Радвай се много сионова дъще, възклицавай ерусалимска дъще, Ето, твоят цар иде при тебе, Той е праведен и спасява, Кротък и възседнал осел, Да! На осле, рожба на ослица.

(Захарий 9:9)

— Осана! Осана! Осана!

Глогауър влезе в града яхнал магаре, а учениците му тичаха отпред и разхвърляха палмови клонки. От двете страни на улицата се бяха събрали тълпи от хора, дочули мълвата за идването му.

Най-сетне пророкът бе изпълнил древните предсказания и множеството повярва в него, повярва че е дошъл, в името на Адоная, да ги поведе срещу римляните. Вероятно сега той се бе отправил към дома на Пилат, за да се възправи срещу прокуратора.

Глогауър се огледа смутено. Макар и посмекчен от наметките на учениците му, гърбът на магарето бе доста неудобен. Той се залюля и се вкопчи в гривата на животното. Чуваше думите, но в глъчката не можеше да ги отличи.

— Осана! Осана!

Отначало всичко се сливаше в едно общо „уусана“, докато разбере, че всъщност викат „освободи ни“ на арамейски.

— Освободи ни! Освободи ни!

Иоан бе възнамерявал да въстане с оръжие в ръка срещу римляните по време на тазгодишната Пасха. Много бяха онези, които жадуваха да го последват.

Сега вярваха, че той е заел мястото на Иоан като водач.

— Не — мърмореше той, вглеждайки се в изпълнените с надежда лица. — Не. Аз съм месия. Аз не мога да ви освободя. Не мога…

Вярата им бе неоснователна, но не можеха да го чуят, заглушени от собствените си викове.

Карл Глогауър се превърна в Христос и Христос влезе в Ерусалим. Историята се приближаваше към своята кулминационна точка.

— Осана!

Това го нямаше в историята. Той не можеше да им помогне.

 

Това бе неговата плът.

Неговата плът, раздавана парче по парче на всеки, който я пожелае. Тя повече не му принадлежеше.

 

Като рече това, Исус се развълнува в духа Си, и заяви, казвайки: Истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде. Учениците се спогледаха по между си, недоумявайки за кого говори. А на трапезата един от учениците, когото обичаше Исус, беше се облегнал на Исусовото лоно. Затова Симон Петер му кимва и му казва: Кажи ни за кого говори. А той като се обърна така на гърдите на Исуса, каза му: Господи, кой е? Исус отговори: Той е онзи, за когото ще затопя залъка и ще му го дам. И тъй, като затопи залъка, взема и го подаде на Юда Симонова Искариотски. И тогава подир залъка, сатана влезе в него, и така, Исус му каза: Каквото вършиш, върши го по-скоро.

(Иоан 13: 23–27)

 

С озадачено изражение на лицето Юда Искариотски излезе от стаята и се отправи по задръстените от тълпи улици към двореца на управителя. Макар да разбираше, че е важна част от плана за примамване на римляните в клопка, той намираше цялата схема за доста глуповата. По улиците се усещаше някакво напрегнато очакване. Из града патролираха доста повече римски войници от обикновено.

— Но те нямат никакъв повод да те арестуват, учителю — бе казал той на пророка.

— Аз ще им дам повод — отвърна му пророка.

 

Пилат се взря с презрение в очите на евреина.

— Не плащаме на осведомители, чиято информация по-късно се оказва неверна — предупреди го той.

— Не го правя заради парите, господарю — отвърна Юда с престорено подкупващ маниер, какъвто изглежда римляните очакваха от евреите. — Аз съм лоялен поданик на императора.

— Кой е този бунтовник?

— Исус от Назарет, господарю. Той влезе в града днес…

— Зная. Видях го. Но чух, че проповядвал мир и законосъблюдение.

— За да те измами, господарю. Но днес се издаде като предизвика фарисеите, говорейки против римляните. Той разкри истинската си същност.

Пилат се намръщи. Това съвпадаше с представите му за този вид лъжепророци.

— Имаш ли доказателства?

— Стотици ще свидетелстват против него.

— Свидетелите нерядко имат лоша памет — каза Пилат. — Как ще ги разпознаем?

— Тогава аз ще свидетелствам против него. Аз съм един от неговите ученици.

Изглеждаше твърде хубаво за да бъде истина. Пилат прехапа устни. Не можеше да си позволи да обиди фарисеите в този момент. Достатъчно ядове си имаше с тях. Кайафа ще бъде първия, който ще извика „несправедливост“ ако той арестува пророка.

— Казваш, че обиждал свещениците?

— Твърди, че е законния Юдейски цар, потомъка на Давид — каза Юда, повтаряйки думите, които Исус му бе наредил да каже.

— Така ли? — Пилат се загледа замислено през прозореца.

— А що се отнася до фарисеите, господарю…

— Какво за тях?

— Те желаят смъртта му. Знам го от сигурно място. Някои от онези фарисеи, които не са съгласни със старейшините го предупредиха да напусне града, но той отказа.

Пилат кимна. Очите му се присвиха докато обмисляше информацията. Макар да мразеха пророка, фарисеите със сигурност щяха да направят политически капитал от арестуването му.

— Фарисеите искат да им се махне от пътя — продължи Юда. — Хора от всички страни се стичат за да го слушат и днес много от тях се разбунтуваха в Храма.

— Значи той е бил причината, така ли? — бяха му докладвали, че малка група е нападнала в Храма среброменителите и се е опитала да ги ограби.

— Разпитай онези сред арестуваните, които са вдъхновители на деянието — каза Юда. — Те са хора на Назарянина.

Пилат продължи да дъвче замислено долната си устна.

— Не мога да извърша арест — каза той. Положението в Ерусалим бе достатъчно напрегнато и ако арестува този „цар“ можеше да последва невиждан по размери бунт, какъвто нямаше сили да спре. Желаеше безредици, но не искаше той да излезе причината за тях. Не евреите, а Тиверий щеше да го обвини тогава. Но ако евреите извършеха ареста, това щеше да насочи гнева на хората срещу тях и да развърже ръцете му за по-активни действия. Ако можеше само да принуди фарисеите да извършат този арест.

— Чакай тук — каза той на Юда. — Ще изпратя послание на Кайафа.

 

Дохождат на едно място наречено Гетсимания, и Той каза на учениците Си: Чакайте тука докато се помоля. И взе със Себе Си Петра, Якова и Иоана, и захвана да се ужасява и тъгува. И каза им: Душата Ми е прескърбна до смъртта, постойте тука и бдете.

(Марка 14:32-34)

 

Глогауър вече виждаше задаващото се множество. За първи път откакто напусна Назарет се почувства физически слаб и изтощен.

Възнамеряваха да го убият. Трябваше да умре, вече се бе примирил с тази мисъл, макар да се страхуваше малко от болката. Отпусна се върху неравната земя на хълма, загледан в приближаващите се факли.

Идеалът на мъченичеството — веднъж бе заявила Моника — не е нищо друго освен патологичен мазохизъм, лесен начин да се забрави чувството за отговорност, метод за контрол на репресирани хора…

— Едва ли е толкова просто…

— Така е, Карл.

 

Сега вече ще и покаже на Моника.

Жалко само, че тя никога не ще разбере. Възнамерявал бе да и напише за всичко и да остави писмото в Машината на Времето с надежда, че някой ден ще го намерят. Странна му се струваше позицията, която тогава бе защитавал. Никога не е бил религиозен, поне в обичайния смисъл на думата. По-скоро агностик. Не от убеждение защитаваше религията от циничното съжаление на Моника, а от недоверие към идеала, в който тя бе вложила своята вяра — науката, способна да реши всички проблеми. Не можеше да сподели тази вяра и не му оставаше нищо друго освен християнската религията със своя Бог. В съзнанието му се бореха съмнението във физическата реалност но този бог и подозрителността към всесилната наука.

 

Науката е принципно противопоставена на религията — твърдеше Моника. — Няма значение точно колко йезуити ще се съберат за да осмислят възгледите си за науката, неоспорим факт е, че религията не е в състояние да възприеме фундаменталните постановки на науката, а в самата същност на науката е да щурмува фундаменталните принципи на религията. Единствената област, в която не съществуват различия и където няма война е фундаменталното предположение. Човек може да предполага или не, че има Господ. Но веднага след като започне да защитава предположението си възниква конфликт.

— Ти говориш за организираната религия…

— Говоря за религията като противопоставяне на вярата. Кой има нужда от ритуалите на религията, когато вместо тях разполагаме с много по-усъвършенстваните ритуали на науката? Науката предлага солидна база, върху която да се формулира система от философски и морални понятия. Не се нуждаем вече от моркова на небесата и пръчката на ада, сега когато науката е в състояние да предсказва последствията от нашите действия, за да можем да преценим до колко те са целесъобразни.

— Не мога да се съглася.

— Това е защото си болен. И аз съм болна, но мога поне да се надявам на оздравяване.

— Аз мога да се надявам само на скорошна смърт…

 

Както се бяха уговорили Юда го целуна по бузата, след което група от храмови стражи и римски воини го обкръжиха.

На римляните той каза:

— Аз съм Юдейския цар.

А на фарисеевите слуги:

— Аз съм месията, дошъл да погуби вашите господари.

Сега вече бе обречен и последния ритуал трябваше да се състои.
 

Процесът бе объркан, неясна смесица от римски и еврейски закони и в края на краищата не можа да задоволи никого. Решението за него се взе след продължителни консултации между Пилат Понтийски и Кайафа и три неуспешни опита за промяна и натъкмяване на различните правни възгледи към извънредната ситуация. И двамата по различни причини се нуждаеха от изкупителна жертва и накрая я получиха. Лудият бе осъден по две обвинения — за подбудителство към бунт и за ерес.

Особена черта на процесът бе, че всички свидетели бяха сподвижници на обвиняемия и въпреки това изглежда горяха от желание да го видят осъден.

— Ах, тези отвратителни фанатици — каза Пилат. Но беше доволен.

Фарисеите се съгласиха, че в конкретния случай римският метод за екзекуция е по-подходящ и затова решиха да го разпънат. Но пророкът се ползваше с уважение и счетоха за необходимо преди това да го изведат за подигравка и поругателство — също изпитан римски прийом за унижаване, та да го осмеят в очите на множеството.

Пилат увери фарисеите, че ще се погрижи за това, но в замяна поиска да подпишат документи удостоверяваше тяхното одобрение за тези действия.

Пророкът, макар затворен в себе си, изглеждаше почти удовлетворен. Пред съда бе казал доста в своя вреда, и почти нищо в своя защита.

 

Свърши се.

Изпълних предначертаното на моя живот.

 

И войниците Го заведоха вътре в двора, тоест, в преторията и свикаха цялата дружина. И облякоха Му морава мантия, сплетоха и венец от тръни и го положиха на главата Му. И почнаха да Го поздравяват с: Здравей, Царю Юдейски! И удряха Го по главата с тръст, заплюваха Го, и коленичейки кланяха Му се. И след като Му се поругаха, съблякоха Му моравата мантия и Го облякоха в Неговите дрехи и Го изнесоха вън да Го разпнат.

(Марк 15: 16–20)

 

— О, Карл, какво ли не би сторил за да привлечеш вниманието върху себе си…

— Искате да сте в центъра на внимание, млади човече…

— Божичко, Карл, правиш го само за да привлечеш внимание…

 

Умът му бе замъглен от болка и от ритулните оскърбления, от пълното себеотдаване на новата роля.

Римляните сметнаха, че е твърде слаб за да носи огромния дървен кръст към Голгота и вместо него, накараха един киринеец, наречен Симон.

Пророкът се олюляваше по претъпканите с народ, но потънали в мълчание улици, под погледите на онези, които бяха очаквали от него да ги поведе срещу римските нашественици.

 

Ти си прекалена емоционален, Карл, защо не се стегнеш и не поразмърдаш малко мозъка си… ?

Припомни си тези думи, но не можеше да си спомни кой ги е произнесъл и кой е Карл.

 

Пътят, водещ нагоре към хълма, беше каменист и от време на време той се препъваше, припомняйки си един друг хълм, който бе изкачил. Спомени от детството изплуваха в безпорядък, все по-трудно ги отличаваше от реалността.

Дишаше тежко, мъчително. Почти не усещаше забитите в главата си тръни, но цялото му тяло сякаш блъскаше в синхрон с ударите на сърцето. Като барабан.

Свечеряваше се. Слънцето залязваше. Точно в подножието на хълма той се строполи по лице и се нарани на острите камъни. Изгуби съзнание.

 

Бил е дете. Не беше ли още дете? Едва ли ще убият едно дете. Ако успее да ги убеди, че все още е дете… ?

 

И завеждат Исуса на мястото Голгота, което значи лобно място. И подаваха Му вино, смесено със смирна, но Той не прие.

(Марк 15: 22–23)

 

Той блъсна чашата настрани. Войникът сви рамене и посегна към лявата му ръка. Друг войник вече държеше дясната. С възвръщане на съзнанието той започна да трепери неудържимо. Въжетата се врязваха със страшна болка в китките и глезените. Той започна да се дърпа.

Усети нещо хладно да се допира до едната му длан. Макар да покриваше много малка част от ръката то изглеждаше доста тежко. Чу удари, също в синхрон с биенето на сърцето. Обърна глава и се загледа в ръката. Това бе човешка ръка.

Лежеше прострян върху дървен кръст на земята. Войникът замахваше с огромен чук и забише железен клин в ръката му, но той не усещаше болка. Клинът се забиваше все по-трудно и войникът замахваше все повече. На два пъти той не оцели и чукът попадна върху пръстите.

Обърна глава и видя, че другият войник също забива клин. Изглежда по-често бе пропускал целта, защото всички пръсти на ръката бяха смазани и окървавени.

Първият войник приключи с ръката и се зае с краката.

Усети как желязото прониква в плътта му, приковавайки я към дървото.

Започнаха да изправят вертикално кръста с помощта на скрипец. Глогауър се огледа и забеляза, че е сам. Нямаше други разпънати в този ден.

 

Виждаше ясно светлините на Ерусалим. Смрачаваше се, последните лъчи на слънцето изчезваха.

Скоро щеше да настъпи нощта.

Наоколо имаше малка тълпа. Една от жените му се стори позната. Той я повика.

— Моника?

Но гласът му бе пресипнал и викът се превърна в шепот. Жената не погледна нагоре.

Усети тялото му да тегли клиновете, на които висеше. Стори му се, че за миг почувства болка в лявата ръка. От раните се стичаше кръв.

Странно е, помисли си, че именно той виси тук. Нали това бе събитието, заради което всъщност беше пристигнал.

Болката в лявата ръка се увеличи.

Сведе поглед към римските стражи, които играеха на зарове в основата на кръста. Усмихна се. Бяха погълнати от играта. Можеше отчетливо да различи знаците по заровете.

Той въздъхна. Движението на гръдния кош сякаш допълнително опъна ръцете. Болката стана почти непоносима. Той потръпна и се опита да се облегне на кръста.

Дишаше все по-тежко. Вълни от болка се разливаха по цялото му тяло. Стисна зъби. Чувстваше се ужасно. Изпъшка и закрещя. Започна да се гърчи.

Небето бе потънало в мрак. Тъмни облаци закриваха луната и звездите.

Отдолу се разнесе шепот.

— Свалете ме — извика той. — О, моля ви, свалете ми!

 

Аз съм само едно малко момче.

 

Болката го изпълваше. С мъка си поемаше въздух. Отпусна се напред, но никой не го освободи.

Не след дълго вдигна глава. Движението пробуди отново агонията и той се загърчи на кръста. Усещаше, че постепенно се задушава.

— Свалете ме. Моля ви. Моля ви, спрете!

Всяка частица от плътта му, всеки мускул, сухожилие и кост, бяха изпълнени с непреодолима болка.

Разбра, че противно на очакванията си не ще доживее до следващия ден.

 

И на деветия час Исус извика със силен глас: „Елои, Елои Лама Савахтани“? което значи: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?

(Марк 157 34)

 

Глогауър се закашля. Звукът бе сух, едва доловим. Но войниците под кръста го чуха, защото нощта бе тиха.

— Смешна работа — заговори един от тях. — До вчера боготворяха тази отрепка. Днес бяха готови да го убият, дори най-близките му приятели.

— Ще се почувствам щастлив, когато се измъкна от тази страна — отвърна приятелят му.

 

Не трябва да погубват едно дете, помисли си той.

 

Отново чу гласа на Моника: „Слабостта и страхът те подтикнаха към тази постъпка, Карл. Мъченичеството е глупост.“

Той се закашля отпаднало и болката се върна, но сега вече притъпена. Дишаше все по-повърхностно.

Малко преди да умре той заговори отново и така, шепнейки издъхна.

— Това е лъжа… това е лъжа… лъжа…

По-късно, след като трупът му беше откраднат от слугите на знахари, които се надяваха, да открият някакви особени дарби, се разнесе слух, че не е умрял. Но трупът вече се разлагаше в дисекционната зала на знахарите и скоро щеше да бъде унищожен.

Край

 Виж още християнството и "Бхагават Гита":

 http://universalnoto.blog.bg/drugi/2011/07/17/rajdaneto-na-hristiianstvoto.784666