Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.08.2011 12:43 - Ето Човека! - Майкъл Муркок част 1
Автор: universalnoto Категория: Други   
Прочетен: 769 Коментари: 0 Гласове:
0



Машината на Времето е сфера, пълна с млечнобяла течност, в която пътешественика плува облечен в гумиран костюм и дишащ през маска свързана с шланг за стената.

При кацане сферата се пропуква, течността изтича и попива в прахта. Сферата започва да се търкаля с трясък по оголените камънаци.

О, Исусе! О, Боже!

О, Исусе! О, Боже!

О, Исусе! О, Боже!

О, Исусе! О, Боже!

Христе! Какво става с мен?

Обезчестен съм! Свършен съм!

Проклетото нещо не работи!

О, Исусе! О, Боже! Кога ще престане това гадно бумтене!

Карл Глогауър се свива на топка докато нивото на течността спада и той бавно потъва в меката вътрешна облицовка на Машината.

Инструментите, криптографски, неконвекционални, не издават звук, не помръдват. Сферата спира, поклаща се и се преобръща отново, докато последните капки течност изтичат през широката цепнатина в стената.

Защо го направих? Защо го направих? Защо го направих? Защо го направих? Защо го направих? Защо го направих?

* * *

Очите на Карл Глогауър се отварят и затварят няколко пъти в бърз ритъм, след това устата му се разтяга в нещо като прозявка, езикът му се движи безцелно и той издава стон, който преминава във вой.

Той чува воя и промърморва отсъстващо: „Гласът на езика, тайнствения език на подсъзнанието…“ Но той не може да чуе това, което казва.

Въздухът излиза със свистене и пластичната облицовка започва да спада, докато накрая гърбът на Глогауър опира в металната стена. Той спира да плаче и се втрещтва в разпокъсаната цепнатина на сферата, не изпитва никакъв интерес към онова, което лежи отвъд нея. Опитва се да помръдне, но тялото му е напълно безчувствено. Потръпва, когато студен полъх прониква през разкъсаната стена на Машината на Времето. Отвън изглежда е нощ.

Неговото пътуване през времето е било трудно. Даже плътната течност не го е защитила напълно, макар без съмнение да е спасила живота му. Вероятно има счупени ребра.

Болка нахлува с тази мисъл и той открива, че всъщност може да изпъне ръце и крака.

Започва да пълзи по хлъзгавата под към цепнатината.

Задъхва се, спира и продължава отново.

Припада и когато се свестява въздухът е по-топъл.

През цепнатината може да види ярката слънчева светлина, небето е като блестяща стомана. Измъква се с мъка навън и затваря очи под удара на слънчевите лъчи. Отново загубва съзнание.

 

 

Коледа, 1949

 

Беше на девет години, когато напуснаха Австрия и се преместиха да живеят в Англия. Върху сивата настилка на училищното игрище другите деца се задъхваха от смях, улисани в игра. По края на игрището все още имаше малки купчинки потъмнял лед. Отвъд оградата мрачните сгради на южен Лондон чернееха на фона на студеното зимно небе.

Играта беше започнала доста ентусиазирано и Карл нервно бе предложил ролята, която сега изпълняваше. В началото се радваше, че е в центъра на вниманието, но после се разплака.

— Пусни ме! Моля те, Мервин, спри!

Бяха го завързали с разперени ръце за мрежата, която ограждаше игрището. Оградата увисна навън под тежестта му и един от коловете заплашваше да се извади. Опита се да си освободи краката.

— ПУСНЕТЕ МЕ!

Мервин Уилиямс, червендалестия младеж, който бе предложил играта започна да клати кола така че Карл се люлееше тромаво напред-назад заедно с мрежата.

— Спрете! Няма ли кой да ми помогне?

Те се разсмяха отново и той разбра, че виковете му само ги окуражават, затова стисна здраво зъби. Сълзи потекоха по лицето му, почувства се предаден и отчаян. Та нали му бяха приятели, на някои от тях бе помагал с уроците, на други — купувал сладки, съчувствал на трети в нещастието им. Мислеше, че го харесват, че му се възхищават. Защо се бяха обърнали срещу него — дори Моли, която му доверяваше тайните си?

— МОЛЯ ВИ! — изкрещя той. — Това го нямаше в играта!

— СЕГА вече го има! — разсмя се Мервин Уилиямс с блеснали очи и разгорещено лице, докато клатеше кола все по силно.

Карл потърпя още малко люшкането, след което инстинктивно се отпусна и се престори на припаднал. Беше го правил често преди, за да шантажира майка си,от която бе научил номера.

Училищните вратовръзки, които бяха използвали за да го вържат се впиха в китките му. Чу гласовете на децата да се снижават.

— Дали е наред? — прошепна Моли Търнър. — Не е мъртъв, нали… ?

— Не бъди глупава, — отговори Уилиямс неуверено — само се шегува.

— Все пак, по-добре да го свалим — това беше гласът на Йън Томпсън. — Ще си имаме страшни неприятности ако…

Почувства че го развързват, пръстите им нетърпеливо дърпаха възлите.

— Не мога да отвържа този…

— Ето ти ножа ми — срежи го…

— Не мога, това е моята вратовръзка — татко ще ме…

— Побързай, Брайън!

Продължаваше да виси отпуснат на последната връзка, със здраво затворени очи.

— Дай ми го! Аз ще я срежа!

Когато и последната връзка бе срязана той падна на колене, ожули ги в сгурта и отпусна лице на земята.

— Блайми, той наистина е…

— Не бъди глупак — все още диша. Само е припаднал.

Почти повярвал в собствената си измама той чуваше разтревожените им гласове сякаш от разстояние.

Уилиямс го разтърси.

— Събуди се, Карл. Стига си се излежавал.

— Ще повикам мистър Матсън — каза Моли Търнър.

— Не, недей…

— Това е мръсна игра, така или иначе.

— Върни се, Моли!

Вниманието му бе концентрирано върху парчетата сгурия, забити в лявата страна на лицето му. Не беше трудно да държи очите затворени и да не обръща внимание на ръцете на децата върху тялото си. Постепенно загуби мярка за време докато не чу дълбокия, сардоничен глас на мистър Матсън да се издига над общата шумотевица. Настъпи тишина.

— Какво, по дяволите, си направил този път, Уилиямс?

— Нищо, сър. Беше игра. Всъщност, идеята беше на Карл.

Здрави мъжки ръце го преобърнаха на гръб. Все още можеше да държи очите си затворени.

— Беше игра, сър, — каза Йън Томпсън — на Исус. Карл беше Исус. Играли сме я и преди, сър. Завързахме го за оградата. Беше негова идея, сър.

— Малко извън сезона — промърмори мистър Матсън и въздъхна, опипвайки челото на Карл.

— Беше само игра, сър — каза Мервин Уилиямс отново.

Мистър Матсън мереше пулса на Карл. — Трябваше да внимаваш, Уилиямс. Глогауър не е силно момче.

— Съжалявам, сър.

— Доста глупава постъпка.

— Съжалявам, сър — Уилиямс бе почти разплакан.

— Ще го взема с мен в Матрън. Надявам се за твое добро, Уилиямс, че не е нещо сериозно. Бъди така добър да дойдеш при мен, в учителската стая след часовете.

Карл почувства, че мистър Матсън го вдига.

Беше доволен.

 

Носеха го.

От силните болки в главата и страната му се повръщаше. Не бе имал възможност да установи къде точно го е докарала Машината на Времето, но като завъртя глава и отвори очи той прецени по мръсното наметало от овча кожа и памучната препаска на човека от дясно, че почти със сигурност е в Близкия Изток.

Целта му бе да се приземи в 29 година след Христа, някъде в пущинака отвъд Eрусалим, близо до Бетлехем. Чудеше се дали сега го носят в Eрусалим?

Вероятно бе в миналото защото носилката, на която го носеха бе направена от грубо обработена животинска кожа. Но може би не, помисли си той, защото бе прекарал достатъчно време сред малки племенни общини в Близкия Изток за да е наясно, че там все още се срещат хора, които почти не са променили начина си на живот от времето на Мохамед. Надяваше се, че не си е строшил ребрата напразно.

Двама мъже носеха носилката на рамене, докато другите вървяха отстрани. Всички бяха брадати, тъмнокожи и обути със сандали. Повечето носеха тояги. Миришеше на пот, на животинска мазнина и на още нещо трапчиво, което той не можа да установи.

Вървяха към верига от хълмове в далечината и още не бяха забелязали, че се е събудил.

Слънцето не беше така силно, както когато за първи път изпълзя от Машината на Времето. Свечеряваше се.

Местността на около бе камениста и гола и дори хълмовете отпред изглеждаха сиви.

Потръпна, когато носилката се разтърси и изстена от засилилата се болка в хълбока.

За втори път загуби съзнание.

 

Отче наш, който Си на небето…

Като повечето от неговите съученици бяха го възпитали, да отдава почит на християнската религия с думи. Утринни молитви в училище. Поне две молитви през нощта. Едната — Божията молитва, а другата — Господ да поживи Мама, Господ да поживи Тате, Господ да поживи сестрите и братята ми и всички скъпи хора около мен, и Господ да поживи мен. Амин. Така го беше научила жената, която известно време се грижеше за него, докато майка му ходеше на работа. Беше прибавил от себе си списък от „благодаря ти“ (благодаря Ти за хубавия ден, благодаря Ти че отговорих правилно по история… ) и „прости ми“ (прости ми, че бях груб към Моли Търнър, прости ми, че не си признах пред мистър Матсън… ). Едва на седемнадесет години започна да си ляга без да произнася ритуалните молитви и то благодарение на нарастващото нетърпение за мастурбация.

Отче наш, който Си на небето…

* * *

Последните спомени за баща му бяха свързани с ваканция на море, когато бе четири или пет годишен. Войната бушуваше, влаковете бяха претъпкани с войници, спираха често. Спомняше си как пресича релсите към отсрещния перон, питайки баща си за съдържанието на вагоните, които се композираха наблизо. Имаше ли някаква шега? Нещо за жирафи?

Помнеше баща си като едър, висок човек. Гласът му бе благ, може би малко тъжен, очите му го гледаха с меланхоличен поглед.

Тогава вече знаеше, че майка му и баща му са разделени и че майка му е разрешила на баща му тази последна ваканция с него.

Дали това беше в Девън или Корнуел? Спомените му от клисури, скали и брегове съвпадаха с картините от западното крайбрежие, които бе виждал по телевизията.

Обичаше да играе в една овощна градина обитавана от котки и един полуразпаднал се Форд, целия обрасъл в храсти. Селската къща, в която бяха отседнали също бе пълна с котки, море от котки покриващи масите, столовете и шкафовете.

Плажовете бяха заградени с мрежи, но той не мислеше, че това разваля пейзажа. Край морето вятърът бе изваял мостове и пясъчни статуи. Имаше тайнствени пещери, от които изтичаше вода.

Това бяха почти най-ранните и със сигурност най-щастливите му спомени от детството.

Никога повече не видя баща си.

 

Господ да поживи Мама, Господ да поживи Тате…

Глупаво беше. Нямаше баща, нямаше и братя и сестри.

Старата жена му бе обяснила, че баща му е заминал за някъде и че всички наоколо са негови му братя и сестри.

Така го прие.

 

Самотен, мислеше си той, аз съм самотен. Събуди се за малко, и помисли, че е в укритието на Андерсън с неговата облицовка от червеникава стомана и кабели по стените, и че има въздушно нападение. Обичаше безопасността на Андерсън. Винаги му беше забавно да влиза вътре.

Но гласовете си говореха на чужд език. Сигурно беше нощ, защото наоколо бе тъмно. Спряха. Усещаше, че му е топло. Под него имаше слама. Докосна я, без да знае защо и почувства спокойствие.

Отново заспа.

 

Крясъци. Напрежение.

Майка му викаше по мистър Джордж, на горния етаж. Мистър Джордж и жена му бяха наели двете задни стаи на къщата.

Завика отдолу на майка си.

Отвърна му с истеричен глас:

— Какво има?

— Искам да те видя!

Искаше тя да спре.

— Какво има, Карл? Сега пък събудихте детето!

Тя се появи на площадката над него, опря се театрално на перилата и загърна пеньоара около себе си.

— Мамо. Какво става?

Тя поспря за миг в нерешителност след това се свлече бавно надолу по стълбите. Остана да лежи в основата им, върху тъмния, изтъркан килим. Обхвана го паника.

— О, Мамо!

Мистър Джордж се спусна тежко надолу по стълбите. На лицето му бе изписано примирение.

— О, по дяволите! — каза той. — Грета!

Карл го погледна свирепо.

Мистър Джордж отвърна на погледа му и разтърси глава.

— Тя е добре, синко. Хайде, Грета, събуди се.

Карл застана между мистър Джордж и майка си. Мистър Джордж сви рамене, бутна го встрани, след което се наведе и я изправи на крака. Дългата и, черна коса се спускаше над нейното красиво, разплакано лице. Тя отвори очи и дори Карл бе изненадан от бързината, с която се свести.

— Къде съм? — попита тя.

— Стига, Грета. Нищо ти няма.

Мистър Джордж я поведе обратно по стълбите.

— А Карл? — каза тя.

— Не се безпокой за него.

Те се скриха.

В къщата отново бе тихо. Карл отиде в кухнята. В средата имаше маса за гладене с ютия. Нещо се готвеше на печката. Не миришеше особено приятно. Сигурно го готвеше мисис Джордж.

Чу че някой се спуска по стълбите и избяга през кухнята в градината.

Плачеше. Беше на седем.



Тагове:   ето Човека,


Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: universalnoto
Категория: Други
Прочетен: 698602
Постинги: 373
Коментари: 326
Гласове: 231
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031