А всичко започна с това, че отидох в оня коридор, за да видя как ми върви кореспонденцията. Честно казано, нищо ново не очаквах да видя, обаче гледам — я-а! — отговорил ми е моят математик. Точно под моя въпрос със същите грижливо изписани ситни буквички беше заявено: „Приятелите ти са в ада“ Ето ти на! И какво излиза? „Кой си ти, приятелю?“ „Твоите приятели са в ада“. Значи тук са неколцина… Защо не пишат, кои са те? Страхуват ли се? И защо в ада? На нормалния човек, разбира се, тук не му е много благо, но в ада… Погледнах боядисаната врата. Може би там има затвор. Или нещо по-лошо. И защо, момчета, не можахте да напишете нещо разумно? Не, това коридорче трябва да се постави под наблюдение. Но това после, а сега какво да напиша? За да могат веднага да ме разберат… Дявол да го вземе, не я зная аз тази математика. Може би в тези формули нещо са зашифровали. Я да им напиша кой съм, та да знаят с кого си имат работа и на какво съм способен. Ще им напиша… Извадих скътаното парченце от молив и надрасках с печатни букви: „Бойний котарак не ще погине“. Много ми хареса както го измислих. На всеки ще му стане ясно, че аз съм Котарак, че съм бодър и готов за действие. Тези парашутисти в гроба ги видях, нищо не могат да ми направят тук те. А пък ако е капан и тази кореспонденция я е замислил Корней — какво пък, нищо такова не съм писал.

Добре. Ще го наблюдаваме това коридорче. А сега дойде време да погледна какво има зад тази врата. Без да мисля много, хванах дръжката и я дръпнах към себе си. Отвори се. Мислех, че там има някаква стая или коридор, или стълбище… какво ли друго могат да имат хората зад вратите? Но ето че нищо подобно нямаше. Там имаше камера. Три на три. Стените черни, матови. На отсрещната стена стърчи кръгъл червен бутон. И това беше всичко. Нищо друго нямаше в тази камера. И когато видях тази камера, веднага ми се прищя да вляза в нея. И защо, по дяволите, си мисля, какво не съм виждал в тази гробница? Червени бутони ли?

Стоя си аз в нерешителност и изведнъж слушам отзад гласове. Близко. Може да се каже, съвсем до мен. Е, викам си, май че загазих. Затръшнах вратата, стиснах зъби, обърнах се. Първия за гърлото и — в градината, мисля си, а там върви че ме гони…

Гаг заспа.

Той се събуди сякаш от удар с мокра кърпа по лицето: някъде наблизо разговаряха на алайски. Сърцето му биеше като лудо, главата му се пръскаше. Но това не беше нито сън, нито бълнуване.

— … Аз обърнах внимание на това, че повечето му работи са написани в Гигна — говореше непознат мутиращ глас. — Може би това ще ви помогне.

— Гигна… — отвърна гласът на Корней. — Извинявай, но къде е това?

— Това е курортно селище… на западния бряг на Загута. Знаете, едно езеро…

— Зная. Ти мислиш ли…

— Очевидно той често е работел там… Живял е вероятно при някакъв меценат…

Гаг безшумно изскочи от кревата и се прокрадна към прозореца. На входа Корней разговаряше с някакъв момък на около шестнайсет години, слаб, много рус, с големи светли очи като на кукла — явен и очевиден алаец от юга. Гаг заби пръсти в перваза на прозореца.

— Това е любопитно — замислено каза Корней. Той потупа момъка по гърба. — Това е идея, ти си юначага, Данг. А нашите заплеси са го пропуснали…

— Трябва непременно да го намерите, Корней! — Момъкът притисна юмруци към слабите си гърди. — Вие сам казвахте, че дори вашите учени са се заинтересували и сега аз разбирам защо… Той е на вашето равнище! Той дори е по-високо в някои неща… Вие просто сте длъжни да го намерите!

Корней въздъхна тежко.

— Ще направим каквото можем, миличък… но само да знаеш колко е трудно! Ти нямаш представа какво става сега при вас…

— Имам — кратко каза момъкът.

Те замълчаха.

— По-добре да бяхте ме оставили мен там, а него да измъкнете — тихо проговори момъкът, гледайки встрани.

— На теб ни провървя да се натъкнем, а на него — не — също така тихо отвърна Корней. Той отново хвана момъка за рамото. — Ще сторим всичко, което е по силите ни.

Момъкът кимна.

— Добре.

Корней отново въздъхна.

— Е, хайде… Значи ти отиваш направо в Обнинск?

— Да.

— Там ще ти хареса повече. Поне ще имаш квалифицирани събеседници. Не такива задрямали прагматици като мен.

Момъкът леко се усмихна и те си стиснаха ръцете — по алайски, на кръст.

— Какво пък — каза Корней. — Ти вече умееш да ползваш нулкабината…

И те изведнъж се разсмяха, спомняйки си вероятно някаква история, свързана с нулкабината.

— Да — каза момъкът. — Научих се… Умея… Но знаете ли, Корней, ние решихме да отскочим до Антонов. Момчетата обещаха да ми покажат нещо в степта…

— А те къде са? — Корней се огледа.

— Сигурно сега ще дойдат. Уговорихме се аз да тръгна пръв, а те да ме настигнат… Вие вървете, Корней, аз доста ви задържах. Много ви благодаря…

И изведнъж те се прегърнаха — Гаг дори трепна от изненада — а после Корней леко отблъсна момъка и бързо влезе вкъщи. Момъкът слезе по стълбите, тръгна по пътечката и сега Гаг видя, че той силно куца, наклонявайки се към десния крак. Този крак явно бе по-къс и по-тънък от левия.

Няколко секунди Гаг гледаше след него, а после с рязко движение прехвърли тялото си през перваза, падна по ръце и крака и бързо се мушна в храстите. Той безшумно вървеше подир този Дранг и вече изпитваше ту безкрайна неприязън, ту гнусливо отвращение, което винаги чувстваше към сакати, непълноценни и изобщо безполезни хора. Но този Данг беше алаец, при това съдейки по името и говора, беше южняк алаец, и значи от първо качество, но във всеки случай му беше нужно да поговори с него. Защото това все пак беше шанс.

Гаг го настигна вече в степта, изчаквайки момента, когато и покрива на къщата се скри зад дърветата.

— Ей, приятелю! — тихо го повика той по алайски.

Дранг стремително се обърна. Той дори се наклони към недъгавия си крак. Кукленските му очи се отвориха още по-широко и той се дръпна назад.

Всички цветове изчезнаха от мършавато му лице.

— Ти кой си? — промърмори той. — Ти си… този… Бойният котарак ли си?

— Да — каза Гаг. — Аз съм Боен котарак. Казвам се Гаг. С кого имам честта?

— Данг — отвърна той, като помълча. — Извинявай, но аз бързам…

Той се обърна и накуцвайки още по-силно отпреди, продължи по пътя си. Гаг го догони и го хвана за ръката над лакътя.

— Почакай… Ти какво, да не би да не искаш да разговаряш с мен? — учудено рече той. — Защо?

— Бързам.

— Я стига, ще успееш! Значи такова е положението! Срещат се в този ад двама алайци и да не си поговорят ли? Какво ти става? Оглупя ли?

Данг се опита да освободи ръката си, но къде ти! Той беше съвсем хилав, това южняшко недоносче.

Гаг нищо не разбираше.

— Слушай, приятелю… — започна той, колкото се може по-задушевно.

— Твоите приятели са в ада! — процеди през зъби Данг, гледайки го с явна ненавист.

От изненада Гаг пусна ръката му. За миг той дори загуби дар слово. В ада са твоите приятели… Твоите приятели са в ада… Твоите приятели — в ада! Той дори се задъха от ярост и унижение.

— Ах ти… — каза той. — Ах ти, продажна твар! Ще те смажа, на парчета ще те разкъсам, гадина такава…

— А пък ти си мърша! — прошептя Данг през зъби. — Палач недоубит, убиец.

Без да замахва, Гаг го удари под лъжичката и когато хилавият се преви на две, той без да губи скъпоценно време, със замах го фрасна с юмрук по русия врат, подложил коляно под лицото му. Той стоеше над него, отпуснал ръце, гледаше го как се гърчи, давейки се от кръвта си в сухата трева, и си мислеше: ето ти тебе съюзник, ето ти на приятел в ада… В устата му горчеше, щеше му се да заплаче. Той приседна на колоне, повдигна главата на Дранг и обърна към себе си облятото му в кръв лице.

— Боклук… — изхриптя Дранг и изхълца. — Палач… Дори и тук…

— Това пък защо? — произнесе тъжен глас.

Гаг вдигна очи. Над него стояха двамина — някакви непознати от местните, също съвсем млади. Гаг внимателно пусна главата на южняка на тревата и се изправи.

— Защо… — промърмори той. — Откъде да знам защо?

Той се обърна и тръгна към къщи.

Като чупеше храстите и тъпчеше лехите, той мина направо и стигна до входа, качи се в стаята си, падна по очи на кревата и така лежа чак до вечерта. Корней го повика да вечерят, но той не отиде. В къщата боботиха гласове, чуваше се музика, после стана тихо. Престанаха да се ругаят врабците, настанявайки се за през нощта в гъсталака от бръшлян, подеха безкрайните си песни цикадите, в стаята ставаше все по-тъмно и по-тъмно. И когато стана съвсем тъмно, Гаг се надигна, повика след себе си Драмба и се промъкна в градината. Отиде в най далечния ъгъл на градината, в гъсталака от люлякови храсти, седна право на топлата трева и каза тихо:

— Редник Драмба. Слушай внимателно моите въпроси. Първи въпрос. Можеш ли да работиш с метал?

На закуска Корней не обели нито дума, дори не ме и погледна. Сякаш ме нямаше на масата. Аз, естествено, си подвих опашката и чакам какво ще стане, а на душата ми, трябва да кажа, ми е гадно до немай къде. През цялото време или ми се искаше да се изнижа, или да пукна. Хапнах надве-натри, качих се в стаята си, намъкнах си униформата — не помага. Сякаш стана по-лошо. Взех портрета на нейно височество — изплъзна ми се от ръцете, завря се под кревата, а пък аз дори не тръгнах да го търся. Седнах пред прозорчето, облегнах лакти на перваза, гледам в градината — нищо не виждам, нищо не искам. Искам си у дома. Просто у дома, където всичко не е така, както тук. Ама че кучешка съдба! Нищо не съм видял в тоя живот. Тоест видял съм, разбира се, много неща, друг толкова не е сънувал, колкото аз наяве съм виждал, но от това — никаква радост. Започнах да си спомням как херцогът ме награди с тютюн — зарязах го, не помага. Вместо неговото лице все ми изплува оня хилавия, мършавата му физиономия, цялата в кървища. А вместо неговия глас — съвсем друг глас, и той все повтаря: „Защо? Защо?“ Откъде да знам защо?

После изведнъж вратата се отвори и влезе Корней — като тъмен облак, очите му мятат мълнии и без да каже нито дума, ми запрати едва ли не в лицето сноп от някакви листове (и това е Корней! И ги запрати!) и пак без да каже нищо, се обърна и излезе. И тръшна вратата. Едва не завих от мъка, ритнах листовете с крак, разлетяха се по цялата стая. Отново започнах да гледам в градината — пред очите ми причернява, не мога. Вдигнах едно листче, че да ми е по-близо и започнах да чета. После друго, после трето… После ги събрах, подредих ги и отново започнах да чета.

Всичко това бяха отчети. Хората на Корней, които, както аз разбирам, били внедрени при нас, работели кой като портиер, кой като бръснар, а друг и като генерал. И те значи докладвали на Корней за своите наблюдения. Чиста работа, няма какво да се каже. Професионалисти.

Имаше там и за това момче, за Данг. Живял и той като мен в столицата и дори недалеч от мен, срещу зоологическата градина. Баща му го убили още по времето на първия Тарски инцидент. Той бил учен, ловял в устието на Тара някакви свои научни риби и там случайно го пречукали. Останал сам с майка си. Като мен. Само че майка му била интелигентна и станала учителка, преподавала музика. А той самият между другото също бил момък с глава на раменете. Взимал всякакви награди в училище, най-вече по математика. Той бил с големи способности, също като мене в техниката, само че по-големи. Когато започнала тази война, той още при първата бомбардировка попаднал под бомба, със счупено ребро и завинаги осакатен десен крак.

И значи, докато аз съм превземал Арихада и съм потушавал бунтове, и съм правил десант при устието на Тара, той през цялото време си е лежал вкъщи. И не го казвам като укор, той се е измъчил там може би повече от мен, върху тяхната къща паднали две бомби, отровили го с газове, цялата сграда изселили, останали само двамата с майка си в тази развалина — не зная само защо майка му не е искала да се мести. И значи майка му всеки ден ходела на работа, но вече не в музикалното училище, а в патронения завод. Понякога я нямало по едно денонощие, а понякога по две. Оставяла му някаква храна, супата завивала в памуклийка, за да може да я достигне — самият той почти не ставал от леглото — и излизала. Но ето че веднъж излязла и не се върнала. Не се знае какво е станало с нея. Данг вече съвсем загивал, когато случайно се натъкнал на него Корнеевият разузнавач. С една дума — гадна история, разбира се. Точно в центъра на столицата загивало от глад и студ някакво момче, при това голям математически талант, дори огромен, и на никой не му е пукало за него. Така е щял да си издъхне като куче при стобор, ако не е бил оня тип. Отишъл веднъж, втори път, храна му носел. А момчето го притиснало! Оня само уста успял да отвори от изненада. А Данг му дал нещо като ултиматум: или ще ме вземете оттук, тоест във вашия свят, или ще се обеся. Вън, казал, виси примка, виждате ли я? И, разбира се, Корней се разпоредил… Такава ми ти история.

Там имаше още много неща. Имаше и за херцога, и за Еднооката лисица, и за господин фелдмаршал Браг, за всички имаше. Как правят политика, как се развличат в свободното си време… А аз постоянно захвърлях четенето, гризях си ноктите, за да се успокоя. Имаше и за нейно височество. Излиза, че като хофмаршал в двореца е служил също човек на Корней, така че не трябваше да има съмнение. И не че са подбирали тези материали специално за мен, ами Корней ги е откъснал от някакво дело, направо с месото ги е отскубнал. Е, добре.

Събрах грижливо листовете на снопче, подравних ги, притеглих ги на ръката си и пак ги пръснах из стаята. Изобщо, ако си говорим честно, оставаше ми само едно — куршум в челото. Прекършиха ми гръбнака, ето какво. Постигнаха своето. Целият свят преобърнаха с главата надолу пред очите ми. Не знам как ще живея. Не разбирам и защо живея. Как ще гледам сега Корней в очите — съвсем не знам. Ех, мисля си, като се засиля от стаята така в стоеж „мирно“ — и хоп през прозореца, с тиквата надолу. Тогава на всичко ще сложа край, макар че това е само втория етаж. Но тъкмо сега довтаса Драмба, иска поредния чертеж. Отвлече ме. А когато си тръгна, започнах да размишлявам вече по-спокойно. Цял час седях, гризах си ноктите, а после отидох да се къпя. И странно, изведнъж у мен настъпи облекчение. Сякаш някакъв болезнен мехур в душата ми се бе надувал, надувал, а сега се пукна. Сякаш бях изплатил някакви дългове. Сякаш аз с това свое отчаяние някаква вина пред някого съм изкупил. Не зная пред кого. Не зная и каква. И в главата ми имаше само едно нещо: у дома, момчета! По домовете! Всичките ми дългове, ако има още останали такива — всички са там, у дома.

На обяд Корней ми казва, без да ме гледа, сурово, неприветливо:

— Прочете ли го?

— Да.

— Разбра ли?

— Да.

С това и свърши нашият разговор.