Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.06.2011 14:38 - Последният ден на сътворението - Волфганг Йешке ХV - Поздрав на Лийки
Автор: universalnoto Категория: Други   
Прочетен: 773 Коментари: 0 Гласове:
0



Поздрав на Лийки

Делфините ги придружаваха. Радостта им да пребивават и в друго жизнено пространство ги тласкаше към движение, към весела самозабрава. Това все още не бяха елегантните гладки същества, каквито ги помнеше Стив, а животни със сив, мек косъм и остромуцунести глави, с едва наболи мустачета. Бяха безгрижни, отдадени на игри създания с хитровати муцуни и нокти на плавниците; те бързаха да се измъкнат от прииждащите вълни, пръхтяха пренебрежително при вида на тромавия плавателен съд и отново потъваха в стихията си.

Барката едва пълзеше. Ленив горещ южняк играеше безшумно с платното. Капитанът държеше курс запад—северозапад. На седмия ден от пътуването на хоризонта се извиси масивът на Балеарите. Небето се затули, вятърът се извъртя на запад. Плисна дъжд над набразденото базалтовосиво море; корабът пъхтеше.

Пол, Джеръм и Стив останаха на палубата под прикритието на един непромокаем брезент. Сноубол и Гудлък се свиха между тях, наблюдаваха със смесени чувства надигащото се море и взирайки се изпитателно в лицата на хората, се мъчеха да се уверят дали не предстои скорошният им край.

Беше безсмислено да се борят срещу буреносния западняк; капитанът нареди още в ранния следобед да карат плътно край сушата и търсеше подходящо място за акостиране. Вода се пенеше по палубата, дъждът плющеше по дъските и трополеше по брезента, под който бяха намерили закрила. Даваха се команди. Моряците в прогизнали бурнуси и капещи тюрбани бяха заети с въжетата, за да приберат платното. Спуснаха една лодка във водата и я завързаха за носа на кораба. Греблата подхванаха своя ритъм. Капитанът бе наредил да теглят барката срещу вятъра.

— Какво е това? — попита Стив. Той посочи към едно странно скално образувание от дясната страна на кораба, което се открояваше на мрачното дъждовно небе.

— Рамото на Херкулес — отвърна Пол.

Действително скалата имаше форма на рамо, издигащо се стръмно над водата. Горната част на ръката и закръгленото рамо се различаваха ясно, начало на врат, зад него — ухо и брада, загатната уста в неоформено, разядено лице. А рамото бе запънато срещу планинския масив, сякаш подпираше сушата да не се стовари върху морето.

— Изглежда като изкуствено направен — учуди се Стив.

— И е такова. Една от десантните групи, която попаднала много по-далеч в миналото, се опитала да остави белег за себе си чрез произведение на изкуството, което да се вижда отдалеч.

— Не са ли го изследвали по-обстойно?

— За моряците това е злокобно място. Никого не ще убедиш да пусне котва някъде тук наблизо — каза Пол. — Виж ги само как гребат! Сякаш се касае за живота им.

Барката мина съвсем бавно покрай каменното рамо. Паметникът излъчваше някаква странна заплаха; въздействуваше силно и дръзко като вкаменен укор. Какво ли им е било на хората, хвърлени в този свят и не намерили нищо и никого, помисли си Стив. Адам в незавършения рай. Човек не може да си представи какво е трябвало да преживеят тези хора. И толкоз по-възхитително е постижението на този художник, който сред мъките на ежедневието си е намерил сили да започне този гигант, за чието завършване не му достигнал животът.

— Сред моряците се носи легендата — продължи Пол, — че не ще останат повече хора, ако този Херкулес се удави в покачващите се води.

— Това може да стане още днес, ако продължава да вали все така — рече Джеръм и обърса водата от лицето и брадата си.

Едва по тъмно барката хвърли котва. Плаващи дървета обграждаха брега и трябваше да бъдат изместени встрани. Хората като сенки балансираха по тях. Хвърлиха въжетата. Заскърца дърво о дърво.

Дъждът плющя цяла нощ. На другата сутрин изведоха животните на сушата и ги откараха на паша. Рик Бейли и Джеръм тръгнаха на лов; двама търговски наемници и един бивш заселник се присъединиха към тях. Убиха едно малко подобно на тапир животно и огромен елен с височина на рамото почти три метра. Джеръм застреля няколко диви патици и се опита да дресира Дейви да ги донася, но кучето беше твърде своенравно и не изпълняваше командите му.

Барката лежеше вързана. Капитанът нареди да напълнят кожените мехове с прясна питейна вода и да изпекат месо за запас.

Наклякаха под набързо стъкмените покриви от шума и впериха поглед в тлеещия огън, над който висяха и бавно се печеха парчета месо.

След два дни вятърът смени посоката, небето се изясни. Животни и запаси бяха прехвърлени на борда, въжетата — прибрани.

Тогава от храсталака на брега се появи една фигура, светлокожа, с брадато лице и дълга до раменете коса. Съществото имаше къси, твърде силно окосмени крака и невероятно дълги ръце, изглеждаше далеч по-едро от средно на ръст джудже и почти толкова високо, колкото някой висок човек. Около тялото му беше увита сурово ощавена козя кожа, хваната на плешката с голяма кокалена тока. През рамо носеше мех с вода и торба, също от козя кожа; в колана му бе затъкнат дълъг тънък нож, който отдалеч напомняше на щик. И наистина се оказа щик, позна го Стив, само че беше прастар и много десетилетия наред отново и отново наточван. В дясната си ръка странният момък държеше навит плетен камшик от кожа.

Той притича към още неприбраната стълба, хвана я здраво и нададе нечленоразделен вик.

— Kammon boi Не, kammon boi[1].

Гудлък се приближи и опита да се разберат с гърлени звуци и жестове, но почти без успех.

— Не е от нашите — каза накрая Гудлък. — Той е един от последните фьости[2] и искал да иде с децата си на запад, защото ловът от година на година тук ставал все по-лош.

Капитанът поклати отрицателно глава. Двама моряка се опитаха да изтръгнат стълбата от фьоста, но той упорито я държеше със силните си космати ръчища и едва не смъкна двамата мъже във водата, като викаше умолително:

— Kammon boi Не, kammon boi!

— Пуснете го на борда — нареди капитанът.

Фьостът изсвири пронизително. В същия миг две малки изскочиха от храсталака и дотичаха като невестулки. Докато моряците се опомнят, тримата бяха вече на борда. Фьостът подаде на капитана шепа нокти от саблезъби тигри, дълги цяла педя, да плати за превоза.

— В Атлантида струват едно малко състояние — измърмори Пол.

Стив наблюдаваше двете деца. Бяха голи и за възрастта си — момчето около осем или девет, момичета с една или две години по-малко — извънредно силна окосмени по цялото тяло, макар и космите им да образуваха нежно копринено руно. Те се скриха в един ъгъл, скупчени едно в друго и плахо се заоглеждаха.

Глътка вода, изплюта в океана, каза си Стив и хвърли към Елмър Труси състрадателен поглед. Дали пък нашите потомци няма да се казват зекендовци[3] и да се борят също така мъчително и безсловесно за едното голо съществуване, като потомците на първите или както и да са се казвали ония — захвърлените още по-надалеч в миналото? Галактиката още дълго ще си остане незаселена, Елмър, и може би ще бъде вечно недостъпна за човека.

Те отблъснаха и излязоха на открито. Хладното море беше синьо, пенливо, сдобрило се с вятъра, платното — издуто като лавандула и бакър.

 

На дванадесетия ден от пътуването на запад изплува платото на Пиренейския полуостров. Гонеше ги хладен, сух североизточен вятър и скоростта им бе добра, въпреки постоянно усилващото се насрещно течение на нахлуващите при Гибралтар води. Държеха се плътна край брега, все на запад-югозапад, и щом заобиколиха втурналия се далеч на юг нос Гата, достигнаха устието на Алмерия. В изпаренията на югозапад се виждаше могъщият масив на Алборан, който стърчеше на повече от хиляда метра почти отвесно из морето.

Барката бе достигнала крайната си цел. Капитанът и неговият екипаж бяха решили да минат през Атлантика, защото оттатък щяха да бъдат по-полезни за поддържане, на връзката между американския бряг и острова.

— Какво смятате да правите с кораба? — запита Стив капитана, човек от флотата в средата на шейсетте, кръстосвал Падината повече от тридесет години. Имаше силно загоряло лице, под избелял син тюрбан го изгледаха преценяващо светлосивите му очи:

— Ще го оставя, където сме — отвърна той. — Може да се намери някой, на когото да послужи. Защо питате?

Стив сви рамене.

— Може пък на мен да ми е нужен.

— Няма ли да дойдете с нас оттатък?

— Не знам. Не съм решил.

— Вие сте мъж в най-хубавата възраст. Още можете да си изградите бъдеще. Оттатък ще имате шанс.

Стив срещна усмихнат светлосивите му очи. Капитанът сведе поглед и побутна тюрбана на челото си:

— Както решите — каза той. — Връзвайте здраво кормилото, когато спите, и винаги вдигайте само част от платното. Гони ли ви вятърът, ще се справите и сам. Обърне ли се, най-добре е да свалите реята, защото срещу вятъра не можете да сечете. Вдигне ли се буря, молете се на бога. Повече нищо не мога да ви кажа. Яхта не мога да ви дам на разположение. Това тук не е много повече от сал. Но добър сал. Одисеи няма да има по-хубав кораб. Дано ви донесе щастие. — Той се обърна и даде наставление на хората си.

Пътниците слязоха от борда, животни и стока бяха прехвърлени на сушата. Джеръм изкара джипа на брега по клатушкащите се дебели дъски. След дългата тишина воят на силния мотор прозвуча като дивашки рев. Камилите се сепнаха и започнаха да въртят очи. Мъжете, които ги оседлаваха, се поизмъчиха, докато успокоят подплашените животни.

След два часа керванът потегли в посока на Кадис. Вървяха отначало срещу течението на Алмерия нагоре през дефилетата й, после свиха на запад, успоредно на гъсто обраслата верига на Сиера Невада. В течение на десетилетията пътечката за товарни животни бе разширена до годен за превозни средства път, за да се извозват и тежки товари от атлантическия бряг до Падината.

— Чух, че не си искал да дойдеш с нас оттатък — каза Джеръм по време на една почивка.

Бяха изпреварили с джипа кервана. Гудлък, Сноубол и Рикардо бяха при тях. Подготвяха мястото за лагеруване, събираха сухи дърва, струпваха камъни, за да оградят огнищата.

— Мами ме далечината — отвърна Стив, — безкрайната далечина на този незавършен свят. Човекът ще дойде някога от Африка. Там вече е настанал шестият ден от Сътворението. Може би ще ми се удаде да го съпреживея, да погледам няколко секунди от него.

— Ще бъдеш изяден, преди да си хвърлил дори един поглед. И ще бъдеш съвсем сам.

Стив сви рамене, разпери ухилен ръце.

— „И рече Господ Бог: Не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен.“ (2:18)

Джеръм изпръхтя презрително:

— Видя ли косматите детища, които дойдоха на борда.

— Те са по-добре от нас. Ходят голи.

— Още ли вярваш, че можеш да се промъкнеш незабелязано в рая?

— Може и да не е толкоз трудно, Джеръм. Само трябва да знае човек къде се намира. — И след кратка пауза запита: — А как си представяш твоето бъдеще?

— Далечината ме мами, както и теб — отвърна Джеръм тихо и обгърна раменете му. — Ще замина на север и ще посетя Моузес. Дано го заваря жив. Гудлък и Сноубол ще ме придружат. Нямаш ли желание да се присъединиш към нас?

Стив поклати глава.

— Трябва да си търся собственото бъдеще — каза той твърдо.

— Ще ида с някой от синовете на Моузес на север да разгледам тези стари развалини край морето, ще търся бреговете на легендарното Лак Мер, зад които се откриват просторите на Азия. Там сега се диплят Хималаите. Може би ще открия пътя по суша за Америка и…

— Както виждам, имаш голяма програма.

— На някой остров ще се задуша.

— Не вярваш ли повече в завръщането ни в бъдещето?

— Абсурдно е — отвърна Джеръм.

След двадесет и един дена стигнаха в Кадис. „Ню Атлантис“ бе вече пуснал котва — истински океански тримачтов кораб от готови елементи, спусната в миналото.

— Защо в Падината не ни пратиха такъв хубав кораб? — попита Елмър сърдито.

— Защото никой не си е помислил, че може някога да стане плавателна — каза Рикардо.

Елмър, който седеше с разкривено от болки лице на седлото, изръмжа:

— Изобщо дяволски малко са мислили!

Над мизерните бараки на пристанището кръжаха чайки и се боричкаха със свадливи крясъци за плуващите в залива отпадъци. Навътре в блещукащото море се виждаха рибарски лодки.

По време на следването си Стив посети още веднъж Европа. Беше за няколко дни и в Южна Испания. Спомняше си Кадис като светъл прохладен град, помнеше острия мирис на солниците край входната магистрала, в които слънцето вкаменяваше морето и забулени мъже трупаха на купчини сивобялата влажна сол. И ресторанта на достопочтена възраст си спомни, в чийто висок сводест таван отекваха извънредно силно тракането на приборите и гласовете на посетителите, а стените му дори в горещите дни на юли излъчваха хладина, която сякаш столетия бяха натрупвали в залата. С копнеж беше се взирал в Алхесирас на африканския бряг — зад неговата линия се криеха градове, чиито имена се усещаха, като че ли пипаш злато и слонова кост, или махагоновата кожа на красиви робини и одежди от брокат и коприна. Още тогава беше се заклел никога да не стъпва в тези места на фантазията, та да ги съхрани в себе си непокътнати в изтъкания им от легенди блясък. Но сега щеше да ги потърси. Сега те бяха толкова далече от тази действителност, както и от онази, но имаха неоценимото предимство да дремят още невидими в палатите на бъдещето, да не са изгнили трупове от залязлото, величие на някакво блестящо минало.

 

„Ню Атлантис“ бе отдавна потеглил, вдигнал белите платна, надвечер бе отблъснал и се намираше вече отвъд хоризонта.

Те стояха на каменния гръб на скалата при Гибралтар, която някога бе преграждала Падината от водите на Атлантика. Стив водеше пет ездитни и товарни животни; Джеръм бе приготвил джипа с ремаркето за път. Беше ги натъпкал с резервни туби и други запаси, с оръжие и боеприпаси.

На ширина повече от осем километра — проломът далеч не беше достигнал по-късните си размери — водите с гръм се втурваха в дълбочината. Понякога се виждаше святкането на хиляди сребърни рибешки тела, които мощното течение хвърляше през водопада — живот, който преливаше от един съд в друг, преизобилие на Сътворението. На изток водната мъгла лежеше над бързеите. Хладният, пренаситен с влага въздух, бе изпълнен с такова бучене, че човек не можеше да разбере и собствените си думи.

Стив се сбогува със Сноубол и Гудлък, почеса рунтавия врат на Дейви и прегърна Джеръм, после се метна на седлото. Вдигна ръка.

— Поздрав на Лийки — викна Джеръм и запали мотора. — Желая ти дълъг живот, Стив. Но когато му дойде времето, легни така, че оная да те намери.

— Сбогом — извика Стив още веднъж и подкара камилата си.

Повече не се обърна. Яздеше край бушуващите води към долината, следвайки течението, та да намери залива на Алмерия, където бе завързана барката.

Не можа да чуе експлозията.

Джеръм не беше изминал и три хиляди метра, когато се случи. Някой храбър войник бе извършил по време на боя при Гибралтар геройството да зарови една мина по неравния път, който водеше към някогашния планински хребет.

Джеръм загина веднага. Сноубол, който седеше на седалката до шофьора, беше просто надупчен като цедка и запратен извън машината, издъхна няколко минути по-късно. Гудлък бе също така изхвърлен от задната седалка, загуби съзнание и остана да лежи тежко ранен.

Силата на експлозията бе откъснала съединителя и беше преобърнала ремаркето. Задницата на джипа бе изхвърлена нагоре, но машината падна отново на колелата си. С мъртвия Джеръм на кормилото и с разкъсани гуми тя бавно заподскача наляво от пътя към долината, срещу един дълбок тинест ров, и се спря точно в средата му. После започна да потъва.

Дейви залая като полудял към мехурчетата, които бликаха от тинята. А щом секнаха, той се обърна със страхливо скимтене и се заизкачва по склона. Носът му кървеше и цялото му тяло трепереше.

Бележки

[1] От „Come on, boy!“ — Хайде, момче! (англ.). — Б.пр. 

[2] Деформирано от firsts — първите (англ.). — Б.р. 

[3] Потомци на последните — от seconds (англ.). — Б.р. 




Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: universalnoto
Категория: Други
Прочетен: 698933
Постинги: 373
Коментари: 326
Гласове: 231
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031