Среща с ангела

Рано следобед Стив се натъкна на малка рекичка и спря да напои животните. Докато камилите късаха сочните листа на крайбрежните храсти, той седна на сянка и се подкрепи със студена печена риба.

Отведнъж му се стори, че чува през тропота и пръхтенето на животните кучешки лай. Секунди след това изникна Дейви. Изджафка възбудено, затътри се към потока, лакомо уталожи жаждата си, след което отново хукна и с диво нетърпение, като лаеше призивно към Стив.

— Ела тук, Дейви. Какво се е случило?

Кучето се приближи със скимтене и страхливо подви опашка. Стив го хвана за врата и го огледа. На бузата му имаше рана, сякаш е бил одраскан от куршум. На гърдите, над десния преден крак, откри подобна рана, едва-що позасъхнала.

Дейви се отскубна неспокойно от ръцете му и заситни в посоката, откъдето бе дошъл. После се спря, скимтейки, и продължи да джафка.

— Искаш да дойда с тебе ли, Дейви? Разбирам.

Стив събра нещата си, отвърза животните и се метна на седлото.

— Смятам, че си достатъчно умен, за да не ме подведеш.

Кучето следваше собствените си следи. Стив бе обзет от тревога. Въпреки обедната жега той подкара животните в остър тръс. Щом достигнеше някоя височина, спираше за малко и оглеждаше през бинокъла на запад, но не успя да долови никакво движение.

Дали пък не бяха решили нещо друго? Да са ме последвали с джипа? — питаше се той. Невероятно. Разработената пътека през високото плато към долината на Алмерия наистина заобикаляше доста, но дори за едно издържащо на всякакъв терен превозно средство бе значително по-изгодно да мине по него, отколкото да върви по брега. Дали Джеръм не е направил катастрофа? Нетърпеливо заби токовете на сандалите си в хълбоците на добичето. След два часа видя пред себе си хребета на платото, откъдето бе тръгнал сутринта. От лявата му страна с грохот се изливаха водите на Атлантика. Въздухът беше изпълнен с водна мъгла. Солта опари кожата му.

Внезапно Дейви хукна напред. След няколко минути той го застигна. Кучето стоеше до Гудлък, който лежеше по очи и гледаше, изплезил език, като втрещен на запад, където на около три километра разстояние се разиграваше величественият природен спектакъл. Стив скочи от седлото, обърна Гудлък по гръб и грижливо го прегледа. Имаше две грозни рани на бедрата, две други на левия хълбок и една на рамото. Явно от парчета на снаряд. Бе загубил голямо количество кръв и въпреки това бе го следвал докато грохне напълно. Дали е искал да го върне за помощ? Положи главата му върху едно навито одеяло, даде му да пийне вода, после изми раните, доколкото може. От болката раненият дойде в съзнание и се сгърчи, скимтейки, като заби лакти в стомаха си и издърпа колене до брадата.

— Гудлък, аз съм, Стив! Какво се е случило!

Джуджето го погледна с помътнели от страх очи, навлажни устни с езика си и на пресекулки започна да разказва. Стив усети, че се вцепенява.

— Ще се върна обратно — каза той.

Гудлък поклати уморено глава:

— Аз погребах Сноубол. Джеръм потъна в една кална яма. Но сигурно още преди това беше мъртъв.

Стив безмълвно се взираше в бушуващите води. После каза:

— Чуй ме, Гудлък. Аз не мога да ти измъкна парчетата от тялото. Или ще си излязат сами навън с гнойта, или ще се капсулират и там и ще си останат. Ако имаме късмет, ще те вдигна отново на крака. Животът ти не изглежда застрашен. Наистина загубил си много кръв, но никой от важните органи не е наранен. Иначе нямаше да се придвижиш толкова далеч.

Гудлък кимна.

Стив го пренесе в сянката на една акация и му направи легло, после запали огън и приготви обяд.

На другата сутрин отсече няколко малки дръвчета и сглоби носилка, на която да влачи Гудлък, върза я за седлото на едно от товарните животни. На барката ще имам повече възможност да се грижа за него — каза си той. — Не мога да го изоставя, когато ходя на лов. Но може би има мъничко шанс да го спася, като го храня със сурова риба.

После потегли на изток.

Напредваха бавно. Нощем Стив будуваше, а през деня често заспиваше в седлото. Усещаше равномерното поклащане на камилата, която, пръхтейки, със сигурни крачки търсеше своя път из солените блата на Западната падина. Склоновете, някога опърлени от слънцето и обрасли с прашни трънаци, сега показваха нежна зеленика, докъдето стигаше погледът. Когато повееше южнякът, мъглите потегляха на север и напояваха склоновете на платото на Пиренейския полуостров. Повечето растения, които едва влачеха мизерното си съществование в солената почва на някогашното море, сега гинеха от полъха на влагата, нови пускаха корени и се заселваха на тяхно място.

Скоро цяла Европа щеше да добие друго лице. Над палмовите горички северно от Алпите щеше да падне сняг, огромните стада европейски антилопи щяха да тръгнат на юг, а заедно с тях и лъвовете, тигрите, леопардите и другите хищници, доколкото вече съществуват в Дарвиновата палитра. Само мастодонтите щяха да останат. Ще бродят из горите, потънали в сняг, отчаяно търсещи храна, тъй като пътят им за пасищата в Африка вече ще е затворен от водните маси на Средиземно море. И в някоя пролет, след дълга безмилостна зима, щяха да измрат.

И предците на човека щяха да останат — както боасите, така и джуджетата — и щяха да се научат да се преборват със снеговете и студа. А когато потеглят на юг по стъпките на странствуващите стада, щяха да се научат да преодоляват препятствия. Да, да превъзмогва препятствията щеше да стане най-неотложната задача на човешката раса. Така все повече щеше да развива уменията си. Докато накрая за нея няма да има повече непреодолими препятствия: неприятелско обкръжение, планини, поройни реки, нахлуване на студени вълни, водни басейни, препятствия, създадени от зъби и нокти, плът и кръв, после пространството, накрая и — времето. Но отново и отново, докъдето и да стигнеше човекът, винаги щеше да среща едно препятствие, което ще го довежда до полуда със своето предизвикателство — самия себе си.

Стив вдигна поглед, напъха лицевата защитна кърпа встрани от тюрбана. От две седмици яздеха вече в една есен, която се държеше като безкрайно лято. Гудлък спеше неспокойния си сън; Дейви ситнеше пред тях все край брега на водата, която някога щеше да стане Средиземно море, чиито води всяка година щяха да се покачват с един метър, а по-късно и с повече, когато водопадите от Гибралтар се врежат по-надълбоко в скалите и така подмият дъното, че да се превърне в морски проток. И все пак щеше да мине цяло хилядолетие, докато се напълни огромният басейн. А още две столетия южно от Сардиния и Сицилия щеше да има провлаци към Африка, по които щяха да се спасяват животните в по-топлите селения, преди над Европа да премине продължилата милион години верига от ледникови периоди, която ще достигне чак до далечното настояще и чиито огромни ледени езици ще смразят почти целия живот северно от Алпите.

Стив усети как товарното животно с носилката малко изоставаше и хвана по-здраво юздите, с които беше го завързал за седлото си.

— Хайде — каза той. Но не се обърна, а заязди към изток, направо срещу изгряващото слънце.

Вечерта на осемнадесетия ден стигнаха устието на Алмерия Барката си лежеше здраво завързана за потъващите дървета, точно както бяха я оставили. Стив пусна камилите на паша, за да се напасат до насита.

От въжета измайстори юлар за една от камилите, впрегна я, завърза я за въжето на барката, и така я издърпа по-близо до брега. След това направи на палубата от рогозки и платнище удобно легло, пренесе Гудлък на борда. Състоянието му беше окайващо. Една от раните на бедрото му изглеждаше зле, гноеше. Кракът му беше отекъл. Не можеше да върви и едва пълзеше.

След като напълни с прясна вода всички налични мехове, Стив доведе животните едно по едно на борда, завърза ги здраво и освободи барката. После вдигна платното — то се изду колебливо от лекия западен вятър — и я насочи навътре по течението. Завърза здраво руля, както му беше казал капитанът, хвърли въдиците от кърмата и седна до Гудлък. Прегледа вонящата рана, избърса гнойта и постави крака му на високо, за да спадне отокът.

Джуджето изгаряше в треска, понякога размахваше силните си малки юмруци и ръмжеше. Стив си помисли дали да не го завърже, но нямаше сърце да го направи. Ясно бе, че нямаше да може да го спаси, но искаше да направи всичко, за да облекчи последните му дни.

През няколко часа проверяваше въдиците, измъкваше пърхащите риби на борда, убиваше ги, за да ги използува като стръв, или приготвяше храна, като изстъргваше суровото месо с ножа и отстраняваше костите.

Беше му трудно да храни Гудлък, но никога не загуби търпение. Дейви го наблюдаваше и всеки път изръмжаваше или в упрек, или лакомо, когато джуджето повърнеше храната.

След като нахранеше Гудлък, Стив полягаше и дремеше под тентата. Понякога вятърът утихваше. Такелажът стенеше в ритъма на плиткото вълнение, което пулсираше в лъскавата шир — едно сияйно пладне, струящо отгоре, денят, нахлупен над морето като катедрала от светлина. В такива неизмерими междинни пространства, когато времето изглеждаше спряло, а слънцето непоклатимо закотвено в зенита, му идваха наум думи, които той смяташе за забравени от столетия, разкази за падащи слънца и ангели, сипещи блюдата на гнева над земния свят. Понякога нещо така притискаше сърцето му, че чак гърдите го заболяваха. Той допълзяваше до парапета и повръщаше, висеше задъхан над ръба на борда, докато най-после намереше сили да загребе хладна вода и да я плисне на лицето и челото си. А по-късно, когато солта засъхнеше на челото му, той имаше чувството, че паяци пълзят из очните му кухини, за да изплетат гнездата си в мрачината на неговото съзнание.

Навестяваше го все един и същи сън. От някакво по-високо място — той така и не разбра, какво всъщност се намираше под краката му, но му се струваше като дърво, забило корени в скалист остров, — той съзираше бряг, о който се плискаше тъмна, маслена локва, някаква тежка воняща чорба, в която се е стекла всичката вода на земята и животът е измрял. Зад бреговата линия до самия хоризонт се простираха дюни. Осветени от млечнобяла, прекалено ярка светлина. Отгоре заплашваше черно небе, сякаш чудовищен слънчев вятър бе издухал цялата атмосфера и лицето на земята бе останало беззащитно открито за космическите бури. Изведнъж сушата се раздвижваше, вдигана и смъквана от прибоя на мощно земетресение, което идеше на талази от хоризонта, сриваше дюните, а долините извисяваше като гребени на вълни. Въпреки че липсваше атмосфера, ясно се долавяше горещо сухо съскане. Наоколо се сипеше пясък от гребените на вълните и се кълбеше като пяна, сякаш слънчевият вятър откъсваше фотони от стените на кристалите и ги превръщаше в чиста светлина. И както винаги, така и този път, Стив се събуждаше с парализиращо чувство, че е видял онази Земя без бъдеще, за която бе му говорил Пол.

Събуди се чак вечерта. Макар слънцето да бе залязло, той беше плувнал в пот и се чувствуваше докрай изтощен. Допълзя на четири крака до Гудлък, сигурен, че е умрял, а Гудлък беше жив. Спеше дълбоко. Дишането му беше повърхностно, но равномерно.

Над африканския бряг висеше тъмен напластен облак, изправен косо, облегнат върху планинските склонове, с обагрени в бледожълто краища.

Стив си пое дълбоко дъх и обърса челото си, загледан в нахлуващата нощ.

Това скърпено нещо тук, запита се той със свито сърце, то ли трябва да представлява моят живот? Винаги бе си мислил, че досегашното е нещо като генерална репетиция, че едва след нея завесата вече ще се вдигне за истинското действие, когато всичките роли ще са разпределени по най-добрия начин и всеки ще участвува суверенно със своя дял. Защото нима е редно да принуждаваш някого да се препъва напълно неподготвен по сцената, да играе, незнаейки нищо, в непознатата му пиеса, чието действие обаче е отдавна предопределено.

Но сега с парализираща сигурност му стана ясно, че именно това е било неговият живот, че няма да се вдигне нова завеса, а точно обратното — скоро ще падне и последната завеса над неговата драма. Осъзна, че именно това тук и онова, което с мъка задържаше в спомените си, е неговият живот, и той се изплъзваше между пръстите му, и нито секунда от него не можеше да се върне. А отклоняването, на релсите, което бе предприел с лека ръка, в лекомислената вяра, че предизвиканите по този начин решения ще могат все пак да се поправят, се оказа невъзвратимо. И това прозрение се стовари върху него като планина, като тази планина от време, която натрупаха върху гърдите му, само защото оная сутрин — още неизтрезнял от уискито и лекомислен като толкова други — той не бе върнал пластмасовата си делегатска карта, когато ги поканиха да участвуват в тази авантюра.

Имаше чувството, че седи в прекалено тесен скафандър, чиито системи не функционират добре, зад командното табло на някоя „совалка“, а под него мъртвата Земя, изгорял шлак като него самият, се носеше безжизнена към бъдещето. Радиото мълчи и се чува само електромагнитното пеене на звездите, ехото на Сътворението, връщане от края на Вселената като шумът на прибоя от някой далечен бряг, и своето собствено хъркащо дишане чува в мундщука на кислородната маска, докато кръжи безшумно над бездната, а дълбоко под него е дъхът на атмосферата, видим като леко помътняване на ръба, където светлината се разбива на дифузен фотонен хаос.

После на хоризонта изплуваха първите отблясъци на изгряващото слънце и бързо потъваха обратно! А той трескаво преглеждаше контролните уреди, но те бяха изгаснали. Всичките показваха нула.

Мирис на гнило бе напоил въздуха. Черен дъх издуваше дробовете му и Стив усещаше, че Земята не е в състояние да го държи повече в смъртта, и към полунощ той се понесе неудържимо към звездите.

— Какво ти е, Гудлък? — изпъшка той и се втренчи уплашен в стърчащата пред него висока, тъмна фигура, която затуляше звездите. Вдъхна гнойната смрад на неговите рани, на пропитата от мъртвешка пот козина.

Завързаните на задната палуба животни станаха неспокойни, изправиха се. Дейви притича с почукващи по дъските нокти, подуши го предпазливо и го побутна с муцуна, така че той окончателно се събуди. Луната пробиваше облаците.

Стив изгледа мачтата, която бе му се привидяла като призрачно изправена фигура. Далеч на изток проблясваха кървавочервени мълнии, но буря не се разрази.

На сутринта свидетелствуваха само още няколко тънки, опушени облака за сражението между въздушните пластове, но изгряващият ден бързо ги стопи.

Гудлък беше жив. Стив го изми и му даде да пие, утоли глада и жаждата му.

Плуваха право на изток. Просмукано от слънце, небето блестеше сияйно и радостно, по вълните отблясъците трепкаха като сребърни стрели. Така се носеха, ден след ден, в някаква безкрайна мараня, над която почти незабелязано се спускаше звездната нощ като прозрачен облачен купол.

Птичи ята следваха своя курс. Летяха много високо, Стив не можеше да разбере какви птици са, но викна:

— Ще вървим подире им на юг, Гудлък.

Нощем той долавяше крясъците им между звездите. Брегът се плъзгаше край тях. Есенно нашарена гора. Сред вечнозелените гинко, лумнали в злато коркови дъбове или пожарите на явора, между бледозелените канелени дървета — черните пламъци на кипарисите, повехнал жълт шубрак, заслонен от тъмни кедри и от пинии.

 

В устието на Суман Стив отправи барката към брега. На изток, забулена в мараня, лежеше някогашната десантна зона, отвъд нея, още по-далеч — Ла Галит. Там някога беше се започнало, бе се пръснало сърцето на кита, за да ги бележи с кръвта си, а галактиките на реалността бяха се разбягали.

Той пренесе Гудлък на сушата, после остатъка от своите запаси и малкото си имущество. Построи лагер.

Пусна изгладнелите камили на паша, нахрани Гудлък и легна да си почине. Заспа дълбоко, но се събуди от пронизително свистене във въздуха. Дейви ръмжеше, Гудлък мяташе неспокойно глава.

Стив засенчи с длан очите си и видя някакво ярко, кристално блещукане на около десет метра височина. Беше капковидно, почти прозрачно тяло, дълго около пет-шест метра, в което — по корем като върху нагнетено водно легло — лежеше една фигура, облечена в пурпурночервен скафандър, с бяла апаратна раница на гърба, с ръце на уредите, които бяха втъкани като сребърни инструкции в прозрачния материал.

Вдигна се облак прах, но Стив не можа да разпознае никакви двигатели. С едно звънливо пинг на долната част се пръкнаха три тънки телескопически крака и се разтвориха. В мига, когато машината се приземи, тя стана непрозрачна. Горната й част се оцвети в жълто, а отдолу под стрелообразните къси крила, които можеха да служат само за стабилизиране при свръхзвуков полет, стана бяла. Сега Стив ясно видя на предната част опознавателните знаци, за които бе разказвал Харалд. На покрива изникна едно лазерно оръдие, което подскочи леко и се насочи към Стив.

Той вдигна ръце за отбрана. Извика:

— Не стреляй! — Долната част на кълбото се пукна и от зейналата дупка се спусна къса стълба, на която се появиха чифут пурпурночервени ботуши.

Дейви се озъби и заръмжа. Лазерното оръдие мигновено се насочи към него.

— Не стреляй! — викна Стив към фигурата, която слезе изпод корема на машината и тръгна към него.

— Не се бой! — каза пилотът на странно твърд италиански. Гласът му идеше приглушен от шлема.

Той вдигна десница и оръжието се насочи към небето. После то си остана в това положение, въпреки че свали ръката си. Беше широкоплещест, необикновено висок на ръст. Най-малко два метра, каза си Стив, като напразно се опита да отгатне чертите на лицето му зад златисто тъмния визьор на предпазното стъкло на шлема. За момент му се стори, че между отблясъците зърва едно красиво тъмнокожо лице, гордото лице на нубиец, но вероятно бе се излъгал.

Разгледа и отличителните знаци по ръкавите на скафандъра: на дясната страна имаше агне, на другата — ключ, кръстосан с лазерна пушка; Христос спасителя — пишеше отгоре на латински.

— Кой си ти? — запита Стив на лош италиански.

Пилотът натисна някакъв бутон на шлема си и отговори през външния микрофон.

— Ти говориш нашия език?

— За съжаление твърде слабо.

— Ти идваш от едно бъдеще, което не лежи в ръцете на Бог.

Ръката му лежеше достатъчно тежко върху моя свят, помисли си Стив и попита отново:

— Кой си ти?

— Аз съм от тия, които проправят пътя на Всевишния — отвърна пилотът. — Търся един от нашите войници, който действуваше в този период от време и не се завърна.

— Значи ли това, че можете да се връщате в бъдещето?

Пилотът се поколеба. После каза:

— Разбира се. В моето бъдеще. В това на Господ-Бог.

— Можеш ли да ни вземеш със себе си?

— Да, но това не мога да реша сам. — Той посочи Гудлък. — Това човече трябва да остане тук.

— Нуждае се от бърза медицинска помощ.

Гудлък беше се събудил. Надигна се и зяпна пилота, сякаш виждаше призрак.

Той се приближи и коленичи до него. Премести нещо на ръкавицата си и докосна с пръсти ръката на Гудлък. Пепелявите косми се разхвърчаха и на площ, голяма колкото човешка длан, се появи тъмната кожа. После пилотът бръкна в раницата си, освободи някакво полусферично, подобно на костенурка апаратче, и го притисна върху оголеното място. То залепна и почна да бръмчи. Гудлък гледаше апаратчето с една смесица от любопитство и ужас. Озъби се, тъмните му устни затрепериха, но подтисна всякакъв звук. Не трепна и след няколко минути, когато го свалиха. На три места по кожата се появиха капки кръв.

Пилотът се изправи и се обърна към Стив, опипа с върховете на пръстите си голата горна част на ръката му. Стив усети ръкавицата твърда и приятно хладна, после костенурката се впи в плътта му, но болка не почувствува.

— Има почти четиридесет години оттогава — каза Стив. — Вашият другар попаднал в схватка между наши части и тези на другата страна. Сигурно е загинал. Знам това от един очевидец.

Не забеляза никаква реакция. Стъклото на шлема си остана тъмно и непроницаемо. Виждаше само отражението на собственото си лице, разкривено от издутото стъкло.

Щом отдалечиха апарата, той почеса горната част на ръката си. Сърбеше го. Разгледа и трите мънички белега; където сондите бяха проникнали в тялото му.

— Ще видя какво мога да сторя за теб — рече пилотът. — На това място ли да те търся?

Стив кимна.

— Чакай ме тогава. Ще се върна.

Той се покатери в машината си. Невидимите двигатели вдигнаха прах, капковидното тяло стана прозрачно и стремително се издигна в обедното небе, придружено от заплашителен грохот, сякаш се отваряха портите на ада в параклиса за кръщение в Латеранския палат^[1].

Стив несъзнателно вдигна ръка, като че искаше да върне бляскавата машина, но после я отпусна и се обърна към Гудлък. Джуджето беше заспало. Той също легна в хладната сянка на акациите и скоро след това задряма.

 

Събуди го Дейви с муцуната си. Той се протегна и се усети отпочинал, силен, изпълнен с предприемчивост. Колко ли беше спал? Този странен сън… Спомняше си за срещата с някакъв ангел, точно както някога беше се случила и на Харалд, за едно бучене в небето си спомняше, като че ли… Рипна изведнъж и се вторачи в горната част на ръката си. С нервно движение откърти коричката. Ситните драскотини отдолу, вече зараснали, едва се виждаха.

Гудлък бе запалил огън и държеше над пламъка една одялана пръчка с набучено парче месо.

Стив стана, отиде при него и го заоглежда слисан през огъня. Имаше ужасен вид. Тялото му бе измършавяло като скелет, кожата се беше изопнала над ребрата, ключиците стърчеха като ъгловати уши на ножици, цели кичури от сплъстената му бозява козина бяха окапали, на лявата ръка под рамото имаше оголено колкото длан място…

Сякаш усетил погледа на Стив, той се почеса на това място. Рече:

— Дейви убил една змия.

Съчките пращяха в огъня. Стив поклати едва забележимо глава и потърси погледа на Гудлък, потопи своя в лешниковите на цвят очи, в които искреше нов живот.

Джуджето разтегли устни и се усмихна, Стив също му отвърна с усмивка.

Какво толкова представлява действителността за човешкия дух, бе казал Пол. Едно гето! Сякаш разбрал мислите му, Гудлък с бегло движение обърса челото и очите си, като че ли махаше паяжинките на сиромашкото лято.

Стив започна да оседлава животните. Гудлък го изгледа с недоумение. Запита:

— Ще тръгваме ли?

— Имаш ли достатъчно сили?

— Силен съм.

— Хайде тогава! — С решителен жест той затегна колана на седлото. — Не мога да те оставя тука, когато си ми най-необходим.

Гудлък посочи на запад към слязлото вече слънце.

— Днес няма да стигнем далече.

— Тогава ще яздим цяла нощ. Страх ме е да остана на това място.

Гудлък се огледа боязливо и кимна. Раздели печената змия на три парчета, после изгаси огъня.

Слънцето залезе още докато прекосяваха долината на Суман. Едва след полунощ се изкачиха на платото и спряха животните да си отдъхнат.

Лунният сърп се носеше към далечните върхове на запад и изливаше светлината си над разлюляната савана на Сахара, ширнала се до самия хоризонт под един безкраен небосклон.

— Ще ми се да разперя крилата си и да литна — каза Стив.

Гудлък го погледна изпитателно, оголи зъби и процеди едно весело грухтене. Рой звезди искряха в тъмните му като нощта очи.

Стив се присъедини към смеха му, възторжено заби петите си в хълбоците на животното и го подкара. Струваше му се, че го очакват оттатък хоризонта, от другата страна на тъмнината, отвъд звездния порой — и го изпълваше радостно вълнение.

Когато слънцето изгря, огромното светло сърце на Африка ги беше вече приютило.

Край

Бележки

[1] Един от папските палати в Рим. — Б.пр.