Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.06.2011 10:34 - Последният ден на сътворението - Волфганг Йешке VІІ - ТРЕТА ЧАСТ: ОПЕРАЦИЯ „ЗАПАДНА ПАДИНА“ Доброволци
Автор: universalnoto Категория: Други   
Прочетен: 590 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 16.06.2011 10:37


ТРЕТА ЧАСТ
ОПЕРАЦИЯ „ЗАПАДНА ПАДИНА“ Доброволци

Стив Стенли не знаеше защо, но имаше недобро предчувствие, когато генерал Снайднам се обади късно следобед.

— Трябва да говоря с вас, майоре. Явете се веднага.

— Слушам, сър.

Стив облече куртката на униформата си, среса се и се отправи към бараката на командуващия. Слънцето отдавна бе слязло ниско на запад, но все още палеше безпощадно. Някъде в подвижните, боядисани със защитен цвят монтажни халета пищяха в пробна експлоатация двигателите на един бомбардировач-изтребител. Пушечносива вихрушка прекоси пистата, откроила се на тъмносиньото небе, извита като призрачно гърло, и бързо загуби силата си. После отново си я възвърна, щом получи при насипа ново захранване. Горещият сух въздух в пустинята миришеше на изгорял керосин и разтопена гума. На другата страна на пистата бяха наредени един зад друг пет вертолета, тъжно отпуснали тесните си витла, вдървено полюшкващи се от вятъра като абстрактна стоманена перушина.

Стив почука на вратата на бараката и влезе.

— Здрасти, майоре — каза Снайднам, оголи широките си, неестествено бели зъбни протези и посочи повелително към изтърканото, тапицирано със зелена кожа кресло пред бюрото си. Генералът беше много висок, изпит мъж в средата на петдесетте, със снежнобяла и за военен от неговия ранг — забележително дълга коса, с малки, добре подстригани, също така снежнобели мустаци, които седяха на изпитото му загоряло лице като залепени, и с необикновено голяма уста. Ако се съдеше по месестите, почти сладострастни устни, можеше да мине за човек на наслажденията по дълбоко врязаните бръчки, които се спускаха към устата от двете страни на едрия му, силно издаден нос, говореха, че стомашни язви му отравят каквото и да е гастрономическо удоволствие.

— Седнете най-после, майор Стенли — усмихна му се той и отметна буйния кичур от челото си.

— Благодаря, сър — каза Стив и потъна в огромното кресло. Почувствува се безкрайно малък в тази вещ, когато облегна ръцете си на огромните издути облегалки. Полуразпраните кожени парчета, образували някога вътрешната част на гладката повърхност, се напипваха меки като саждени парцали.

— Изглежда, пак ще ви намерят занимание на вас, астронавтите — каза генералът и многозначително размаха някакъв формуляр. „Карай направо де!“ — помисли си Стенли и се опита с бегъл поглед да долови нещо от заглавната част на формуляра, но напразно. Писъкът на двигателите бе сведен до скимтене от изолиращите шума прозорци на бараката, но като летец приглушеният шум го смущаваше повече, отколкото ако се намираше навън. Оттатък, от другата страна на пистата, кротко пасеше стадо овце, без да се вижда някакъв овчар.

— Или ще се срещнем отново през следващата седмица или след пет години — заяви Снайднам, — така поне е написано в писмото от НАСА.

Значеше ли това, че въпреки всичко подготвяха кораб с екипаж за Марс? Слуховете, че Съветите готвели такава експедиция, никога не бяха напълно заглъхвали, съзнателно раздухвани и от НАСА. Но правителството все не стигаше до никакво решение. Колебаеха се, и навярно с право, защото един след друг се откриваха и закриваха стартовите прозорци към Марс, без от Байконур да е излетял нито един кораб с екипаж, който да се е отправял по-далеч от околоземните орбити. Да не би колебаещите се все пак да се бяха излъгали?

Две тренировъчни машини се спуснаха надолу, отправиха се плътно една след друга към пистата, профучаха като сенки покрай прозореца и веднага излетяха отново с виещи като сирени мотори. Вертолетите от другата страна на пистата сякаш за миг се стопиха в трепкащите като мараня реактивни газове на моторите и пак застинаха.

— Това е всичко, което можах да измъкна от получената покана, майор Стенли — каза Снайднам, — и един самолетен билет за Маями.

— Благодаря, сър — кимна Стенли, въпреки че не му беше ясно за какво всъщност благодари.

— НАСА търси доброволци, явно за нещо много голямо. Вие сте деветият пилот, когото канят от моите части.

— Аха — рече Стенли малко разочарован.

— Надявам се да се видим отново през идната седмица, майоре.

— Ако решите, сър, аз ще отхвърля предложението им — каза Стив.

Генералът го погледна за няколко секунди, като едновременно се усмихна и сбърчи неодобрително чело:

— Не, не, майоре. Ще направите, каквото се иска от вас, само ако имате някои сериозни възражения, тогава! Не ми се ще да ви пусна, защото сте един от най-добрите ми пилоти, но вие сте квалифициран астронавт и вашето обучение струваше немалко пари. Щом като сте нужен, трябва да бъдете на разположение.

Снайднам се изправи. Стенли побърза да стане от креслото и козирува, но генералът не отвърна, приятелски подаде над бюрото загорялата си десница. Стенли я стисна и сърдечно я разтърси.

— Успех, Стив.

— Ще опитам, сър.

 

Върнал се в стаята си, Стив хвърли документите и билета на мъничкото, облицовано с изкуствена материя бюро и заби поглед в тях. Метна куртката на леглото и седна, така че да го бие приятната въздушна струя от вентилатора, прикрепен към боядисания в бяло дървен таван.

Стив никога не бе допускал, че ще го повикат отново за астронавт. Наистина беше още на четиридесет години, физически здрав и в отлична форма, но най-хубавите му години бяха вече отминали, отдавна бе признал това в себе си, и то без каквато и да е горчивина. Щастието, бог му е свидетел, е било винаги на негова страна, макар той самият никога да не бе се чувствувал особена щастлив. На млади години го обучиха за пилот, после беше изпратен за Гуам, когато отчаяните обвинения на Джонсън срещу Северен Виетнам така натежаха, че можеше да ги подкрепи само супербомбардировачът B—52. Готвеха се вече да натоварят и него, но тогава старата лисица Хенри[1] измъкна на бял свят вълшебния рог, а другият стар хитрец Дик[2] така го наду, че заскърца доста неблагозвучно. Малко след това обаче големият скъп сигнал за отбой заскимтя махмурлушки и момчетата изтрезнели се завърнаха у дома след невъзвратимо загубени десет години — поне тези, които още бяха в състояние да го сторят.

Стив Б. Стенли (той не обичаше никак второто си име — Бенедикт) беше от завърналите се. Той се захвана да изпитва прототипите на новия супербомбардировач B—1 на Рокуел, но през пролетта на 1977 САЩ започнаха усилена надпревара във въоръжаването при президента Картър след несполучливите преговори за САЛТ—II. Те се отказаха от скъпите B—1 и заложиха на безпилотната управляема ракета „Круз“. Тогава Стив доброволно отиде при НАСА, които в този момент усилено търсеха опитни пилоти за четвъртото поколение астронавти. „Астронавти“ беше чисто лицемерие. НАСА обучаваше пилоти за космическата „совалка“, които си показваха носа едва на сто километра извън земната атмосфера, но залъгваха хората си с приказки за предстояща експедиция до Марс, тъй като Съветите също се готвели за полет до Червената планета.

Американската тайна служба загатна още през 1977 година, че съветското правителство възлагало на тежката промишленост и електрониката обемни задачи, които не могли да бъдат в непосредствена връзка с въоръжаването и с произвежданите в голямо количество „Бекфайър“. Оттогава слуховете за съветска експедиция на Марс периодично се сгъстяваха — когато се откриваше или закриваше поредната стартова възможност. Тъй като и двете кацания на „Викинг“ на САЩ през 1976 година не донесоха никакви по-определени сведения за следи от живот на Марс, напротив, дори изправиха екзобиолози[3], химици и геолози пред неочаквано повече загадки, редица именити учени настояха за експедиция с екипаж до съседната планета. НАСА с готовност се залови за техните аргументи и започнаха усилена пропагандна кампания. Винаги намираха неколцина директори от НАСА, които при най-малкия знак на индустрията задърпваха конците, а техните марионетки от Вашингтон започваха незабавно да танцуват и измъкваха на бял свят старите пароли, като: „престижът на САЩ“, „честта на нацията“ и каквито там още имена им прикачваха. Извадиха от шкафа и плановете на починалия фон Браун, но само с половин душа пристъпваха към реализиране. Поръчките, предоставени на индустрията, бяха незначителни: проучвания, алтернативни решения, проектосметни документации. Конгресът се скъпеше. Никой не вярваше истински в надпреварата за Червената планета, още повече че не можеше да се разбере със сигурност дали русите са предприели сериозна подготовка за подобен полет. Но Конгресът не се стискаше без основание. Само посветените, числящите се към „по-тесния кръг“ знаеха, че парите отдавна вече текат в други канали, които се оказаха бездънни.

През 1982 година започнаха редовните полети на „совалката“, а космическата лаборатория „Спейслаб“ започна своята работа. Когато наскоро, след това се зададе следващият стартов прозорец към Марс, а Съветите пак не дадоха признаци, че се канят да пращат натам някаква експедиция, САЩ временно замразиха плановете си за междупланетни полети с екипаж. Бездействието на Съветите в тази област си оставаше необяснимо. Заетите с хронотронния проект военни преценяваха ситуацията в нарастваща степен като обезпокоителна и настояваха да се бърза. Беше ускорено построяването на клетконосачи, а научният щаб — увеличен.

За това развитие на нещата Стив Б. Стенли естествено нямаше и понятие. Той усещаше само, че правителството е загубило всякакъв интерес към космическите полети и че непрекъснато изтегляше научен и технически персонал от тази област. Половин дузина пъти той беше летял вече в орбита с учени и техния чуплив багаж, скачваше се със „Спейслаб“ и се връщаше обратно на Земята с други учени и с техния багаж. През 1983 година той се освободи от НАСА — работата не беше по вкуса му. Дванадесетчасови проверки и подготовка на всички измервателни уреди и апаратури за старта — а след по-малко от час полет първата част на мисията свършваше. После нови два часа — същата процедура, успоредно със станционен и земен контрол, после старт към Земята, изхвърляне на резервоарите с изпражненията и боклука при навлизане в атмосферата, приземяване.

Още след третия полет Стив се чувствуваше като каруцар, когото ругаеха разни нервни металурзи, биолози, географи, метеоролози и астрономи, повечето от които ужасно трепереха за сигурността на своите кутии с инструменти и за собствената си персона, и хвърляха вината върху него, ако нещо не функционираше както трябва. Когато при завръщането си от шестия полет обърна във въздушния океан добре натъпкания нужник и той изгоря като фойерверк, Стив беше взел вече своето решение. Завърна се при военновъздушните сили като инструктор — а и не беше единственият.

Така бе се озовал преди две години тук, в Ню Мексико.

Самолетният билет беше издаден за петък и по този начин Стив имаше още два дни време да си оправи работите. Малкото вещи, които притежаваше, лесно се събраха в два металически куфара и един моряшки сак. На другия ден следобед той се обади по телефона на Луси, с която ходеше едва от половин година. Тя беше страшно умно момиче в края на тридесетте, с червеникавокафяви коси и предизвикателно зелени, малко раздалечени очи. Работеше в Елбъкърк[4] като секретарка в една адвокатска кантора.

Щом взе командировъчните, един джип на военновъздушната база го откара в града, след което едно такси го свали близо до кантората.

Като повечето мъже, Стив харесваше високи жени и Луси със своите метър и седемдесет и девет напълно отговаряше на изискванията му. Тя го наричаше на шега Франки-бой заради далечната му прилика с Франк Синатра в старите филми, като „Прокълнат завинаги“ или „Мъжът със златната ръка“, твърдеше, че сигурно в жилите му течала италианска кръв. Стив не можеше да си представи как някой италианец се е забъркал в набожната баптистка фамилия Стенли, но трябваше да се съгласи, че външността му явно говореше за това. На млади години родителите му често бяха пребивавали в Европа. Той едва помнеше майка си, знаеше я почти само от разказите на баща си. Тя беше загинала при злополука, когато той нямал още две годинки. Само гласът й лежеше някъде дълбоко в съзнанието му, един чист, ясен, мелодичен глас, който Стив, кой знае защо, свързваше с багрите на есенна шума и дъха на презрели плодове в тихите слънчеви следобеди.

Стив беше поканил Луси на вечеря, след което се канеше да я заведе в някой бар, но тя настоя сама да приготви нещо за хапване. Направиха покупки с нейния фолксваген, след което Луси сготви нещо дяволски апетитно и адски лютиво от своя мексикански репертоар. Когато бяха вече на втората бутилка „Los Reyes“, тя го загледа с искрящите си зелени очи и каза:

— Бенедикт — казваше му често Бенедикт, когато ставаше делова с него, — ти най-добре знаеш какво да правиш. Това е твоята професия и тя трябва да ти доставя удоволствие. Никога, за бога, не бива да имаш чувството, че заради мен си пропуснал нещо голямо. Това би било лошо и за двама ни.

— Слушай, Луси. Аз не бих могъл да взема решение, без заедно да сме…

Тя беше сложила ръка под лакътя му и го гледаше с усмивка, в която той откри известна нотка тъга.

— Ти всъщност отдавна си решил, Стив. Дори и сам да не искаш да си признаеш.

— Но, Луси, аз…

— И без това две стари опърничави магарета като нас не могат вече да бъдат впрягани заедно в една каруца. — А когато той я погледна безпомощно, тя продължи: — Но ми позвъни от Кейп. Кажи ми какво става, за да зная.

Когато призори двамата лежаха изтощени един до друг, Стив Бенедикт се запита сериозно дали пък не би му било далеч по-приятно да бъде впрегнат заедно с Луси в една каруца, отколкото всичко онова, което можеше да му предложи НАСА. После и двамата поспаха малко, преди да настъпи денят.

Когато Стив се събуди, Луси беше заминала за кантората. Съвсем в своя стил, тя бе поискала да го улесни. Той закуси спокойно, противно на обичая си, изпуши и една от Лусините цигари, пусна си плочата с италианска музика в изпълнение на лютня, поставена най-отгоре на купа, и се настани удобно в подреденото с вкус жилище. После стана отново и започна да разглежда картичките-изгледи от Мексико и Европа, от Сицилия, Крит и Родос, които Луси беше закачила на стената с кабарчета. Мислите не му даваха покой; беше го обхванало страшно безпокойство, причините за което и сам не можеше да си обясни. Също като някога, когато го изпратиха за Гуам[5]. Малко преди това беше починал баща му от карцином на белия дроб.

Смачка с отвращение втората цигара, която си беше запалил, събра съдовете от вечерята и ги изплакна. После се облече, взе двата куфара и моряшкия сак и се отправи за летището.

Там пристигна много рано. Машината, от Маями имаше закъснение повече от два часа поради бурна атмосферна депресия над Гълфстрийма. И обратно нямаше да може да мине през Хюстън, а се налагаше отклонение през Мемфис.

Позвъни на Луси, за да се сбогува с нея. Беше много заета и така като че ли стана по-добре.

Най-после към шестнадесет часа машината излетя, а когато кацна в Маями, беше вече тъмно. След прашния сух въздух в Ню Мексико задушната атмосфера на Флорида го плесна по лицето като с мокра топла кърпа.

— Майор Стенли? — извика го един цивилен на изхода.

— Да, аз съм — каза той.

— Моля да ме последвате!

— Багажът ми е все още…

— Ще се уреди. Ако обичате да ми дадете билета си, господин майор.

— Но…

— Името ми е Уолтън, командир Алън С. Уолтън от военноморските сили, засега командирован към НАСА.

Чакаме ви повече от два часа.

— Самолетът имаше закъснение.

— Известно ни е, господин майор.

Командирът, изглежда, беше от най-усърдните. Стив констатира, че този човек от флотата не му е симпатичен, а той, сякаш отгатнал мислите му и като че да поправи неприятното впечатление, което бе създал, се обърна и му се усмихна. Но това беше само една оскъдна усмивка.

Момчето излъчва чар като хладилник, каза си люто Стив, а после се запита как ВМС са стигнали дотам да сътрудничат на НАСА. От самото начало те ловяха във водата само приводнилите се капсули на космическите кораби, а напоследък — изразходваните ракетни степени на „совалките“, за което им плащаха добре, но че предоставяха на НАСА и гидове за пристигащи астронавти — това беше нещо съвършено ново. Ако ВМС търсеха хора за експериментите си „Сийлаб“, то при него са попаднали на грешен адрес — закле се веднага да вземе обратния самолет за Елбъкърк.

Отведоха го в една зала в старата част на летището, предназначена иначе за транзитните пътници на второ- и третостепенните самолетни линии. Имаше насъбрани около петдесетина мъже. Възрастен келнер с побелели коси, с виненочервен жакет, светли габардинени панталони и платнени обувки, който приличаше по-скоро на уволнен кабаретист, събираше празни бутилки от кока-кола и бира и изпразваше препълнените пепелници в голяма ламаринена кутия.

Стив се огледа дали няма да открие някоя позната физиономия, когато чу приятелски глас:

— Трябваше да се сетя, че не може да не повикат и стария Стив.

Нямаше грешка — беше Джеръм Банистър, с когото бяха завършили обучението си при НАСА, едър, широкоплещест мъж в началото на четиридесетте, с изпъкнали скули, искрящи черни очи и тен като на момчетата по рекламите на „Марлборо“. Той потупа Стив сърдечно по рамото. Не бяха се виждали повече от две години. Банистър се уволни от НАСА едновременно със Стив и стана инструктор в едно частно училище в Тусон. Смяташе да седи там, докато събере пари, за да си обзаведе собствено училище за летци.

Придружаваше го млад, възпълен мъж с рядка руса коса, с доволна, малко глуповата усмивка на червендалестото лице и с предизвикателно засукани рижави мустаци, с които явно се гордееше. По всичко личеше, че се е лепнал за Джеръм като репей за вълнена жилетка.

— Харалд Олсен — представи го Банистър. — Най-добрият авиоинженер, когото познавам. Пъхни му кутията с инструментите в ръце и му дай мъничко време, ще ти накара и автобус да полети.

Русият младеж кимна въодушевено и доволно се изкиска. Стив така се стъписа от тази му реакция, че за секунди го изгледа безмълвно, после му кимна любезно. Момъкът му се стори чудак, ако не и откачен. Странно, Джеръм имаше навика да подбира приятелите си и доста се скъпеше на похвали. Може и да си бяха пийнали.

Едва сега усети каква жажда го мъчи, но не му оставиха време да си поръча нещо. Присъствуващите явно бяха чакали само неговото пристигане, защото не минаха и три минути, когато с два автобуса на летището ги отведоха до един стар 737[6], застанал някъде встрани, чартърна машина, обслужваща източните авиолинии.

Потеглиха незабавно и скоро оставиха под себе си пъстроцветните гирлянди от светлини на разточително осветения Маями, след което машината пое курс на север.

— Имаш ли представа какво смятат да правят с нас — обърна се Стив към седналия до него Джеръм.

Банистър сви устни, поклати замислено глава и рече: — При най-добро желание не мога още нищо да проумея.

— Може би Марс? — В същия момент, в който зададе въпроса, Стив осъзна и неговата несъстоятелност. Такава работа щяха отдавна да са я надушили.

Джеръм го заоглежда отстрани с изпитателен поглед. — Сериозно ли смяташ?

— Всъщност не — призна Стив.

— Ти по-добре виж хората! Аз познавам някои от тях. Няколко пилоти със и без боен опит, няколко добре обучени астронавти, но повечето — не, куп първокласни инженери, болшинството обаче без понятие от ракетна техника, да не говорим за космически полети. Освен това, изглежда, военноморските сили участвуват яко в тая работа, има доста пилоти от флотата, и то добри. Досега ВМС само ловяха от водата нещата на НАСА, този път обаче всичко показва, че организаторът е всъщност тя. Стив, можеш ли да си представиш някаква причина военноморските сили да се интересуват от Марс?

— Може пък да искат да пуснат в каналите на Марс някоя и друга торпедна лодка — рече Стив.

Джеръм не пое шегата. Той само решително кимна с глава и зарея поглед пред себе си.

 

На Кейп те бяха посрещнати от тълпа придружители, които ги отведоха в една гола зала, осветена от жълтеникави неонови лампи. Раздадоха им купони за храна и напитки, разпределиха ги по квартири, а накрая ги снимаха с полароидна камера, която за секунди изхвърляше цветната пластмасова картичка. Под портрета нанасяха името и войсковия чин. После всеки получи папка от изкуствена кожа, съдържаща най-необходимото за писане, като на предната й страна под емблемата на НАСА със златни букви беше изписано: „СИМПОЗИУМ — НОВИ ЦЕЛИ В НАВИГАЦИЯТА“.

Стив учудено се запита с какво, по дяволите, тъкмо той ще допринесе за поставянето на нови цели в навигацията и се отправи към апартамента си. Беше една от многото подобни на бараки къщички-бунгала, над които стърчаха евкалиптови дървета. Къщичките бяха отделени една от друга с грижливо подкастрен жив плет, добре поддържани полянки и цветни лехи. Над морето се святкаше, без да гърми. Високо в проблясващото небе тъмнееха огромните прастари рампи на програмата „Аполо“. Паметници на „пробива“, почти обратно завоювани от джунглата. Въздухът беше спарен, не трепкаше нито листец. Някъде наблизо се надкрякваха цяла рота жаби.

Капнал от умора, Стив взе горещ душ, легна гол и само след секунди заспа.

 

В събота следобед участниците в „симпозиума“ се събраха в голямата заседателна зала на Центъра за космически полети. В друго време там заседаваха работните групи, когато някой голям проект навлезеше в заключителната си техническа фаза, за да се извърши координацията, преди да започне монтажът.

Стив се изненада от големия брой участници в това „съвещание“. По негова преценка имаше от сто и шестдесет до сто и осемдесет души, между които близо две дузини жени.

Висок беловлас мъж, наближаващ шестдесетте, на име Франсис, с импозантна адмиралска униформа, приближи важно, подобаващо обграден от няколко висши особи от флотата и техните адютанти. Следваха ги с бавен ход няколко цивилни, очевидно хора от НАСА, които си придаваха загадъчен вид, а неколцината тайни агенти пък се правеха на подчертано безучастни и спокойни. Те заеха местата в предната част на залата зад една дълга маса, като от време на време хвърляха по някой любопитен поглед към публиката и се ровеха в папките пред себе си.

— Прилича на галапредставление — изръмжа Джеръм, който беше седнал до Стив. Един стол по-нататък седеше Олсен.

— Започвам да ставам любопитен за какво е цялата тая парадност — каза тихо Стив. — При такъв набор!

— Тая работа не ми харесва — отговори Джеръм, клатейки глава, и изразът на съпротива на лицето му се задълбочи, когато този Франсис с подчертано младежка стъпка се изкачи на подиума, обхвана с две ръце пулта между знамето на САЩ и флагчето на НАСА с подкупваща усмивка, която не му се удаде, а премина в малко изкривена ухилена гримаса. После се наведе над микрофона, поздрави гостите от името на флотата и НАСА и произнесе слово, дълго почти тридесет минути, в което не можа да се долови нищо конкретно, освен че се касаело за „честта на нацията“ и че тук били свикани „най-добрите умове на нацията“, за да „направят всичко по силите си“, та да се осигури „бъдещето на нацията“. Само на едно място имаше по-конкретен намек, че „мисията, за която са призвани“, по всяка вероятност щяла да отнеме пет години и че през този период нямало да бъде възможен контактът с „родната среда“.

— Извинете, сър — попита някой от публиката. — Така ли да го разбираме, че през това време няма да има дори радиовръзка със Земята?

— Без коментари — отвърна адмиралът. — Ще повторя: докато трае мисията, която ще продължи около пет години, няма да имате никакъв контакт с родната среда.

— Сър, от това ли ще се прекъсне този контакт — настояваше на своето непреклонният заинтересован, — че технически…

— Без коментар — отвърна адмирал Франсис, този път малко раздразнен. — Вие сигурно ще разберете, дами и господа, че на този етап от акцията не съм в състояние да давам по-конкретни обяснения. Проектът е строго секретен. Едва когато направите своя положителен избор — а за да вземете решение, има време до утре, — мога да ви дам по-подробна информация за вашето участие.

Залата се разшушука възмутена, чуха се и отделни подвиквания, като „… скок презглава“, „не може така слепешката“.

— Дами и господа… — повиши тон адмиралът. — Дами и господа! Признавам, че ви поставям в необичайно положение. Но вие няма защо да се страхувате от риска, той не излиза от рамките на нормалния риск, който се поема при всеки космически полет. За вашата сигурност ще бъде направено всичко, което е по силите на човека. Аз гарантирам това. — Той изчака, докато се уталожи смущението в залата, После продължи: — Много от присъствуващите тук идват от най-различни технически и научно-професионални клонове, респективно технически части на военновъздушните и военноморските сили, армията, флота. Едно обаче ви обединява — вие сте неженени или разведени и нямате семейства, така че до голяма степен сте свободни да направите избора си.

Той се усмихна триумфално, сякаш с това бе издал някаква държавна тайна, и продължи:

— Иска ми се да добавя само още едно — и той наведе побелелия си нископодстриган череп, сякаш искаше да хване слушащите го за рогата: — Ние поканихме далеч повече хора, отколкото са ни нужни. Поне на първо време. Затова всеки от вас, който усети макар и най-смътното чувство, че не може да вземе решение, искам да кажа, че не може да се реши с цялото си сърце и душа, нека върне делегатската си карта. Никой няма да го упрекне затова, никой няма да му се сърди, никой няма да го пита за причините. Решението трябва да бъде напълно свободно, дами и господа.

Франсис издаде войнствено брадичката си напред и заоглежда предизвикателно залата. Изразът на лицето му като че ли изобличаваше думите му в лъжа.

— Но ако вземете положително решение, дами и господа — продължи той, — и се явите тук утре сутринта в десет часа, то вие автоматически се превръщате в носители на тайната и подлежите на най-строги мерки за сигурност, на свързаните с тях контрол и ограничения. Тогава вие ще бъдете под една или друга форма свързани с проекта било като… ъ-ъ… летци, било като технически персонал. И… — Той повиши гласа си до празничен заключителен апотеоз — вие ще изпитате възвишеното чувство, че принадлежите към една елитна група, която ще извърши нещо невъобразимо досега. С вашата акция ще бъдат гарантирани сигурността и благоденствието на нацията ни. Вие ще станете стрелочниците на едно по-добро, на едно славно бъдеще за тази страна, за западния свят, за европейско-християнската традиция, да, дори и за цялата цивилизация. Благодаря ви, дами и господа.

Джеръм обърна към Стив такава слисана физиономия, сякаш бе си сдъвкал някоя пломба.

— Божичко! — каза Олсен. — И това ако не беше проповед за кръстоносен поход! И свети Бернард не би могъл да я произнесе по-добре.

Джеръм погледна въпросително Стив.

— Кой?

— Бернард от Клерво. Някакъв си християнски подстрекател от дванадесети век, който мобилизирал цели рицарски армии срещу сарацините — обясни Стив.

— Аз чувам дори дрънкането на мечовете — кимна Джеръм потиснат. — Познат шум още от Техеран и от ежегодните петролни кризи.

— Смяташ ли, че ще е нещо в тази посока?

Джеръм сви рамене.

 

— Има ли някой представа как да се разбират тия „стрелочници“? — попита Стив присъствуващите в апартамента на Банистър, седнали край няколко бутилки шотландско уиски.

— Да не съм железничар? — каза Джефри „Мойсей“ Калахан, подпрял гръб на вратата, който равнодушно обработваше дъвката си и въртеше в чашата си парченцата лед. Беше един от онези стройни като вретено чернокожи, които някъде може би специално развъждаха за баскетболните отбори.

Освен него, Джеръм, Стив и Олсен, там беше и Пол Лури. Той пристигна с една пътна чанта, натъпкана с уиски, тъй като знаеше Кейп от своя астронавтски период и беше насъбрал достатъчно опит.

— Момчета, тук пресушават не само блатата — каза им той, когато ги покани на чаша уиски. — Понякога се налага да пропътуваш стотина мили, за да откриеш прилично питие. — Той беше като Стив и Джеръм пилот на „совалката“, но бе издържал цяла година повече, преди да се върне във военновъздушните сили.

Стив се загледа в кехлибарените очи на Калахан, с когото се запозна само преди минути. Моузес сведе гладко избръснатия си череп, престана да мели дъвката си и докосна чашата с поривисто кимане на главата.

— И накъде ли ще потеглим, когато се изместят тия тайнствени стрелки? — попита Стив.

— Човече — каза Моузес. Кехлибарените му ириси затрепкаха насам-натам върху пожълтелите очни ябълки, преди да го фиксират. — Към все по-добро и по-добро, към все по-добро! Накъде другаде? Или ти си на друго мнение, Пол?

Пол Лури, мрачно гледащ пред себе си мъж в средата на тридесетте, с няколко сантиметра по-нисък от Стив, но здрав и як, ако се съдеше по външността му — по-скоро дребен чиновник или първоначален учител, сви рамене, нерешително повъртя чашата в дланите си и се отпусна на леглото.

— Аз май понадуших, какво се крие в храстите — каза Джеръм колебливо. — Сигурно ще да е оная работа, около която ВМС от години правят разни тайни гешефти на Бермудските острови. Някакъв там комплициран проект с гравитационни вълни, с изкуствени гравитационни аномалии или нещо подобно.

— Изкуствени гравитационни аномалии ли, казваш? — учуди се Моузес. — Това пък какво е?

Джеръм вдигна рамене.

— Никой не знае нищо конкретно. И нищо не може да се подразбере.

— Тогава сигурно има нещо съмнително — вметна Моузес.

— Намеса в гравитацията, отстраняване на гравитацията, гравитационни аномалии, интерференция на гравитационните вълни… — заразмишлява на глас Стив, усещайки приятната топлина, която уискито разливаше по цялото му тяло. Следобед той се пече на слънце зад бунгалото, докато се заоблачи. Бе го повтресло и алкохолът му дойде добре дошъл. — А и НАСА участвува значи… — добави той, като свирна през зъби.

— И какво ще рече всичко това? — попита Харалд Олсен.

— Гравитация означава маса — каза Лури и вдигна назидателно пръст, — а маса означава гравитация. Какво означава „една гравитационна аномалия“ за принадлежащата й маса?

— Какво става с принадлежащата й маса? — запита Харалд.

— Колко „аномална“ е тази аномалия? — вметна Моузес.

— Значителна — отвърна Джеръм, — ако се съди по количествата енергия, които се използуват. Стойността им лежела някъде в областта на гигаватовете.

— Какво? — възкликна смаяно Харалд.

— Една гравитационна аномалия означава за принадлежащата й маса — продължи Лури невъзмутимо, — че в краен случай тя става или безкрайно голяма, или напълно изчезва.

Харалд Олсен, който продължаваше да отпива на големи глътки алкохол от чашата си, като трескаво пресмяташе нещо с джобния си компютър и от време на време си водеше бележки в папката, подарена им от НАСА, вдигна стъписано глава:

— Къде изчезва?

— Ха сега де, къде ли? — рече Лури.

Внезапно всички млъкнаха. Климатичната инсталация сякаш тъкмо сега изяви някакъв скрит дефект и забръмча неестествено силно.

— Аха! Да… Е, това май ще е дълго пътешествие — каза Джеръм, разпределяйки по чашите остатъка от уискито. — И кой ще тръгне?

— Аз — гръмна Харалд Олсен като изстреляна тапа. — Поне е нещо ново.

— Понеже и без това се числя към елита на нацията — заимитира Моузес тона на Франсис, — не мога да кръшкам, щом отечеството ме зове.

— Такова нещо не бива да се оставя само на кухите глави на ония от флотата — каза Лури пренебрежително. — Освен това станах и любопитен.

— А ти, Стив? — попита Джеръм.

Стив вдигна рамене и отвърна с въпрос:

— А ти?

Джеръм сложи ръка на рамото му.

— Едва ли ще ви оставя сами в такава акция. Нали се касае все пак за традицията на християнския Запад, ако трябва да вярваме на адмирала.

— Пикай на него! — викна гневно Моузес.

— И така, ще рискуваме значи кожите си за честта на нацията — кимна унило Лури.

Джеръм изпръхтя презрително.

— … За да станем стрелочниците на бляскавото бъдеще на тази страна — рече Моузес, натисна с език между зъбите си част от дъвката и наду едно балонче, което шумно се пукна.

— Но на тия идиоти от флотата аз мамицата им… — увери ги Джеръм с надебелял език и пресуши остатъка от уискито си.

— А аз пък на цялата тая европейско-християнска цивилизация… — обяви изтежко Моузес Калахан, изплю дъвката в шепата си и я хвърли в един от препълнените пепелници. — Кълна ви се!

— Флотата и християнският Запад — задави се от кикот Лури. — Светата папска флота! Няма отърваване от тях, ей!

 

Стив лежеше в тъмното, измъчвайки, замъгления си от алкохолните пари мозък къде ли може да изчезва принадлежащата на гравитацията маса при определена гравитационна аномалия, но мислите му се гонеха лудешки из тъмни лабиринти, в които се беше спуснала непрогледна мъгла, и всеки път, когато му се струваше, че е съзрял някаква светлинка и се завързваше към нея, той се блъсваше в стена. Главата и краката му тежаха като олово.

Тогава засънува някаква прочетена преди много години новела. Разказваше се за един пътник във времето, който се връща в Англия в епохата на Шекспир, но попада в един кошмарен свят. Този пътник във времето сега се оказа самият Стив. Пред ханчето, където се надяваше да намери подслон, в калта на пътя между отпадъци и смет лежеше отрязана полуразложена ръка. В сивата й набръчкана шепа се отвори едно око, което започна внимателно да го следи.

В голямото, облицовано с дъски преддверие на хана, осветено само от тесен прозорец, откъдето странно тесни врати водеха към съседните помещения, зад огромно тъмно бюро седеше висок, строен беловлас мъж, целият облечен в тъмни кожени дрехи, с маска на лицето от тъмна, напукана кожа, каквито някога са носели болните от проказа. Очите му блестяха през тънките цепки, а на устата си имаше цип с едри зъбци, който придаваше на безжизненото му лице израза на облещен мъртвешки череп. Пред него на бюрото стоеше ценна, изкусно гравирана ваза от венецианско стъкло с потопен в нея букет от подобни на лилии цветя, с очи наместо тичинки, които любопитно гледаха към него. Мъжът повелително посочи към тъмното помещение зад гърба му и когато Стив се обърна да разбере какво се иска от него, видя, че в полуздрача нечуто се е открехнала една врата. От тясното помещение зад нея, дълбоко колкото саркофаг, излизаше някаква жена. Когато извърна лице насам, той я позна.

Беше Луси!

Затича се към нея. Старите изтъркани дъски скърцаха неестествено силно и така страшно се огъваха под нозете му, сякаш всеки миг щяха да се продънят и да го пратят в приземието.

— Луси! — извика той, разперил ръце, за да я посрещне. В същия миг обаче от деколтето й изскочи едно от тези подобни на лилии растения и втренчи в него окото си.

Стив отскочи ужасен назад, но човекът с маската застана незабелязано зад него, обгърна го и така силно стисна гръдния му кош, че Стив едва си пое дъх.

— Луси! — задъхваше се той, докато човекът с маската го стискаше безжалостно, а призрачното око на цветето, чието месесто стебло продължаваше да расте, се приближаваше към него. Стив забеляза, че полуразголената гръд на Луси беше осеяна с дребни капчици пот, но колкото и да се взираше в нарастващата тъмнина, Стив не можеше повече да различи лицето й. А някъде от дъното сякаш извираше странно плющене, чийто произход той не можеше да си обясни и което ставаше все по-силно и пронизващо.

Стив не успя веднага да се съвземе и да светне лампата. Въздухът в тясното помещение беше задушен и горещ. Преди да си легне, той бе изключил климатичната инсталация, тъй като от студения въздух редовно се схващаше вратът му.

Натрапчивият силен плясък, озвучавал съня му, секна. Валеше дъжд. Стив отвори вратата. Гъст тропически дъжд, сякаш водопад от милиони сребристо-лъскави телца на рибки, барабанеше по едрите листа на храстите, които ограждаха пътеката пред бунгалото и се превиваха сякаш от болка под ударите на дъжда. Плътно до стената беше потърсил защита цял взвод едри черни жаби. Приличаха на черни камъни, големи колкото юмрук, и само неподвижните им очи зорко поблясваха. Някъде далеч над морето се гърчеха като магма червени светкавици, бликнали от раздиращите се вътрешности на облаците.

Той мигновено осъзна съдбовността на решението, което беше взел, и чувство на угнетеност стегна за няколко секунди гърдите му, сякаш човекът с маската още стоеше зад гърба му и то стискаше в жестоката си прегръдка. Поемаше дълбоко свежия, наситен с влага нощен въздух, докато стягането се отпусна.

А преди да заспи отново, той си спомни, че всички лилии, които срещна в съня си, бяха го гледали с очите на Луси.

Бележки

[1] Хенри Кисинджър. — Б.р. 

[2] Ричард Никсън. — Б.р. 

[3] Екзобиология или астробиология — наука за извънземните форми на живот. — Б.NomaD. 

[4] Град в центъра на щата Ню Мексико (САЩ). — Б.пр. 

[5] Известна американска военноморска база в Тихия океан. — Б.р. 

[6] Боинг 737 — известна мярка големи пътнически и военни самолети на САЩ. — Б.р. 




Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: universalnoto
Категория: Други
Прочетен: 698810
Постинги: 373
Коментари: 326
Гласове: 231
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031