Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.06.2011 13:02 - Последният ден на сътворението - Волфганг Йешке ХІІ - Тъмната барка
Автор: universalnoto Категория: Други   
Прочетен: 506 Коментари: 0 Гласове:
0



Тъмната барка

Над тях сивееше утрото. Под покривите на крепостта цареше още гарвановочерна нощ. Стив се препъваше сънен от едната страна на Харалд, следвайки го нагоре по пътеката.

После долови тихи гласове, пръхтене на животни, удари го мирис на животински тор и изпарения. Сенки в полумрака, скърцане на кожени предмети, успокоителни подвиквания, тропот на копита по твърдата земя. Вода се плискаше; премятаха мокри, клатушкащи се кожени мехове за вода през седлата, затягаха ги; дрънкаше оръжие. Някой му подаде пръстена паница с горещ ментов чай, чийто силен аромат го съживи само за един миг. Той го вдъхна дълбоко, после засърба на малки глътки от течността.

Когато изоставиха горе в доилната крепостта, беше вече ден. Зенитът развяваше тънки знаменца с цвят на лакерда. Планинската пътека извеждаше на зигзаг до високото плато. На запад се издигаха обраслите с гори възвишения на Сан Антиоко и Сан Пиетро, наречени на светии, които още спяха дълбоко в лоното на историята, зад тях бяха забулените в изпарения дълбини на Балеарската падина, надигащото се море.

Дванадесетте товарни камили носеха преди всичко мехове с вода, оръжие и муниции. Освен Стив и Харалд, имаше още шестима мъже и четири от джуджетата, две от рода на Близард и две от този на Гудлък. Вървяха пеш през горите от корков дъб. Утринният въздух беше пропит с мириса на мирта и олеандър, който цъфтеше тук горе в бяло, червено и розово, но голяма част от него беше вече прецъфтяла. Със странната грация на жилестите си крака и лунатична увереност камилите с равномерни крачки прекосяваха осеяната с преплетени коренища скалиста земя.

Стив изпитваше глад, но мина още доста време, докато дадат първата почивка. Той изяде парче изсушено месо, шепа фурми и пи от тръпчивия неподсладен ментов чай.

Докато слънцето беше високо, те почиваха продължително, а животните, оседлани, пасяха наблизо със завързани крака. После продължиха все на север покрай Монт Лина. В подножието му разположиха нощния си бивак, а на по-следващата вечер стигнаха някаква река, която един ден щеше да се казва Тирсо, и лагеруваха на брега й; ядоха пъстърва, набодена на пръчки и печена на жар.

На шестия ден достигнаха предпланините на Асинара и започнаха спускането в Падината. Под тях лежеше нарастващото море. Вечерта стигнаха брега му и чуха плисъка на, вълните. Те се разбиваха в полупотъналите във водата гори. В кристално чистите му глъбини можеха да се видят залетите предпланини, чиито дървета вече се загръщаха в саванната белота на своята смърт, докато морски птици с крясък кацаха по все още стърчащите им върхари и се боричкаха за плячката. Продължиха да яздят по брега все на север, докато настана дълбока нощ. После построиха лагера си в малък залив и се заслушаха към морето, откъдето трябваше да дойде барката.

Неколцина от мъжете бяха събирали през деня по пътя охлюви. Сега ги изсипаха във вряща вода, откършиха тръни от един клон и с тях вадеха нежните, блудкави на вкус вътрешности, за да ги изядат. Към тях имаше лампони, сладък див лук, растящ в изобилие навсякъде по скалистата земя.

Посред нощ Стив внезапно се разбуди, защото му се счу, че мъжете, се канят да преместват лагера на по-високо място, тъй като водата се покачвала стремително бързо. Всички спяха, освен две от джуджетата, клекнали край догарящия между натрупаните един върху друг камъни огън. Те го изгледаха мълчаливо.

Водите чернееха. Плиткият прибой се губеше в папрати и ниски храсти. Потъналите във водата дървета бяха се отдръпнали, за да умрат по-надълбоко, където нямаше да ги стигне птичи вик. Хладен солен полъх и мирис на безбрежност, отгоре — лунен сърп ниско над хоризонта чертаеше тясна треперлива пътека в неизвестността.

По-късно Стив сънува, че се стрелка като пъстра пламтяща жар-птица из потъналите гори и подпалва с размаханите си горящи криле бледите дървесни скелети, подобно на блуждаещ огън, пръскащ искри. Но после забеляза, че крясъкът му заглъхваше, без да бъде чут, а солената вода изпепеляваше всяка жар и задушаваше всеки пламък наоколо. Малко преди разсъмване се зачуха викове. Стив се събуди и погледна към водата, откъдето на неравни интервали примигваше някаква светлина. Харалд отговори, като за кратко време затуляше и откриваше светлината на един фенер с широкополата си кожена шапка. Стив засрича буквите с него. Беше шифър. Харалд нахлупи отново шапката, която му придаваше дръзкия вид на стар разбойнически главатар, и каза:

— Предадох им, че въздухът е чист.

Стив забеляза, че мъжете бяха се пръснали и охраняваха откъм сушата набелязания пристан.

Постепенно просветляваше, но колкото и да напрягаше зрението си, Стив не можа да открие кораба, въпреки че съвсем ясно някъде в морето се чуваше врещенето на кози. После изведнъж, като в картинна гатанка, пред очите му изплуваха контурите на плавателния съд, който започна да се откроява в утринната мараня. Не беше и за учудване, че се можа да го забележи по-рано, защото бордовете и надстройките, реята и мачтата бяха боядисани в тъмносиньо, почти черно, а също и платното бе оцветено с индиго — в черно-синьо. Никога не бе виждал такова тъжно корито — плосък тромав платноход, без кил, с примитивно платно на единствената си къса мачта. Тъкмо навиваха платното и сваляха реята; корабчето бавно приближаваше брега. Заразменяха се възгласи.

Това е лодката, която пренася душите през Ахерон[1] — си каза Стив. — Защо ли са я боядисали в тоя ужасяващ цвят?

— Не е хубав — каза Харалд, сякаш беше чул негласния му въпрос, — но е страшно практичен. Дори през деня не може да се забележи отгоре, дори и с радар, защото е изцяло от дърво. Шейховете ги простреляха два такива. Тогава си извадихме и поуката — той кимна тъжно. — Вярно, отвратителен е, но мислиш ли, че са много хората от флотата, които разбират нещо от корабостроене? Аз също не го вярвах. Никой! Няколко дърводелци, които всъщност трябваше да построят бараките, сковаха това чудо. И ние вече си го пазим. Затова е и този защитен цвят.

Хвърлиха въжета на брега, завързаха ги за дърветата, избутаха дървени трапове през борда. Екипажът беше облечен в тъмни бурнуси, с кърпи на главите и тюрбани в черно и тъмносиньо. Товарът и пътниците се криеха от слънцето под един също черен платнен навес.

— Прави редовни курсове и пристига тука доста точно през три месеца. Свързва ни с базите в Испания, от които получаваме хранителни припаси и преди всичко добитък за клане. Иначе трябваше да ги караме през мочурливата делта на Рона. Довежда и хората, които идват от Атлантида, а през есента взема онези, които искат да се прехвърлят там.

Варели с бензин затрополиха по траповете, около две дузини опитомени диви кози бяха поединично издърпани от борда, а после отново навързани заедно; кошове с пресовани фурми и връзки изсушена риба бяха стоварени на брега; меховете, напълнени с прясна вода от потока, бяха качени на борда, за да осигурят кораба по време на дългия му повече от хиляда километра рейс до устието на Алмансора. При несгодни ветрове на барката й трябваха тридесет и пет дни за това разстояние, цял месец — под едно безмилостно небе. Особено когато трябваше да кръстосва срещу бушуващия от запад вятър, борейки се срещу течението на нахлуващата през Гибралтарския проток вода, което южно от Балеарите ставаше все по-силно.

Няколко мрачни фигури слязоха от борда, бивши наемници. Те бяха ловували в долината на Рона и носеха на гърбовете си вързопи от кожи на боаси. Присъствуващите джуджета подушиха кожите и станаха неспокойни.

— Аз бих ги оставил тука долу — подвикна им Харалд и посочи кожите. — Ако някой от синовете на Моузес се случи на пазара, ще си имате неприятности. А той е единственият, който може да ви продаде ездитни и товарни животни. Така че бъдете разумни!

Тримата ловци се спогледаха нерешително, после хвърлиха вързопите с кожи на земята.

— Не можете ли вие да ни продадете животни? — попита единият.

— За какво ви е това тук? — посочи Харалд с презрение прашните и сплъстени червеникави кожи.

— Шейховете дават добра цена за тях.

— Ас какво ще платите камилите?

— Имаме и тигрови кожи и зъби. В Атлантида от година на година цената им расте.

— За това може да се поговори — изръмжа Харалд. Стив бе научил междувременно, че от Бермудите не може да се очаква подаяние. Самата връзка през Атлантика струваше голямо количество ценно гориво и представляваше великодушен жест. Запасите, които флотата бе изпратила оттатък в миналото, бяха наистина големи, но не и неизчерпаеми. В Западната падина дизеловото гориво беше станало вече рядкост, тъй като повечето контейнери бяха надушени от наемниците и безсмислено вдигнати във въздуха или пък лежаха на дъното на морето. Използуваха автомобилите само в извънредни ситуации, когато се касаеше за спасяване на човешки живот или за отбрана на крепостта. Ако вземеха гориво от Атлантида, трябваше да го плащат като всички товари и търговски стоки. Младата колония не можеше да си позволи да подарява.

— Сторете път! — чу Стив нечий глас. Обърна се и съзря Близард, който идеше с барката от север. Трудно можеше да го оприличи човек на джудже. Беше необикновено голям представител на расата си, с копринена, почти бяла козина. Внушителната му осанка и сдържаните движения му придаваха нещо аристократично. Излъчваше достойнство. Ако Гудлък беше горд воин, изпитан в боевете главатар, то Близард беше княз. Светлосивите му очи гледаха разбиращо и неумолимо, с тях той мълчаливо властвуваше над хората, те несъзнателно му се подчиняваха. С увереността на някакъв грандсиньор той диктуваше протокола, определяше реда на нещата. Никой в крепостта нямаше да бъде особено изненадан, ако го видеше някой ден зад бюрото на Харнис да ръководи със спокойни жестове операциите. Самките му, пет или шест, се числяха към постоянното му обкръжение. Грижеха се за телесното му и душевно благополучие и го боготворяха. Надпреварваха се да почистват и без това добре поддържаната му козина, да му тикат разни сладки неща в устата и при най-малкия порив на страст да бъдат на негово разположение.

Той слезе от борда като паша със свитата си и поздрави присъствуващите с едно благосклонно навеждане на главата. Без да ще, и Стив сведе своята.

 

„Пазарът“ лежеше на разстояние половин дневно пътуване източно от мястото на акостирането, на един планински връх, от който се откриваше широка гледка към низината. Тук се срещаха На „неутрална“ територия хора от крепостта, търговски наемници, ловци и бивши членове на приземилите се групи, които бяха напуснали службата си в крепостта и се опитваха да си изградят, както Моузес, свое собствено съществование някъде из джунглите на Южна Европа. Тук те разменяха своето производство: кожи и кожени изделия, стоки за потребление от Атлантида или от разграбени контейнери на флотата, диви животни, които са се опитвали да опитомят или отгледат. Предлагането беше жалко, но и трогателно и напомни на Стив за коледните пазари, където деца предлагаха изработени от тях неща с благотворителна цел — само дето целта тук беше да се оцелее и с малко лукс и уют да се придаде на този трудно поддържан живот някаква привлекателност.

Стив се учуди на разнообразието от кожи — обработени и необработени, които предлагаха ловците.

— На кого са нужни всичките тези кожи? — запита той Харалд.

— Срещу тях разменяме отвъд всичко, каквото ни трябва.

— Но на Бермудите е топло през цялата година.

— Няма никакво значение. Въпрос на престиж. Голяма им е модата и това ни е късметът — изсмя се той. — А и ние при случай я подклаждаме — намигна му той, — като пращаме там нашите търговци, натруфени с кожи като древните руски князе. Те, както се казва, и в буквалния смисъл вдигат цените с пот на челото.

Внезапно Стив съзря един млад мъж, който приличаше досущ на Моузес, с когото беше се запознал преди по-малко от десет дни.

— Това е Рубен, един от синовете на Моузес. Вторият по ред. Довел е за продан едногодишен жребец. Самият Моузес е вече твърде стар за такова дълго пътуване от Тесин дотук. А оня там, дето клечи при животните, представлява зрял боас.

За пръв път в живота си Стив видя един от тези плашливи добродушни маймуночовеци, за които толкова бе слушал. Беше мъжкар, висок почти два метра, широкоплещест като орангутан, с полегато чело, с разделени на път коси, с червеникаворъждива сплъстена козина и големи, тъмни, боязливи очи. Той беше пристигнал, за да кара животното в компанията на младия Калахан, клечеше сега при завързаните млади камили и ръфаше кротко шепа див лук, които белеше с предпазливи, почти нежни движения на огромните си предни лапи, преди да го пъхне в муцуната си.

В този момент го откри един воин от ескорта на Близард. Джуджето се озъби, пусна се на четирите си крака и безшумно се приближи. Ловният му инстинкт беше се събудил. Боасът го забеляза, когато беше вече късно. Той изскимтя, като видя, че е в капана, и напразно се опита да се провре между краката на камилите, защото джуджето го беше вече пипнало. Камилите се подплашиха и заситниха възбудено напред-назад със завързаните си крака. Боасът изквича от страх и се напика.

Стив стоеше, вцепенен от уплаха, и не знаеше какво да предприеме. Причината за лютата битка му беше неясна, защото рошавият великан не беше провокирал с нищо джуджето.

Сега обаче се намеси и Рубен. Той хвана джуджето за ушите и издърпа главата му назад, та вратът на боаса да остане извън обсега на зъбите на дребосъка. При това джуджето попадна в струята урина на великана и изрева, сякаш бяха го ранили. Рубен го пусна и отстъпи няколко крачки. Дребосъкът бързо се зае да бърше гърдите си, сякаш искаше да изскубне петната от пясъчносивата си козина. Извън себе си от ярост, той се приготви за скок, изхвърча на два метра във въздуха и щеше да забие острите си черни нокти на краката, лъскави като матови парчета стъкла, в тялото на Рубен, да впие острите си зъби в гърлото му, ако този не бе го пресрещнал с юмручен удар по сплеснатия нос. Джудже то се превъртя в половин салто назад и падна на задника си. Ударът би повалил дори бик, дребосъкът обаче се съвзе за секунди, стъпи на краката си, подобно на котка, и се наежи. Рубен зае боксова позиция. Джуджето реши, че ще последва нов юмручен удар и опита с хитрост. Този път скочи по-високо, за да улучи с ноктите на задните си крайници врата на своя противник. Рубен обаче неочаквано отстъпи крачка назад и нанесе на джуджето ужасен ритник тъкмо когато свитият на кълбо мускулен заряд с високо протегнати ръце и разперени, прострени напред крака летеше към него. Джуджето полетя на земята, сгърчи се и загуби съзнание, но се съвзе за учудващо кратко време и преди още Стив да се опомни, скочи отново на крака.

Одраскан по горната част на ръката от опасните, наточени с камъни и остри като нож нокти и кървящ доста обилно, Рубен му Обърна гръб и тръгна да успокоява уплашения боас и камилите. Стив нададе предупредителен вик, но Рубен явно не го чу в суматохата, защото не реагира. Стив тъкмо се готвеше да се хвърли изотзад върху проклетото животно, та да предотврати коварното нападение, когато се случи нещо странно. Джуджето се запъти съвсем спокойно към Рубен и запита:

— Този твой ли е? — като показа с движение на главата към боаса, който отново запримига уплашено.

Когато Рубен кимна мълчаливо, то каза:

— Съжалявам — попипа с пръст окървавената му над рамото риза, облиза си пръста и се потътри, отдалечавайки се, сякаш не се беше случило нищо особено.

 

— Защо двете раси толкова се мразят? — попита Стив младия Калахан по-късно, когато седяха на сянка под един тръстиков покрив и чакаха да се опече нанизаната на шиш коза.

Рубен, чиято щръкнала гъста къдрава коса приличаше на птиче гнездо, вдигна току-що превързаното си рамо.

— Имат странни отношения помежду си. Боасите надушват джуджетата обикновено на цяла миля разстояние и буквално се напикават от страх. Не можеш да ги спреш. Ако ги затвориш някъде, направо полудяват и изпадат в бяс от паника. Джуджетата се наслаждават на този им страх, надхитрят ги с разни трикове, защото те и без това са по-хитри, и до смърт измъчват тези безобидни дангалаци. После ги изяждат, както често правят и с враговете си. Но аз съм виждал и друго. Поставят тържествено боаса на носилка, обсипват го с цветя и натрупват отгоре му камъни, както правят само с най-любимите си племенни вождове. В планините при нас има няколко такива погребални места. Изглежда, че при всичката си омраза джуджетата ги и почитат. Те чувствуват, че са по-близки родственици с тях, отколкото с което и да е друго живо същество, че боасите са техни прародители, но едновременно с това усещат липсата на съпротивителни сили у тях, непригодността им за оцеляване. Това, изглежда, особено ги настървява. И милите глупачета нямат никакъв шанс пред хитроумните дяволи, въпреки че ги превъзхождат по физическа сила. Те попадат във всяка клопка, която им поставят, нанизват се на всеки нож, който им насочват дребосъците. Един ден окончателно ще изтребят боасите. Ние направихме всичко възможно да им дадем опора, да им вдъхнем повече самочувствие, но изправят ли се срещу някое джудже, всичко забравят. Такава им е съдбата, изглежда. А може би е заради храната. Доста е сигурно дори. Те не ядат месо, изпитват почти свята боязън от него.

— От такива не би могъл да се развие човешкият род — рече Стив. — Трябва му маймуната-убиец, безогледна, хладнокръвна, безмилостна.

— Тя дълго още няма да се появи — каза Рубен. — Но бъдещето е пред нас. Всичко лежи все още в ръцете ни.

Стив решително поклати глава. Ние не сме нищо повече от една уста, пълна с вода, която плюе в морето — помисли си той, — нищо не можем да направим. Но не го изрече на глас.

 

По пътя за дома времето се обърна. Облаци обгърнаха планинските върхове. Стана хладно и заваля ситен, непрестанен дъжд, който се сипеше безшумно, докато всичко подгизва.

Лагерните огньове димяха, но вече не топлеха. Нощите бяха лепкави, дните — смрачени. Гората, открита и проникната от светлина, когато идеха насам, сега беше навъсена и мълчалива. Върховете на дърветата раздираха ниско надвисналите облаци и изсипваха целия дъжд в папратите. Лъскавата козина на животните беше станала матова и сплъстена от влагата, хълбоците им сякаш хлътнаха. Тропотът на копитата отекваше глухо по мокрия мъх и в килима от игличките на пиниите. Настроението беше потиснато, караше човек и звяр да замлъкнат.

Планински потоци, откъдето само преди няколко дни едва можеше да се загребе достатъчно вода с кожените кофи, сега пенливо се стичаха към долината, за да се спуснат през стръмни пропасти в Западната падина, влачейки със себе си камъни и изтръгнати от земята дървета.

Непрекъснато някое от животните губеше опора при пресичането на бучащите води или се заклещваше между дървесните пънове, та насмалко да се удави. Мъжете стояха до пояс във водата, за да ги измъкват с въжета и да ги издърпват на брега.

Най-лесно им беше на джуджетата. Те ловко балансираха по повалените дървета над бродовете или пък скачаха от клон на клон, придвижвайки се на ръце, увесили пушки и екипировка на гръб и на гърди. Мократа козина по лицата им оформяше дълбоко печален израз, сякаш бяха седели някъде вкупом и горчиво бяха плакали. Само очите им пръскаха оживление и сегиз-тогиз пускаха искри на присмех над непохватността на далечните им потомци.

Въпреки, че всички бяха капнали от умора, нощем не можеха да заспят, а Харалд си раздираше гърлото от кашлица — толкова силно, беше се простудил в ледената планинска вода.

Веднъж пресякоха пресни следи от камили, на няколко пъти — от диви кози. Но не срещнаха никого. Земята беше безбрежна и пуста; Принадлежеше само на дърветата и птиците.

 

Стигнаха в крепостта късно следобед. Под обраслите с растителност тръбни покриви беше по-тъмно от всякога. Някой бе наклал огън пред обора и беше окачил сухи кърпи. Премръзнали, новопристигналите ги грабнаха с благодарност и се заразтриваха, защото дни наред бяха с мокри дрехи.

Стив изтърка косата и лицето си с позатоплената кърпа за лице, която някой му подаде, и изпи една дървена паница с горещ ароматен чай от прясна мента. После помогна при разседлаването и изтъркването на животните, които едва се държаха на краката си от умора Взе наръч сухи дъбови листа с дъх на слънчевата топли на през приятно топъл есенен ден и затърка с тях мократа козина на едно младо камилче, което стоеше до него с треперящи хълбоци и пръхтеше безшумно до куп чинка сено.

Потокът пенливо бързаше към долината. Отдалеч, някъде отдолу, се чуваше моторът на булдозер.

Разпределиха товара, който трябваше да се пренесе в склада. Стив накара да вдигнат ла гърба му една от хлъзгавите кожени бали, в която беше зашито изсушено месо. Впи пръстите си в грубите шевове, за да не му се изплъзне, и се заклатушка надолу по пътечката към бараките в средната част на крепостта. От горещия чай и от усилието при носенето едва не му се зави свят.

Навсякъде мъже с булдозери и лопати бяха се заели да вдигат бреговете на потока, който грозеше да излезе от брега и да подмие бараките. Бучеше така силно, че можеха да се разбират само с викове.

— Откакто сме тука, не е валяло такъв дъжд — каза комендантът. — Времето, изглежда, се променя по-бързо, отколкото предполагаме. — С отрязаната си ръка той даде знак на водача на булдозера, който се въртеше в руслото на потока, веригите му бяха изцяло залети от пороя. Той изгреба чакъл от водата и го изсипа на брега. Стив грабна една лопата, за да помогне на мъжете да разпределят насипания чакъл върху малката дига. Така най-бързо ще се сгрея — помисли си той.

— Как беше? — викна му Джеръм, загребвайки с лопатата.

— Интересно — изкрещя Стив. — На пазара се запознах с един от синовете на Моузес. Прекрасно момче. Моузес имал богата колекция от такива момчета и цяла хасиенда в Тесин.

— Един негър в Тесин? — Джеръм се засмя из все гърло. — Невъобразимо!

— Той владее практически цяла Швейцария, а и остатъка от Европа. Северно от Алпите живеят само няколко рода от племето боаси. Непрекъснато бягат от джуджетата.

Джеръм кимна.

— Чух за това. Значи все си е същото. При това има, бог знае, достатъчно място за всички в тая пустош.

Изведнъж те захвърлиха лопатите си и хукнаха насреща. Двама от мъжете, които бяха с тях на Север, влачеха Харалд. Той бе рухнал под товара си, загубил съзнание. Вдигнаха го и го занесоха в „лазарета“ зад столовата.

— Съблечете го — каза Нина, застилайки с чисто бельо едно от четирите легла. После донесе гореща вода от кухнята и я изсипа в походната вана от гумирана перлонова материя. Пъхнаха Харалд в нея и той моментално дойде на себе си.

— Ей, какво значи това? — изграчи той, все още замаян, докато Нина сапунисваше гърба и главата му. — Нямате ли никакво уважение към един стар мъж? — И стисна очи, когато пяната потече по лицето му. — А от теб най-малко съм го очаквал, Нина. Винаги съм те смятал за почтена особа. — Силно зачервеното му лице изплува над ръба на ваната и заоглежда околните с огорчението на анабаптист[2], който при своите свещени занимания едва не се е удавил сам в реката Йордан. — Аз не съм болен. Оставете ме на мира! Имам си работа!

— Затвори си устата, Хал, и си лягай — разгневи се Джеръм. — Имаш треска.

Харалд скръбно го изгледа.

— Смяташ ли?

— Ей-сега ще разберем каза Нина. — Ще се грижим за теб. След няколко дни ще си на крака.

Харалд погледна недоверчиво ту единия, ту другия, и всеки му кимна одобрително. Разтриха го и го пъхнаха в леглото, а той им позволи да правят каквото искат и се предаде на съдбата си.

Всички надникнаха после при Харалд, за да видят как е, дойдоха още комендантът, Близард и Гудлък, но от изтощението той отдавна спеше като заклан.

След яденето те насядаха плътно един до друг около огъня, който не успяваше да прогони лепкавия от влага студ, пропиващ всичко. Между тръбите водата капеше от покрива; потокът клокочеше към долината, забързан неумолимо като времето, което бяха си въобразили, че завинаги са победили. Въпросите и отговорите бяха едносрични. Кой ще ходи идната пролет в Атлантида; колко ли от арабските наемници се бяха присъединили към търговците и водеха война на своя глава и колко ли още бяха готови да сключат мир, та да потърсят път за съвместно решаване на проблемите.

Дори дребосъците гледаха сломени, подпрели чела на черните си космати юмруци. И те чувствуваха на свой ред, че времето преваляше, че нещо се беше прекършило. Лоените свещи и петромаксовите лампички на масите чертаеха призрачни сенки по изгнилите олющени стени на бараките.

Един след друг мъжете се сбогуваха, като набързо измърморваха нещо за поздрав и потъваха в тъмнината, шмугваха се под вкочанените си завивки и в оскъдните си сънища.

Състоянието на Харалд се влошаваше. Стив предположи, че си е навлякъл възпаление на белите дробове. Джеръм отиде при коменданта да помоли за антибиотици, но Харнис поклати глава със съжаление.

— От осем години не сме измъквали никакъв контейнер с медикаменти от Падината. И другите не са. Иначе все нещичко щеше да се появи на пазара. Флотските си въобразяват, че ние тук сме в най-добро здраве. Франсис, както винаги, е оптимист, а и транспортът струва пари. Съжалявам, майоре. Не можем да му помогнем. Дано самичък се справи.

Сменяха се, за да правят компания на Харалд, ако, разбира се, не бяха на пост, не караулеха в Падината или не бяха заети с някоя работа в крепостта. Стив, Джеръм, Чарлс Мърчинсън, Рикардо Руис, един дребен свит мъж в края на четиридесетте на име Ленард Розентал, Елмър Труси, подпрян на патерицата си, седяха часове наред край болния, и естествено Нина, която се грижеше за него.

Стив седеше по цели нощи на един от наровете в болницата, изслушваше търпеливо несвързаните разкази на стареца, стряскаше го хъркащото му поемане на въздух, бършеше потта от луничавото му лице. Понякога му се струваше, че Харалд не спи, а весело се е заслушал в някакви отвеяни в миналото разговори, които като плисък на вълни докосваха крайчеца на съзнанието му, престанало да бъде изцяло в негово владение.

Неочаквано Стив бе връхлетян от потискащото хрумване, че смъртта би могла да представлява някаква форма на безмисловност, вид старческо дезориентиране, неспособност на съзнанието да се оправя във времето, да намери отново пътя към настоящето, защото се лута из коридорите на миналото, заслушвано в призрачните диалози на спомена, докато тялото, нехайно захвърлено на закономерностите на материята, гние в катакомбите на времето, понесло се към бъдещето като изтлял въглен.

Стив пропъди тези мрачни мисли. За момент беше задрямал, отвори очи.

Харалд беше буден и го наблюдаваше внимателно.

— Не исках да те събудя, Джеръм — каза той. — Но сега, когато си буден, мога да те попитам. Виждал ли си някога този знак? Вимпел с кръст, който виси на напречно поставена летва на мачтата за знамена. А самата мачта я държи една овца, по много смешен начин е обвила около нея дясното си предно краче и я подпира с гърба си.

Стив поклати в недоумение глава.

— Агнецът божи — каза Харалд, — вдигна многозначително показалец и с лека усмивка откри беззъбата си челюст. — Агнето на Христа, което ще ни спаси.

Стив се опита да надвие сънливостта си.

— Спомням си как страшно бях възмутен, когато за първи път видях този символ. — Харалд се изкашля, пое си, хъркайки, няколко пъти дъх и продължи: — Бях още малко момче, ходех във второ или трето отделение. Имахме великденска ваканция и баща ми, който тогава даваше часове по пилотаж на Копенхагенското летище и имаше ремонтна работилница за частни машини, ме взе със себе си в Германия, когато отиде там по служба. Беше в Мюнхен. Невероятно топъл ден, рано напролет, със синьо небе, каквото при нас, в Дания, рядко се вижда дори през юли. Хората бяха насядали навън и пиеха бира с огромни халби. Тогава в една хлебарница видях цяло стадо такива овце, тези божи агнета, големи, средни, малки, посипани с пудра захар-, кое от кое по-глупави, и всяко беше обвило дясното си предно краче около мачтата, на която висеше флагче с датското знаме. „Какво значи това?“ — запитах аз баща ми. Лицето му доби много сериозен и загрижен вид; когато ми отвърна: „Подиграват ни се, Харалд. Искат да кажат, че нас, датчаните, ни управляват овчи глави. А може би са и прави донякъде.“ И той ми смигна. По-късно си спомних, че забелязах в очите му лукавство, което обаче тогава не бях в състояние да проумея. Аз никога не се съмнявах в думите на баща си. Бях много ядосан и отношението ми към германците години наред си остана доста помрачено.

Харалд се изкиска, а оживлението му предизвика нови мъчителни пристъпи на кашлицата. Лицето му пламна, сълзи изпълниха очите му от напрежението.

Бълнува — каза си Стив, като отупа възглавницата и отново я пъхна под главата му.

— И знаеш ли, Джеръм, къде отново видях този знак? — каза Харалд и погледна Стив изпитателно. — Тук!

— Тук ли? — попита Стив, като не беше наясно доколко да вярва на фантазиранията му. Харалд изглеждаше напълно буден и на себе си, макар че го бъркаше с Джеръм, но след толкова години навярно паметта за имена първа му изневеряваше. Така беше присвил очи, че бяха се превърнали в малки цепнатини и с дяволитата си усмивка приличаше на престарелия Хенри Милър[3], разпитван от някоя красива репортерка за дните му в Клиши.

— Да, тук! — каза Харалд. — С джипа навлязох веднъж доста навътре на югоизток, към планинския масив на Сицилия, и спрях на едно възвишение, откъдето се откриваше широка гледка към Тиренската падина. Още по̀ на изток се чу материализационен пукот и минути след това видях да се носи някаква машина, която в младостта си бихме нарекли може би летяща чиния. Беше лакирана в прекрасно кобалтовосиньо и с опасно на вид оръдие, което приличаше по-скоро на антена за къси вълни, монтирано на покрива на това странно возило. И отпред на носа се виждаше тази емблема, прекрасна, златна на кобалтовосиния фон — агнецът със знамето. Аз излизам с джипа от прикритието си, карам точно срещу приземилото се чудо и не вярвам на очите си. От него скача един дангалак, два метра и нещо, с кобалтовосин скафандър и с шлем на астронавт, зад чието златисто стъкло човек трудно можеше да различи лицето, а на ръкава му — отново тази емблема. Ето че още един клуб се е включил в този отвратителен покер — мисля си аз, слизам и тръгвам към него. Автомата си благоразумно съм оставил на другата седалка.

— Здрасти! — казвам аз, но оня не разбира нито дума английски, да не говорим за датски. Дърдори на някакъв език, който ми напомня съвсем слабо на часовете по латински, но не е нито латински, нито италиански, по-скоро нещо по средата. Не му разбрах нищо на момчето, но стъписан наблюдавах как оръдието на покрива следваше без усилие всяко движение на ръцете му. Естествено много се пазех да не му дам никаква възможност да го насочи към мен.

— Лазер ли е? — питам аз лицемерно-наивно.

— Той посочва група дървета, отдалечени може би на шест-седемстотин метра. Оръдието потръпва, блъвва огън, а дърветата буквално подскочиха във въздуха, щом ги улучи светлината, преди да се сгромолясат, избухнали в пламъци.

Кимам възхитено, но крадешком поглеждам със смесени чувства агнеца на ръкава му. Той си бръщолеви на своя смешен латински, а аз се моля на всички богове дано футуристично въоръженият хуманист да не е на служба при шейховете. Но опасенията ми се оказаха безпочвени. След като изрових една част от отдавна забравените си познания и мобилизирах цялата си проницателност, работата се оказа такава: той бил от папската средиземноморска флота — един дявол знае какво е пък това — и бил натоварен да проправи пътя на бога. Всеки случай шейховете бързо засякоха мястото на кръстоносеца. Беше малко след битката при Гибралтар и нашите африкански приятели по това време бяха особено настървени за стрелба. Започнаха да ни обсипват с куршуми и аз набързо се измъкнах, защото с какво можех да му помогна? Битката се проточи с дни. Кобалтовосиният не се даваше. С лазерното си оръдие той свистеше над позициите им, докато обхвана цяла Африка. Изтребителите им пламваха като молци и ръмеха от небето като пепел, но, изглежда, все пак го улучиха, тъй като стрелбата секна. Те бяха го подхванали с атомни снаряди, така че дъхът ми спря в скривалището. Тогава получих голяма доза облъчване, седмици наред ми беше лошо и така светех, че и на тъмно бих могъл да чета.

Да, Джеръм, такъв беше случаят тогава с момчето от папска флота. Все пак внушаваше респект. Съвсем самичък срещу тази свръхсила, непоколебим…

— Да, разбирам те — каза Стив. — Появиха ли се и други от тия кръстоносци?

Но Харалд не отговори. Беше задрямал. Широко зиналата му уста дишаше мъчително тежко.

По-късно дойде Джеръм да го смени. Заедно с Руис той беше прекарал нощта като караул и въпреки че беше съсипан от умора, не даде да се издума да отложи дежуренето при Харалд. Стив отиде в спалното помещение и легна в койката си. Веднага заспа. Малко след това — струваше му се, че са били само няколко минути — някой хвана стъпалото му и го разтърси.

— Харалд е мъртъв — прошепна Джеръм.

— Боже мой — възкликна Стив. Чувствуваше, че не е в състояние да стане, докато забеляза, че Джеръм плаче. — Полегни си малко. Аз ще се погрижа за всичко.

Изведнъж го побиха тръпки, въпреки че в бараката беше топло. Навън беше все още тъмно.

— Ама че дивотия! Само за миг съм задрямал — каза Джеръм. — И като отворих очи, той вече умрял. Оставих го сам в последните му минути.

— Не се измъчвай, Джеръм, той едва ли е забелязал това. Цялата вечер си мислеше, че ти си до него. Непрекъснато ме наричаше с твоето име.

Стив излезе в тъмнината. В лазарета срещна Нина и? Гудлък. Мирисът на смъртта ли го беше привлякъл насам?

— Той си замина — каза Гудлък с гърления си глас.

— В нашия свят можеше да станеш поп — каза Нина саркастично.

Харнис надникна през вратата.

— Току-що чух…

— Да — отвърна Нина, — трябва да го изкъпем. Изцапал се е.

— Остави това на мен — каза Стив тихо.

Той зави мъртвеца с чаршафа и го взе на ръце. Не тежеше повече от малко кученце.

— Погрижи се Алфаро да му екове ковчег — каза Нина на коменданта. — Най-добре е тук да го положим за поклонение.

Стив тръгна с вързопа си към потока. Денят настъпваше. Постави трупа в плитчината до брега и отгърна чаршафа. Устата на Харалд беше широко отворена, сякаш се беше присъединил към някакъв хор, чието песнопение само той можеше да чуе. Стив раздра парче плат и привърза челюстта му, преди тая веселост да се вцепени в мъчителен вик, след което изкъпа мъртвия. Тялото му като че ли се промени в ледената вода; синкавата кожа изведнъж се напипваше гладка, закръглена, твърда като метал.

— Ще го погребем горе на слънце — каза Елмър Труси. Стив вдигна поглед. Не бе усетил кога се е приближил старецът. Елмър стоеше, обвил сакатия си крак около патерицата. — Там горе, където джуджетата погребват своите воини, той се чувствуваше най-добре. Мястото е по-хубаво, отколкото гробището на героите, което Уолтън нареди да бъде направено долу под крепостта.

Стив не отговори. Обви мъртвия в мокрото платно и го отнесе обратно в лазарета. Колко са малки мъртвите — помисли си той. — Сякаш заедно с живота губят и величината си.

Бе престанало да вали. Ярка светлина проникваше през междинните помещения под навесите. Над планините на изток се издигаше слънцето.

 

Ден след това го погребаха на самия връх над крепостта, където от незапомнени времена велики вождове и воини почиваха под своите дървета с черепи. Там растяха големи дъбове и пищни канелени дървета и акации. През неспокойно шумолящите им корони се прокрадваха слънчеви зайчета и падаха върху прясно изровената пръст и лицата на събралите се. Всички усещаха погледите на великите мъртви, които почиваха тук, сякаш бяха насочени към тях, докато полагаха Харалд на пет стъпки дълбочина между техните мощи. Въздухът беше спарен, а светлината — като златист дим.

Комендантът прочете няколко слова, останалите мълчаха. Близард стоеше приведен, опрял се на могъщите си юмруци, и гледаше в далечината.

Скромният ковчег беше така разточително затрупан с цветя, че пръстта, която трябваше да го покрие, падаше почти безшумно в гроба.

Вятърът шептеше в листака, някъде съвсем наблизо запя цикада, неспирно, с почти механична точност. Слънцето се вдигаше към пладне.

Бележки

[1] В древногръцката митология — реката, която отделя подземното царство на мъртвите от света на живите. — Б.р. 

[2] Член на християнска секта, която въвежда повторно кръщение вече в зрелите години. — Б.пр. 

[3] Хенри Милър — американски писател, популярен най-вече с доста откровените ся по сексуалните въпроси произведения. — Б.р. 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: universalnoto
Категория: Други
Прочетен: 576996
Постинги: 373
Коментари: 263
Гласове: 229
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930