно кръжи в облаците. Сега…

— Ще трябва да останеш след училище, Карл…

— Защо се опитваш да избягаш, Глогауър? Защо си толкова нещастен?

— Мисля, че ще трябва да помоля майка ти да те чака след училище…

— Очаквах много повече от тебе, Глогауър, мисля че не даваш всичко от себе си. Миналия срок се справяше чудесно, а сега…

— Колко училища си сменил преди да дойдеш тук? Боже мили!

— Вярвам, че този път си бил подведен, Карл, затова няма да бъда много строг към тебе…

— Остави тази нещастна физиономия, синко, ти можеш да го направиш.

— Чуй ме, Глогауър. Обърни ми внимание поне веднъж, за бога…

— Умен сте, млади човече, но подготовката ви куца…

— Съжаляваш? Не е достатъчно само да съжаляваш! Трябва да слушаш!

— Следващия път ще очакваме много повече от вас.

 

— А кое е твоето име? — попита Глогауър клекналия до него човек.

Той се изправи гледайки замислено надолу към Карл.

— Ти не ме познаваш?

Глогауър поклати глава.

— Не си ли чувал за Иоан, наречен Кръстителя?

Глогауър се опита да скрие изненадата си, но очевидно Иоан Кръстителя забеляза, че името му е познато. Той кимна с рошавата си глава.

— Виждам, че ме познаваш.

Завладя го чувство на облекчение. Според Новия Завет Кръстителя е бил убит малко преди Христовото разпятие. Странното бе, обаче, че Иоан Кръстителя не бе чувал за Исус от Назарет. Означаваше ли това в края на краищата, че Исус не е съществувал?

Кръстителя поглади дългата си брада с пръсти.

— Добре, магеснико, сега аз трябва да реша, а?

Глогауър, потънал в мислите си го погледна отсъствуващо.

— Какво трябва да решиш?

— Дали си ти приятел на пророците или измамника, за който ни предупреди Адонай?

Глогауър започна да става нервен.

— Нищо не твърдя. Аз съм просто един странник, пътешественик…

Кръстителя се разсмя.

— Да, пътешественик с магична колесница. Брат ми каза, че я е видял да пристига. Гръмотевичен шум и блясъци като от светкавица и изведнъж — твоята колесница се появява насред пустинята. Виждали са доста чудеса, моите братя, но нищо по-чудно от появата на твоята колесница.

— Колесницата ми не е вълшебна — каза Глогауър макар да съзнаваше, че едва ли ще го разберат. — Тя е… вид машина… римляните имат такива. Трябва да сте чували за тях. Създадени са от обикновени хора, не от магесници…

Кръстителя кимна бавно с глава.

— Да, като римляните. Римляните ще ме предадат в ръцете на моите врагове — децата на Ирода.

Макар да познаваше в подробности политическата ситуация, Глогауър попита:

— Защо ще го направят?

Ти трябва да знаеш защо. Не говорих ли аз против римляните, които заробват юдейците. Не говорих ли аз против беззаконията на Ирода. Не предричах ли аз време, когато всички онези, които не са праведни ще бъдат унищожени и ще се възцари на Земята Адониевото царство, както се казва в старите пророчества. Аз казвах на хората: „Бъдете готови за деня, когато ще вдигнете меч за да изпълните Адониевата воля“. Грешните знаят, че в този ден ще загинат и затова искат да ме погубят.

Макар думите му да бяха гневни, тонът с който бяха произнесени бе изпълнен със значимост. Нямаше нито белег за нездрав разум или дори фанатизъм в израза на лицето и в неговото държание. Приличаше на английски свещеник, четящ проповед, която отдавна бе престанала да трогва сърцето му.

— Ти вдъхновяваш народа да освободи земята си от римляните, нали? — попита Карл.

— Да — от римляните и тяхното изчадие — Ирод.

— И кого ти би поставил на негово място?

— Законния цар на Юдея!

— И кой е той?

Йоан се намръщи и му хвърли смразяващ, кос поглед.

— Адонай ще ни каже. Той ще изпрати знамение, когато законния цар се яви.

— Знаеш ли какво ще бъде това знамение?

— Ще разбера, когато дойде.

— Значи има пророчество?

— Да, има…

Приписването на този революционен план на Адонай (едно от имената на Йехова, което означава Бог) изглеждаше на Глогауър просто начин да му се придаде допълнителна тежест. Във време, в което политиката и религията са били неразривно свързани, предаването на свръхестествен характер на политическите намерения е било необходимо условие за успешния им завършек.

Всъщност, помисли си Глогауър, напълно вероятно бе Иоан наистина да вярва, че е проводник на божията воля, защото по същото време от другата страна на Средиземно море гърците продължаваха да спорят за природата на вдъхновението — дали произлиза от Човека или е дело на Божията ръка.

Това, че Иоан го възприе като египетски магьосник не учудваше кой знае колко Глогауър. Обстоятелствата на неговото пристигане трябва да са изглеждали изключително чудати и в същото време — приемливи за хора жадно търсещи потвърждение на вярата си в такива събития.

Иоан се обърна към изхода.

— Трябва да размишлявам — каза той. — Трябва да се моля. Ще останеш тук докато получа напътствие.

Той се отдалечи забързано.

Глогауър се отпусна обратно на мократа слама. По някакъв начин появата му бе преплетена с надеждите на Иоан, или поне Кръстителя се опитваше да помири тази поява с вярата си, да я обясни може би в светлината на Библейските пророчества, и т.н.т. Глогауър се почувства напълно безпомощен. Как ще го използва Кръстителя? Дали няма да реши най-накрая, че той е пратеник на злото и да го убие? Или може би ще реши, че е пророк и ще поиска от него знамения, на които той не е способен?

Глогауър въздъхна и протегна немощна ръка към отсрещната стена. Ръката му се опря в камък. Пещерата бе изсечена в скала. Това предполагаше, че Иоан и хората му вероятно се крият — издирвани като бунтовници от римляните и войните на Ирод. И че той също е в опасност — ако скривалището им бъде разкрито.

Въздухът в пещерата бе изненадващо влажен.

Навън вероятно беше много горещо.

Карл Глогауъл задряма.

 

 

ЛЕТНИЯ ЛАГЕР, ОСТРОВ УАЙТ, 1950

 

Още първата вечер след пристигането им в лагера почти пълна бака с врял чай се бе преобърнала върху краката му. Почувства ужасна болка, и двата му крака почти мигновено се покриха с мехури.

— Бъди мъж, Глогауър! — каза червендалестия мистър Патрик, ръководителят на лагера. — Бъди мъж!

Опитваше се да не плаче докато го превързваха несръчно с лейкопласт върху памука.

Спалният му чувал бе точно до един мравуняк. Напъха се в него докато другите деца още играеха.

На следващия ден мистър Патрик съобщи на децата, че трябва да „спечелят“ джобните пари, които техните родителите му бяха дали на съхранение.

— Хайде да видя кои от вас са смелчаги и кои не — викаше мистър Патрик, докато се пъчеше на празното място пред палатките, размахвайки във въздуха бастун. Децата стояха подредени в две дълги редици — една с момичета и една с момчета.

— Влизай в строя, Глогауър! — извика мистър Патрик. — Три пенса за удар по ръката, шест пенса — за удар по задника. Не бъди страхливец, Глогауър!

Глогауър се присъедини неохотно към останалите.

Бастунът се повдигаше и спускаше. Мистър Патрик дишаше тежко.

— Шест удара по задника — това прави три шилинга — той подаде парите на малкото момиченце.

Още удари, още заплатени пари.

С наближаване на неговия ред Карл започна да става нервен.

Накрая той излезе от строя и се запъти към палатките.

— Глогауър! Къде е духът ти, момче? Не искаш ли джобни пари? — настигна го сухия, закачлив глас на мистър Патрик.

Глогауър поклати глава и се разплака. Той влезе в палатката си и се хвърли с хлипане на спалния чувал.

Гласът на мистър Патрик още се чуваше отвън.

— Бъди мъж, Глогауър! Бъди мъж, момче!

Карл заизмъква писалката и празни листове. Сълзите му закапаха по хартията докато пишеше писмо на майка си.

Отвън се донасяше шляпането на бастуна върху детска плът.

През следващите дни болките от изгарянията се увеличиха. Децата и наставниците не му обръщаха никакво внимание. Даже жената, назначена за „икономка“ (жената на Патрик), му казваше да се грижи сам за себе се и че напразно се оплаква.

Последните два дни, преди майка му да го прибере от лагера бяха най-нещастните в неговия живот. Малко преди пристигането на майка му, мистър Патрик направи опит да отреже мехурите с ножичка за да не изглеждат толкова страшно.

Майка му го отведе и по-късно писа на мистър Патрик да и върне парите, а също че начина по който управлява лагера е отвратителен.

Той и отговори че няма да върне парите и че ако питат него то, мадам, сина ви е слабак. Ако ви интересува мнението ми, писа той в това писмо, което Карл бе успял да прочете, сина ви си пада малко педеруга.

Няколко години по-късно мистър Патрик, жена му и обслужващия персонал бяха осъдени и изпратени в затвор за различни садистични деяния извършени по време на летните лагери на остров Уайт.