Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.06.2011 12:04 - Последният ден на сътворението - Волфганг Йешке Х - Долината на черепите
Автор: universalnoto Категория: Други   
Прочетен: 622 Коментари: 0 Гласове:
0



Долината на черепите

Стив прие да дежури пръв. Венера сияеше лъчистоярка на западния небосклон и бавно се спускаше към хоризонта. Тежък лунен сърп се носеше насреща й като чуплива стъклена лодка. Когато погледна на юг, видя ниско над африканските планински масиви една комета. Нейната застинала към изток опашка приличаше на пороя хвърчащи искри от раздухана пещ. Беше непознато, плашещо небе, небето на един още непригоден за човека свят; небе, което показваше звездния хаос на незавършеното сътворение. И все пак постепенно го обзе усещането за реалността на този свят, за неговата осезаемост. Той добиваше образ и форма, не беше повече абстрактно минало, ставаше сегашно, настояще, което можеше да се вдишва, вкуси и опипва. Сякаш бе се отворила някаква пора в огромното тяло на времето и той, нахълтал вътре като микроб, бива погълнат отново от потока на живота, напуснат от него някъде на друго място и сега отново понесен към бъдещето, където лежеше неговото някогашно настояще като далечна самотна галактика, подобно на остров, за чиито брегове си спомняме.

Неясен шум го изтръгна от мислите му. Изпращяха клони, чу се пръхтене като на голямо животно. Кой знае какво чудовище минаваше наблизо през гъсталака. Стив сне предпазителя на автомата си, но изведнъж се видя много, мизерно въоръжен. Дали не беше някой завър? Глупости! За да срещне гигантските влечуги, трябваше да бъде катапултиран десет пъти по-далече в миналото. Вероятно беше мастодонт, или друг огромен бозайник. Повечето видове са развили големи форми през миоцена.

Той събуди Джеръм. Наостриха слух. Нещо се отърка о безмоторника, после отново се отдалечи и нощната мистерия свърши.

Малко след това предавателят се обади отново.

— Изглежда, няма да можем скоро да ви измъкнем. Но ще ви помогнем при първа възможност. Напуснете бързо зоната „червено“. Излизайте от машината само ако е крайно наложително. Районът за кацане отчасти е радиоактивен. Ще се свържем отново с вас. Край.

Джеръм изруга и шумно затвори капака на кабината, заключи я.

— Можеха да ни го кажат по-рано, тия идиоти! Да ги вземат дяволите! Оставят ни да се пържим в тоя тиган.

Стив се опита да поспи малко, но в тясната кабина стана горещо и задушно. Събуди се, плувнал в пот. Притисна кислородната маска до лицето си и пое на няколко пъти дълбоко въздух. Оставаха около два часа до разсъмването.

— Да разтоварваме ли? — попита Джеръм.

Демонтираха уредите и арматурното табло от пилотската кабина и ги натовариха на котката. После отделиха горната задна част на безмоторника, освободиха котката и ремаркето, запалиха мотора и потеглиха.

Звездите бяха угаснали. През нощта бе паднала мъгла. На изток светлееше. Контурите на околността вече се очертаваха.

При кацането си безмоторникът беше изорал дълга тясна бразда през храсталаците и ниските евфорбии[1], после беше забил нос под гъсталака от трънаци и мимози. По-добро прикритие не можеше да се желае. Стърчаха навън само кабината и хоризонталните елерони.

— Изглежда, ни върви — рече Стив. — Може би ще успеем и да се измъкнем незабелязано.

Джеръм натисна газта. Местността беше равнинна, приличаше на савана, обрасла с купчинки твърда трева, с гъсти храсти и отделни групи дървета, повечето евфорбии, тук-там палми. Котката напредваше добре, но карането беше уморително, защото трябваше непрекъснато да заобикалят храстите, които изскачаха от мъглата в последния момент.

 

Не бяха изминали и петстотин метра, когато чуха зад гърба си силна експлозия. Стив погледна през рамо и видя местността в района на кацането им, потънала в оранжев светлинен порой. После — типичното примигващо догаряне, а над него, като призрак в мъглата, стремително израстваше и се кълбеше гъбата на експлозионния облак.

— Ама тия стрелят с атомни снаряди! — изкрещя той. Джеръм даде инстинктивно газ и веднага след това натисна спирачката, защото едва не се заби в един гъст трънак. Котката се мяташе насам-натам, а Стив се взираше като омагьосан назад в очакване на следващия гръм, който щеше да ги смени и да ги издуха като радиоактивен прах. Но той не последва.

— Сигурно са ни засекли с насочващи микрофони — каза Джеръм. — Да са ни видели иначе в тая сауна е невъзможно.

— Тогава карай по-бавно! Те така или иначе ще ни чуят и на сто мили, дяволите да те вземат! — изруга го Стив и веднага съжали. Джеръм го погледна мрачно, но не каза нищо. Целият беше се изпотил от напрежение. Капки пот покриха челото му и тъмната, три дни небръсната четинеста брада.

— При тези, изглежда, снабдяването става по-лесно, отколкото при нас, щом така наслука стрелят с атомните си снаряди — рече Стив след малко. — Тогава не ме учудва, че нашите хора са така закъсали. Ще има много да се озорим, докато изпомпим петрола на шейховете, щом така здраво са стъпили отгоре му.

— С това най-смелото, най-сигурното и най-скъпо струващото начинание в световната история ще излезе само една дупка във водата в буквалния смисъл — каза Джеръм.

— Вярваш ли, че наистина са взривили Гибралтарския проток?

— При тези взривни заряди, с които разполагат, напълно е допустимо — отвърна Джеръм, вдигайки рамене. — Но така бързо коритото няма да прелее. Трябва да направят доста голяма дупка, за да може то въобще да се понапълни, щом реки като Нил и Рона и няколко стотици други внушителни рекички не са могли да му попречат да пресъхне.

— На мен обаче ми се стори, че бреговата линия на Балеарско море минава значително по̀ на юг, отколкото е на топографската реконструкция на картите.

— Повече ме смущава дрънкането им, че нямало да се върнем в бъдещето.

— И ти сериозно ли смяташ, че са ни измамили? — попита Стив сломен. — Това би означавало… — Но се прекъсна, защото Джеръм с все сила скочи на спирачния лост и спря внезапно котката. Стив се взря през предното стъкло, за да види изпречилото се препятствие, и погледът му замръзна върху най-страшното лице, което бе виждал някога пред себе си. На една стоманена тръба с диаметър от около пет сантиметра, забита дълбоко в земята, беше набучена човешка глава. Явно глава на млад мъж, защото отворената за вик уста показваше безукорно здрава челюст. Имаше плътно прилепнал кожен пилотски шлем. Отстрани беше закрепен противогаз, чиято тръба очевидно е била отрязана заедно с врата.

Джеръм беше изключил мотора. Стояха като омагьосани пред ужасната находка. Смъртта, изглежда, беше настъпила неотдавна. Пепелявосивата кожа не издаваше нито следа от разложение. Кръвта, полепнала по поцинкованата стоманена тръба, приличаше на ръжда. Въпреки мъглата първите мухи бяха вече накацали. Стив се огледа наоколо, но не откри останките от трупа. Тишината изведнъж се изпълни, с нещо зловещо. Някъде в далечината отекна звънък кудкудякащ смях. Маймунски крясък ли беше това, вик на голяма непозната птица или триумфиращият кикот на гадините, извършили това злодеяние?

Стив въздъхна облекчено, щом Джеръм запали мотора. Оставиха страшния пътен знак зад себе си. Стив стискаше по-здраво оръжието, щом в мъглата изскочеше някоя сянка. Струваше му се, че човекът с кожения шлем им се изпречва на пътя, издигнал заплашително секира на палач, но това бяха само евфорбии, протегнали тъмните си клони.

Растителността ставаше все по-гъста и скоро се натъкнаха на една река, край която поеха в северна посока. Търсеха брод, за да минат на източния бряг, и се придвижваха с пешеходна скорост. Храсталаците по брега бяха почти непроходими. Повалени дървета често им препречвала пътя и трябваше на няколко пъти да търсят обиколни пътища. Най-после откриха едно местенце, където водата изглеждаше достатъчно плитка, за да преминат отвъд.

Джеръм изключи мотора, щом забеляза някакво раздвижване на другия бряг. Стадо мастодонти проби гъсталака и се затътри към водопоя. Огромните, до шест метра високи животни с къси, сякаш недоразвити бивни и къси като на тапира тромави хоботи, които едва при мамута и слона щяха да се оформят в сръчен орган за хващане, изглеждаха измършавели и изтощени. Тъмната сплъстена козина бе окапала на кичури, а по петнистосивата оголена кожа на хлътналите им хълбоци имаше гноясали или прясно отворени рани, от които се стичаше аленочервена кръв. Характерни признаци на напреднала лъчева болест. Хоботът на едно от малките беше осакатен и се мяташе насам-натам като овъглен крак между едва наболите бивни.

Парче от граната или куршумен откос беше ранил един от по-старите мъжкари в главата. Заслепен от стичащата се кръв, той надигна хобота си, душейки с подозрение в тяхна посока, и нададе тътнеш рев, който премина в дрезгаво хълцане. Хълбоците на огромния самец трепереха от слабост. Сигурно бе се намирал в непосредствена близост при експлозията на атомния снаряд и не му оставаше да живее дълго. Женските побутваха малките си в средата на стадото — сякаш в смътно предчувствие, а него изтикваха настрана.

Водачът на стадото се отправи, залитайки, към брега. Подхлъзна се в тинята и преви колене. Потопи хобот във водата и се обля, преди да започне да пие на големи глътки. Водата почервеня. Едва когато утоли жаждата си и застана отново на стража, стадото се осмели да пристъпи към водопой.

— Страшни гадости са извършили онези тук — прошепна Джеръм.

— Боя се, че това е само началото — рече е горчива болка Стив. — Където и да иде човекът, той безцеремонно се разполага за сметка на околния свят.

Двамата изчакаха стадото да утоли жаждата си и да се оттегли на брега, а в това време изядоха останалите сандвичи и изпразниха термоса с чай. Наблюдаваха как мастодонтите с тежки стъпки се отдалечаваха в провлечената мъгла, как взаимно с любвеобвилно търпение помагаха да се задържи на крака, когато някой се подхлъзнеше в тинята и пръхтейки страхливо, молеше за помощ. Всички те бяха обречени на лъчева смърт.

Сега Стив пое управлението, а Джеръм седна до него, поставил на скута си автомата с освободен предпазител. След преминаването на брода пейзажът стана отново саванен. Имаше по-малко дървета, храсталакът оредя. Караха почти направо на североизток и се придвижваха с добра скорост. Слънцето пробиваше тук-там боязливо и възбледо като луна. Местността започна да се въздига постепенно и котката се заизкачва нагоре. Изневиделица, сякаш бяха изплували от някаква вода, морето от мъгла легна под тях, разпростряло се до хоризонта. На юг стърчеха пресечените конуси, които в далечното бъдеще щяха да образуват островите Ла Галит, зад тях като тъмен вълнолом, в който се размиваше прибоят на застиналите мъгли, лежеше африканският бряг. Обстрелването бе дошло оттам. Джеръм вдигна до очите си бинокъла и се взря в обраслите с гори възвишения. Не се виждаха никакви подробности, не блесна никъде огънчето на изстрел. Под тях тук и там пробиваха облачното покривало кичестите корони на палми като странни водни растения, забулени в дим. Джеръм посочи на север, където се извисяваше едно насечено високо плато, което след няколко милиона години щеше да образува остров Сардиния.

— Там трябва да стигнем — каза той. — Но на мен ми се ще да се върнем малко назад и под прикритието на мъглата да изчакаме следобеда, преди да започнем изкачването.

Стив потрепера, спомнил си отсечената глава на пилота, която им беше посочила пътя. Път накъде?

— Аз съм против — отвърна той. — Не знаем обсега на техните оръдия. А колкото по-далеч отидем на север, толкова ще бъдем по-защитени.

Джеръм заоглежда стръмните склонове на Сардиния.

— Кой знае — рече той, вдигайки рамене.

— Местността е радиоактивно заразена — задоказва му Стив. — Възможно е да сме вече заредени като слънца. Трябва да потърсим помощ, преди да е станало късно. — Стори му се, че усеща по непокритите части на кожата си непоносим сърбеж, най-сигурният признак за прекомерно облъчване. — Няма да ни изоставят — прибави той с надежда. — Обещаха да ни измъкнат.

— Ако са в състояние. Иначе ще ни измъкне дяволът — каза Джеръм, а след малко добави насмешливо: — Стига по това време вече да е на работа. Но за това не храня ни най-малки съмнения.

 

Рано следобед Джеръм пое отново управлението. Бяха се издигнали високо над морето от мъгла, а Сардинското плато сякаш едва забележимо беше се приближило. Дървесните видове постепенно се промениха, между палмите и евфорбиите растяха тук-там перести акации и пинии, дори отделни дървета гинко.

Не след дълго се натъкнаха на изгорели останки от джип. Групата, загинала тук, беше от четирима души. Скелетите носеха още следи от униформи. Единият от мъжете, изглежда, не бе умрял веднага. Бе се влачил още шейсетина метра, преди да рухне и да го нападнат лешоядите. Ако се съдеше по следите от изстрелите, било е въздушно нападение с ракети. Значи противниците имаха превъзходство и по въздуха. Стив заоглежда небето с безпокойство.

— Ако такава ще им е помощта на кацналите! — промърмори Джеръм. — Какво мислиш?

Стив не отговори. Минаха през местност, където вероятно са се водили тежки сражения. Земята беше осеяна с бомбени ями, растителността опожарена, овъглени стволове стърчаха в небето. Джеръм караше по-бавно, веригите вдигаха вихрушки от пепел и прах. Той извиваше и се промъкваше между кратери, като се опитваше да спазва курса, после отново се понесоха стръмно нагоре. Рядка гора обграждаше пресъхналото речно корито, по което те поеха на север. Жегата в затворената машина беше непоносима.

— Местността тук изглежда чиста — каза Джеръм и отклони колата под сенчестия покрив на плътно преплетените клони на пинии.

В една долчинка беше се насъбрала вода. Слънчевите лъчи проникваха през клонака и се отразяваха в повърхността й. Джеръм изу ботушите си и потопи крака във водата, докато Стив се изкачи на брега, за да разузнае наоколо. Докато в подножието на платото слънцето жареше все още с неотслабнала сила, стръмните склонове на южния бряг на Сардиния бяха вече набраздени от сенки. Там някъде горе трябваше да е базата, където щяха да са в безопасност.

Внезапно Стив чу дрезгаво тътнещо ръмжене. В първия момент си помисли, че Джеръм човърка нещо из мотора, после с ужас разбра, че вероятно е голям хищник, съвсем близо до тях — лъв или нещо подобно. Той побягна презглава надолу по склона и закрещя на Джеръм, който, измъкнал уплашено краката си от водата, бе грабнал автомата:

— Лъв! Лъв!

Джеръм, въртеше трескаво оръжието около себе си, но не можеше да открие целта. По време на обучението им ги занимаваха с куп ненужни неща, но как да се бранят от дивите зверове не им казаха.

— Бъди малко по-предпазлив, да те вземат дяволите! — нахока го Джеръм. — Тук сигурно има саблезъби тигри, които могат и мастодонт да разкъсат. Защо се разхождаш без оръжие?

Стив запрати, ядосан на собственото си безразсъдство, шлема си на задната седалка, седна на волана и включи мотора. Караше, докато се стъмни, после още известно време и на фарове, докато местността стана непроходима. Заваля. През целия следобед над високото плато бяха се събирали буреносни облаци, а над върховете на изток се святкаше и гърмеше. Дъждът ги връхлетя със скоростта на вятъра. Стив подгони котката по един стръмен склон, за да излезе от речното корито, което бяха следвали досега, тъй като след малко то можеше да се превърне в порой. Изтощен, затегна спирачките. По покрива забарабаниха големи колкото юмрук капки, водата обливаше предното стъкло, след няколко секунди не виждаха вече на два метра пред себе си. Проблясваха тъмночервени светкавици, гърмът трещеше в близките планински урви и ехото тътнеше в долината. Дърветата стенеха под напора на вятъра и отърсваха дъжда от пищния си листак.

Щом бурята попремина, двамата опънаха палатката под заслона на дърветата. Едва-що свършили, радиостанцията отново се съживи. Един глас, сякаш съвсем отблизо, каза:

— Котва към шамандура. През нощта ще се опитаме да влезем в пряк контакт с вас. Дайте сигнал, за да определим мястото ви. Чакаме. Край.

— Почакай — каза Стив на Джеръм, който се суетеше нерешително около предавателя. — Това може и да е клопка.

Джеръм кимна.

И сякаш предавателят им е бил включен, гласът в приемателя каза:

— Имате пълно право, момчета. Тоя номер го опитват непрекъснато. Ако успеят, наша задача е да ви предупредим и да предприемем всичко, за да се измъкнете живи и здрави. Нямаме общ код, но запитването ни е добронамерено. Сигурно сте съвсем наблизо. Моля идвайте. Край.

Джеръм щракна за кратко предавателя.

— Разбрано. Точка и край.

— Великолепно. Благодаря. Беше достатъчно. Останете на прием. Край.

Стив пое дежурството, докато Джеръм се опита да поспи. От време на време кървавочервени проблясъци обливаха морето от облаци в дрезгава светлина или лисваше дъжд по покрива на палатката, който вятърът бе свлякъл от корените на дърветата.

Малко след полунощ дочуха шума на вертолет. Когато неговото вуп-вуп-вуп-вуп беше почти над тях, Стив каза тихо в микрофона:

— Кацайте.

Той освободи предпазителя на автомата. Джеръм изпълзя с оръжието си от палатката и залегна.

Няколко напрегнати секунди Стив очакваше да види над себе си огън от дулото на картечница или запалването на ракета, но нищо не се случи. Малката двуместна машина включи подвижния си прожектор и се спусна. Две фигури изскочиха навън. В слабата светлина Стив едва различаваше двамата мъже в твърде изпокъсани и избелели защитни облекла, със стоманени шлемове на главите.

— Мърчинсън — каза по-дребният от тях и протегна ръка. Беше около петдесетте, доколкото Стив успя да определи по лицето му в тъмнината.

— Руис — представи се другият, среден на ръст набит мъж, който беше може би в средата на четиридесетте, и ги освети с ръчен прожектор.

— От другата страна на Мисисипи, но сто процента един от нашите — рече уверено Мърчинсън.

Нито Стив, нито Джеръм разбраха тази забележка, но тъй като дошлите, изглежда, не държаха на военните чинове, Джеръм назова само имената. Двамата кимнаха.

— Мисля, че съм виждал имената ви в списъка. В списъка на тези, които още са на път — каза Руис и се усмихна. — Имахте късмет.

Стив кимна.

— Можеше да бъде и по-лошо.

— Откога идвате? — запита Мърчинсън.

— От хиляда деветстотин и осемдесет и шеста отвърна Стив. — Какво става всъщност тука?

— Голяма патаклама — каза Мърчинсън. — Но това вече и сами сте го забелязали.

— Колко са вече тука? — запита Джеръм.

— О, цял куп — каза Мърчинсън колебливо. — В края на краищата минаха над четиридесет години, откакто са кацнали първите. А някои междувременно са се и завърнали.

— Обратно в бъдещето? — попита Джеръм.

Стив забеляза, че двамата си размениха кратък поглед.

— Знаете ли, тази точка от операцията не спада към нашите задължения — каза Руис, като събираше купчина мокра пръст с ботуша си. — Ще ви дадем няколко добри съвета и една карта, за да стигнете утре безпрепятствено до крепостта. Нека не изпреварваме коменданта. Той ще ви даде отговор на всички въпроси.

— А какво става с нефтопровода? — попита Джеръм. — Щом като от четиридесет години, би трябвало…

— Чуйте — прекъсна го Руис с печална гримаса, доколкото можеше да се види на светлината на прожектора, — по-добре да го забравим. Заради това пиянско хрумване много народ загуби живота си. И ние двамата хвърлихме повече от двадесет години в тая калташка история с дяволски нищожните изгледи, че изобщо ще се измъкнем някога от нея.

— Искате да кажете, че за четиридесетте години нищо не е постигнато и че нашите хора се укриват в крепости, докато материалът, изпратен с невероятно големи разходи, ръждясва на морското дъно? — разгневи се Джеръм.

— Чуйте, мистър… — кипна и Руис.

— Майор Джеръм Банистър, сър!

— Успокойте се за бога — каза Мърчинсън и кисело се засмя. — Ще получите изчерпателна информация, майоре, щом нагледният урок, който получихте досега, не ви е достатъчен.

Той разгъна една ръчно нарисувана карта върху мокрия капак на мотора на котката и я освети с прожектора си. Хартията бързо се напои с вода. Мърчинсън постави пръста си на тяхната позиция и показа неопределено в северна посока.

— Точната позиция на крепостта по понятни причини не е означена — каза той. — Ако се натъкнете на едни доста дребни на ръст джентълмени, които изглеждат малко небръснати по цялото тяло и говорят малко странен английски, спокойно можете да им се доверите и да се хвърлите на косматите им гърди. Тогава наистина сте в безопасност. Ако ли пък се сблъскате с някой отряд, яздещ на камили, макар че рядко се осмеляват да дойдат дотук, то без колебание ги изтребете. Това е някаква наемна паплач, която първоначално беше на служба при шейховете, но всъщност отдавна води война за собствена сметка. Тия юнаци също се мислят за мъничко излъгани. Поначало те не всички са лоши, но има неписан закон да не се закачат новодошлите, колкото и да те сърбят ръцете за куфарите им. Ясно ли е?

— Нищо не е ясно — отвърна Джеръм ядосано.

— Изглежда, че някои порядки тук ви учудват — каза Руис миролюбиво.

Така изглежда.

— Ще има още доста да се чудите, майоре.

— Ние пристигнахме тук, за да коригираме някои неща — продължи Джеръм настойчиво. — Ако работите не се развиват така, както сме си ги представяли, това също ще трябва да се коригира. Нали флотата би трябвало да е осведомена от завръщащите се екипажи…

— Извинете, майор Банистър — прекъсна го Мърчинсън, — не обичам да тревожа хората, но оттатък, на Бермудите, киснат някои хорица, които наближават седемдесетте и още чакат флотата да им осигури обещаната пенсия. А си седят там и си чакат благодарение на големия си късмет и благодарение на нас, които упражняваме въшливата професия да ги препращаме оттатък, иначе отдавна да са изгнили, майоре, както немалко други, на които не успяхме да помогнем. — Той показа към югоизток в тъмнината. — И които си останаха там; завинаги. Ние буквално си носим главите в торбата и сме така нажежени, че не бихме искали да ви отегчаваме повече с нашето присъствие. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Извинете — измърмори Джеръм. — Не знаех…

— Не сте виновни за това, майоре — каза Руис. — Но за нищо на света не мога да понасям, когато някой се прави на ударен, сякаш си няма хабер за нещата. Вече прекалено често ни се случва.

— И защо не сте се върнали досега в бъдещето, щом като ви е дошло до гуша? — запита Джеръм.

— Ама той наистина иска да му се казват нещата направо — въздъхна Руис.

— Защото ни метнаха, майоре — каза Руис грубо. — Няма никакво завръщане в бъдещето!

Стив почувствува как някаква ледена ръка ляга на сърцето му. Една-единствена мисъл се сви на топка зад челото му, експлодира и щеше да му пръсне слепоочията.

ВСИЧКО Е СВЪРШЕНО!

Подобно нещо вероятно изпитва осъденият, когато вижда насочени към себе си дулата на наказателната рота, а сабята на командуващия офицер е вече вдигната. Стив се хвана за мократа ламарина на радиатора. Под дланите му водата започна да се изпарява.

— Аз го предчувствувах — прошепна Джеръм.

Владееше се невероятно добре, но думите му прозвучаха като мъчителен стон.

— Сигурно не е станало умишлено — каза Руис примирително. — Но положително нещо там е тръгнало съвсем наопаки.

— Чували ли сте за договора в Маями между Кастро и Максимилиан Пети? — запита някак дебнещо Мърчинсън.

Руис кимна многозначително и рече:

— Видяхте ли?

След като хеликоптерът се издигна и се отдалечи, Стив пропълзя в палатката. Джеръм остана на пост, и клекна между дърветата, където си беше намерил сухо местенце. След малко се върна за нещо в палатката. Стив се престори на заспал. Стори му се, че чува приятеля си да хълца едва чуто, но не беше съвсем сигурен. Джеръм изпълзя отново навън и дръпна ципа.

Стив се чувствуваше смазан, но не можеше да заспи. Сегиз-тогиз по покрива на палатката тупваха едри капки дъжд като шепа зрели сливи, когато по клоните блъснеше силен вятър. Имаше чувството, че въздушната тяга на някоя висока до небето камина е легнала на гърдите му, възседнала го е с милиардите си милибара като планина от време. Той знаеше, че някъде над него в безкрая съществува недостижим за него излаз към свободата, че всичко, което обичаше и ценеше, лежи отвъд този безграничен коридор, който водеше нагоре в бъдещето.

— Исусе Христе — изпъшка той, докато страхът и товарът на времето притискаха гърдите му. И съзна, че божиите създания на Земята ще трябва да чакат повече от петдесет хиляди столетия своя Спасител.

Бедната твар, сама в нейния смътен страх! Стив се въртеше и мислеше за обреченото на смърт стадо, което ги срещна на мястото на кацането, за малкото животно, непригодно за живота с осакатения си хобот, клатейки го като кокала на изгорял крак. Ние променихме Земята по божията воля, подчинихме я на себе си по неговия образ и подобие, каза си Стив ядно. И това подобие застана над времето, както неговият Създател. А неговият отровен дух потъва в океаните, пропълзява в земята, променя вкуса на въздуха, милиони години стари пътища мълчат, безпомощни червеи издъхват в глъбините, прелетни птици търсят нови маршрути в безпорядъка от въздушни пътища и коридори. Това се просмуква през времето, прокрадва се в смътните сънища на божиите създания, стряска ги с металния мирис на страха. Проникнал изведнъж навсякъде, той ги кара да забравят извечните ориентири. Сенки от дим, който забулва звездите. Сърбеж като от гореща пепел по кожата, черна светлина, която разпространява тление; непредугаждани бури от ясно обедно небе, които като кръвоизлив зачервят слънцето и придават необясним мирис на водопоя, докато земята започне подло да поддава под опипващите стъпки, а потръпващите хълбоци откажат да служат. Стив се сгърчи сякаш и физически чувствуваше болката. И скочи уплашен, когато Джеръм дръпна глезена му, за да го събуди.

Утрото беше изпълнено с дъх на смола и ярка светлина. Небето, лъчисто и ясно, бе се издуло като корабна платно. Орли кръжаха над сгорещените от първите слънчеви лъчи скали, търсеха колебливите подемни течения, които бяха се раздвижили. Наблизо закрещя сойка. Тресна пушечен изстрел и ехото му се разнесе из скалистите урви.

Джеръм беше приготвил закуската. Изглеждаше капнал от безсънната нощ и имаше дълбоки сенки под очите.

Ядоха без апетит, ослушваха се страхливо, но долавяха само цвърченето на птиците. Без много шум свиха палатката и я прибраха.

Въпреки че Стив запали мотора много предпазливо, стори им се, че вдигна адски шум. Джеръм се огледа неспокойно. Местността ставаше все по-непроходима. Отново дойдоха до каменното корито на другата рекичка.

— Трябваше да ни осигурят катъри вместо тоя сандък — измърмори Стив.

Джеръм, който ’хвърляше от време на време поглед към компаса, докосна направената на ръка карта, пропита с мокри петна.

— Този Руис приказваше за някаква речна долина. Може би е тази. Имам чувството, че сме вече доста на изток. Ако тази планинска верига ще образува по-късно нос Тевлада, трябва да се придържаме повече наляво, защото крепостта лежи тук, в Порто Пино.

Стив проследи речното корито на няколко стотици метра, но все караше на изток. Зави, върна се малко назад и поведе котката нагоре по западния бряг. Прекосиха гъсталака и стигнаха до бавно спускаща се на юг висока равнина, по която почти нямаше дървета.

— Най-много още четири-пет мили.

В същия момент се чу силен трясък, сякаш самолет пробиваше звуковата бариера, и веднага след това — воя на стоманените двигатели. Един изтребител-бомбардировач се носеше стремително към тях. Идваше от изток в нисък полет покрай планинските склонове. Стив отвори вратата избяга на няколко крачки от котката и се хвърли на земята. За секунди изтребителят профуча над тях.

Стив бе решил да изостави машината и да спасява само кожата си, но после се метна бързо зад кормилото.

— Хайде, давай — изкрещя Джеръм.

Стив подкара котката по един тесен завой надясно и с все газ тръгна по една ниска скална стена, докато Джеръм оглеждаше небето. Нямаше и пет минути, когато изтребителят се върна. Стив нахлупи стоманения шлем, спря котката по дължината на канарата и се втурна презглава навън, за да намери прикритие зад няколко скални отломъци, като подплаши някакво животно, което пунически побягна. Чу типичните фиу, фиу, когато бяха изстреляни две ракети, и едновременно трат-трат-трат-трат на леко зенитно оръдие. Нападението нямаше за цел тях.

Върна се тичешком при котката и видя Джеръм, замръзнал неподвижно зад волана. Светлите му очи бяха съвсем потъмнели от уплаха, а потта беше застинала на едри капки по небръснатото му лице.

— Какво става с теб? — наруга го Стив.

— Ама че идиоти сме! — изкрещя той и удари с юмрук по волана. — Кръгли глупаци, да се хванем на тая въдица. — Той отвори рязко вратата и изскочи навън. Стив чу как изтича зад ремаркето и започна да повръща. Всеки по свой начин трябва да си се пребори с шока — каза си той. — При Джеръм това е физиологически проблем. Докато той се избълва или си смъква гащите; понеже коликите му оплитат червата, при мен е друго — зад челото ми се загнездват разни паяци, които забулват мислите ми със сива мрежа.

Самолетът се завърна от изток. Отново се чу изстрелването на две ракети й почти едновременно — детонациите им. В същия миг започна и огънят на зенитките. Изтребителят профуча над тях, изписвайки димна ивица в небесната синева. Пилотът явно се опитваше’ да изтегли нагоре повредената машина, та да набере достатъчно височина за скачването, но после се отказа. Един парашут цъфна в отблясъка и запотъва надолу. Над единия от планинските склонове на запад блесна оранжева светкавица. Безшумно се вдигна димен облак над мястото на падането. Безшумно слизаше белият купол от обедната синева, като придаваше на тишината почти весела нотка, и едва тогава я разкъса цялата мощ на отдавна отминалата експлозия.

Стив изведнъж бе обладан от пълно спокойствие. Пристъпът на слабост у Джеръм сякаш отне ужаса на цялата ситуация. Обзе го и чувството, че имаха нужда от него — тук и сега, на другата страна на отвратителния коридор, за да подкрепи себеподобните си. И това усещане му донесе успокоение. Кошмарът на хилядолетията, който бе притискал сърцето му предишната нощ, изчезна.

Той слезе и включи газовия котлон. Щом направи кафето, наля две чаши и отиде отзад при Джеръм. Скупчили се един до друг в сянката на отвесната скала, те опитваха от горещото кафе, без да се поглеждат.

— Благодаря — каза Джеръм, избърса потта от челото и очите си и остави стоманения шлем да се търколи пред него в тревата.

Сегиз-тогиз се долавяха гърлени, крякащи викове, на които се отвръщаше някъде отдалече, след което се препращаха по-нататък. Приличаха на радостни изблици, сякаш някой сатир избухваше в смях по време на обедната любовна игра, и това веселие се носеше като ехо над планинските склонове, които изглеждаха пълни с невидими любовни гнезда. Стив дигна глава и се ослуша озадачен, но не можа да разтълкува виковете. Дали не са на някой отмрял вид птици? — запита се той, но при цялата им странност, те му се струваха някак познати и той насмалко не им отговори по свой си непохватен начин.

Бележки

[1] Евфорбии — вид растение, съдържащо млечен сок, който се използува за смоли и лекарства. По името на нумидийския цар Юра-Евфорб. — Б.р. 




Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: universalnoto
Категория: Други
Прочетен: 698619
Постинги: 373
Коментари: 326
Гласове: 231
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031