Крепостта

Бяха седели така около час, когато чуха от югозапад шум на автомобилен мотор. Грабнаха автоматите си и потърсиха укритие. Шумът стремително се приближаваше и не след дълго между сипея и храстите се показа джип, някаква допотопна изпочукана трошка със засъхнала по нея кал, с пукнато предно стъкло и без покрив. Мъжът, който я караше, беше дребен на ръст и едва се виждаше зад волана. Возилото се носеше с пълна газ, изскърца със спирачки и спря на десетина метра от тях. Моторът веднага беше изключен.

Не повярваха на очите си, щом съзряха съществото, изскочило невероятно ловко от колата. То беше високо най-много метър и половина и имаше несъразмерно дълги ръце, които достигаха при приведената му фигура до земята. Носеше стоманен шлем, твърде голям за него, изпокъсани и избелели къси панталони в цвят „каки“, вероятно наследство от някой стар английски колониален офицер, а голите части на тялото му бяха силно окосмени. Дори лицето му беше покрито с гъста пясъчносива козина. Рошавите крака, които се подаваха изпод шортите, бяха тънки, но учудващо мускулести; дълги почти колкото пръстите на ръката му, пръстите на краката имаха здрави и опасно остри нокти. Едната си ръка странното същество беше свило в юмрук, с който се подпираше на земята, а в другата държеше американска автоматична пушка.

Маймуна — помисли си Стив в първия момент. — Трябва да отнемем пушката на това животно, преди да е направило някоя беля.

Съществото вдигна глава, едно страшно ръмжене изгъгна в гърлото му, после то оголи снежнобелите си зъби, щръкнали от аленочервените венци, с което навярно изобразяваше подканваща усмивка, защото въоръжената му ръка направи жест, чието недвусмислено значение беше: Излезте, няма да ви сторя нищо.

Стив и Джеръм изпълзяха изпод прикритието и наведоха автоматите си. Съществото вирна брадичка, заостри с мъка тъмните си месести устни, сякаш изпитваше трудност при артикулацията. „Гудлък“ — изрече то най-сетне с неясен гърлен глас и избърса лицето си с жилестата си пясъчносива окосмена ръка, преди да им я подаде със свити за поздрав пръсти. Тя беше тясна и силна, при ръкостискането — корава и хладна. Стив трепна, когато пръстите му докоснаха окосмения гръб на ръката, но един поглед в тъмнокафявите, зорко следящи го и при това малко хитро примигващи очи му показа, че има пред себе си умно и мислещо същество, което само външно приличаше на маймуните от неговото време. Едно създание, което, навлязло в интелигентната фаза на развитието, не беше вече животно, без да е пожертвувало обаче инстинктите си. Стив бе очарован от създанието. Чуждо на вид, то все пак беше най-човекоподобното, което бе срещал някога. Привлекателно с гъвкавата си грациозност и природния си чар, едновременно с това то отблъскваше с животинското в себе си, с естественото си безсрамие, със своята опасна неопитоменост. Всички тези впечатления сякаш се обединяваха в типичната за хищниците миризма, която обгръщаше съществото — тръпчива, неопределима, омагьосваща, която възбуждаше дори неговите притъпени сетива. Месоядно е — каза си Стив, — един опитен и безпощаден ловец. Най-страшният хищник, който е раждала някога земята и който е на път да загуби своя рай.

— Гудлък^[1] — отвърна Стив, взел думите на човека-маймуна за поздрав, но съществото изписа неочаквано доволна усмивка, мръдна с уши и каза със заострени устни:

— Гудлък е името ми. — То почеса, озъбвайки се, косматите си гърди. — А вие сте двамата нови. — После кимна многозначително и добави: — Хванах го.

Едва сега Стив забеляза, че напреко върху задната седалка на джипа лежеше едва двадесетгодишен жилест тъмнокож младеж с късо подстригана къдрава коса. Трябваше да е пилотът на сваления самолет. Беше овързан като пакет с парашутни въжета и челото му кървеше. Масленият му тен бе станал восъчноблед от ужаса. Момчето трепереше като лист от трепетлика. Стив можеше да му съчувствува, представяйки си как е било пленено. Срещу пъргавото мускулесто джудже нямаше никакъв шанс и най-едрият мъж. Имаше чувството, че това кълбо от концентрирана енергия можеше от място да прескочи джипа.

— Комар — каза Гудлък радостно и плесна с длан по косматата си ръка над китката, явно изразявайки по този начин презрението си към сваления изтребител.

— Пари — рече после той и потърка палеца о показалеца си, жест, разбираем навсякъде по света дори и в двадесети век. Вероятно за залавянето на свален пилот е определена премия — помисли си Стив, но после се досети какво би искал да каже маймуночовекът.

— Имаше късмет — добави Гудлък. — Не си счупи краката. Мога да го продам. Иначе…

Той постави показалеца си на врата и направи недвусмислено движение. Стив си спомни главата, набучена на желязната тръба. Те не вземаха пленници, ако не можеха да ги продадат в робство. Но кой си наемаше роби? Флотата ли?

Гудлък вдигна ръце до устата си и нададе същия скоклив сатирски вик, който бяха чули вече на няколко пъти. Незабавно му отговориха два гласа откъм планинските склонове.

— Карайте след мен — каза Гудлък на своя грапав английски и се покатери в колата си.

Джеръм седна зад волана на котката и я подгони след джипа. Гудлък караше като бесен в непроходимата местност, но явно познаваше терена по-добре от джоба си или по-точно казано — от нещо, подобно на джоб.

След половин час прекосиха едно пресъхнало речно корито. Гудлък спря. Нагоре по реката на баира се издигаше някакво странно съоръжение. Около тридесет метра дълги пластмасови тръби, три метра в диаметър, бяха заклещени между отвесните скали и натрупани във вид на пирамида. Околността беше осеяна с кратери, разорана от снаряди, големи площи от гората бяха опожарени.

Гудлък изключи мотора и им махна да сторят същото.

После се провикна към върховете, но не получи отговор.

— Това, изглежда, е крепостта — каза Джеръм, но Гудлък дори не се обърна към пирамидата.

— Хитрост — викна Гудлък към съоръжението. — Много хитрост. — Той посочи с пръст зад гърба си. — Хванаха се! — и радостно се засмя, но после изведнъж усмивката му замръзна на тъмните устни. — Много смърт — каза той тъжно и направи широк кръг с ръка. — Много смърт. — И се почеса по ръцете с всички възможни жестове, означаващи погнуса. После перна светкавично бързо пленника си по лицето. Изръмжа: — Много смърт — и въздъхна. Сякаш внезапно го обзе дълбока печал, сякаш изведнъж изгуби кураж и цялата му жизненост изчезна.

Гудлък продължи да кара бавно на изток. Заобиколиха гористите предпланини, после свиха на север и достигнаха до една плетеница от урви, чиито склонове се спускаха стръмно надолу. Под тях бълбукаше буен поток. Между гъсто израсналите дървета имаше просека, явно път за коли, по който се виждаха следи от гуми и вериги.

От време на време Гудлък спираше, изключваше мотора и надаваше един от онези странни викове, на който му отговаряха, но никой от викащите не се показваше. Викачите си оставаха над тях, скрити във високите върхари или по надвисналите издатини на скалите.

— Караулни постове — обясни Гудлък. Наемническата армия на флотата явно действуваше много добре.

— Това трябва да е плетеницата от пропасти под Порто Пино в залива на Лас Палмас — каза Джеръм. — Пристигнахме.

Едва сега Стив забеляза, че тясната долина пред тях беше изкуствено покрита. В отвесните скали от двете страни бяха взривени тераси, където плътно една върху друга лежеха на пластове петролопроводни тръби също като покрив от тръстика. Върху тях за маскировка бе натрупана земна маса, бяха засадени храсти и дървета.

Навлязоха в тъмния проход и се намериха в огромна пещера, по средата на която се пенеше поток. Наоколо беше осеяно с булдозери, багери, кранове, влекачи, тежкотоварни ремаркета. От двете страни на платното се виждаха бараки и бунгала, между тях — пластмасови цистерни за гориво, но никъде не се мяркаше жива човешка душа.

Изведнъж отгоре им заиграха слънчеви лъчи, една част от долината бе оставена непокрита. Тук земята беше отново обрасла със зеленина, после следваше малко покрив, барикада от пясъчни чували, въоръжен пост: двама възрастни мъже в късите панталони на колониалните войски, единият гол до кръста, силно почернял, другият с фланелка на дупки и широкопола шапка. Те седяха на останките от някакво возило, което може би някога е било котка, и играеха карти. Единият вдигна ръка за поздрав и небрежно им махна да преминат.

— Май съвсем не сме от първите тука — каза Джеръм унило.

Стив също имаше чувството, че е пристигнал в театъра, когато сценичните работници вече са дошли, за да изнесат декорите. После спряха пред някаква барака, която навярно от години се нуждаеше от измазване, и Гудлък ги въведе при коменданта.

 

— Добре дошли в крепостта „Future One“^[2] — посрещна ги комендантът. — Местността тук наричаме Маледета. Така някога ще се нарича нуражът^[3]. — Хауард Харнис — представи се той и им подаде ръка. Беше широкоплещест, около шестдесет и пет годишен мъж с черни живи очи и рядка снежнобяла коса. Беше гол до кръста, силно обгорял от слънцето, с избелели къси панталони и саморъчно направени сандали, чиито подметки бяха изрязани от стари автомобилни гуми. Джеръм отбеляза всички тези признаци на военен упадък с нарастващ страх.

— Аз бях най-висшият офицер в Западната падина — продължи комендантът, след като им предложи да седнат на една грубо скована пейка. — Иначе отдавна премахнахме военните чинове, само на мен ми остана комендантският пост.

Стив непрекъснато гледаше лявата ръка на стоящия срещу него. Беше ампутирана около десет сантиметра под лакътя и голият кочан представляваше ужасна гледка. Като че ли беше отсечена от някой касапин със сатъра и после несръчно зашита. Раната сигурно дълго не е заздравявала, защото показваше дълбоки дупки, келявосиви като лошо омесен цимент.

— И медицинската помощ в началото никаква я нямаше — каза Харнис, който беше уловил погледа на Стив. — В това отношение вие ще сте по-добре.

Стив погледна с усилие върховете на прашните си ботуши и промърмори:

— Извинете, сър.

Харнис не обърна внимание на думите му.

— Стига да не хванете малария. С лекарствата сме зле.

Той се ослуша назад към съседното помещение, където от някакъв апарат се чуваше силен, но много неясен радиоразговор.

— Не бива да отваряте контейнера с взрив в никакъв случай! — намеси се той гръмогласно в пререканието. — Докато не установим какво се намира вътре, в никакъв случай… Колко годишен? На двеста години? Тогава трябва да е един от първите, който е пристигнал. — Извинете — продължи той, като се обърна към тях. — За нас е винаги радостно събитие, когато изровим някъде из Падината някой контейнер, който все още не е ограбен от търговските наемници.

— Двеста години ли казахте, сър? — попита Джеръм.

— Казах на двеста.

— Разправяха ни за разсейвания само от шест до осем години.

— Може да е важело за хубавите кръглички „пробни яйца“. Тука от двеста години вали материал от небето. Когато кацнаха първите отряди, голяма част от нещата бяха безнадеждно ръждясали и негодни.

Той взе един списък в ръка, отдалечи го от себе си и зачете имената им.

— Майор Стив Б. Стенли и майор Джеръм Банистър, спуснати от десантния кораб „Томас Алва Едисон“ на трийсети юни хиляда деветстотин осемдесет и шеста година. Боже мой, колко отдавна е било.

— Няма и два дни — каза Джеръм.

— Да — кимна Харнис с горчива усмивка. Притисна листа на масата с ампутираната си ръка, зачерта внимателно с един остатък от молив имената им, а отзад написа някакви цифри.

— Може ли някой от вас да шлифова лещи? — попита той.

Стив и Джеръм се спогледаха озадачено.

— Н-не, сър — отвърна Стив.

— Така си и мислех. Трябваше да ми се изшлайфат едни очила, зрението ми напоследък много отслабна. Надявам се, че притежавате някои полезни умения в невоенната област, с тях тука можете да станете много търсени. А петрохимици, специалисти по нефтопроводите и геолози си имаме предостатъчно — добави той. После вдигна поглед и рече: — Датата, която вписах в списъка зад имената ви, не е толкова фиктивна, както изглежда на пръв поглед. По-реална е от всякакво друго летоброене, което познавам, и вие вероятно ще изпитате тази реалност доста болезнено на собствения си гръб. Сега се намирате в година четиридесет и седма след първото регистрирано кацане тук. Нашите противници са пристигнали няколко десетилетия преди нас и са били малко по-добре оборудвани. Лош шанс, иначе щяхме да постигнем повече. Трябвало е да предвидят такава възможност, но бяха прекалено самонадеяни.

— Значи всичко е напразно? — запита Джеръм. — Значи няколко милиарда долара и няколкостотин души направо са хвърлени на вятъра?

— Няколко стотици милиарда и над три хиляди души, от които досега са загинали около двеста и осемдесет в бойните действия и от лъчева болест.

— И къде са всичките тия хора? — попита Стив.

— Повечето са закарани на Бермудите. Най-вече жените и децата. Междувременно там процъфтява една великолепна колония. Жителите й са се самонарекли „атлантиди“, на името на легендарния континент. Сега повече от четири хиляди души чакат завръщането си в бъдещето.

— Това значи е истина, че няма завръщане в бъдещето — каза Джеръм.

— Аз не бих го твърдил така категорично — каза комендантът, измъкна едно от чекмеджетата на писалището си, хвърли в него изпитателен поглед и отново го затвори. Кимна. — Руис и Мърчинсън ви измъкнаха, нали?

— „Измъкнаха“ е смело казано — каза Джеръм. — Дадоха ни няколко съвета и толкова.

— Не бива в никакъв случай да излагат на опасност хеликоптера. Останал ни е единствен. Имаме го все още само защото добрият стар Хари отново и отново го закърпва. Свалят ли го, не бихме могли да сторим почти нищо за нашите хора, които падат от небето, не подозирайки нищо. Но не биваше да ви дават тази информация. Шокът е твърде голям. Имахме няколко трагични случаи, когато новодошлите не издържаха, включваха предавателя и си изливаха гнева в бесни ругатни. Останалото беше въпрос на минути. Или атомна граната, или самонасочваща се ракета с ядрена глава, или пък от Африка излита някой изтребител, който бързо им вижда сметката.

— Кои са всъщност нашите противници? — запита Стив.

— Дяволска сбирщина. Главно наемници — французи, италианци, немци, всичките първоначално са били на служба при шейховете, обаче отдавна водят войната за своя сметка. Занимават се с търговия, даже и на роби. Ние ги наричаме търговски наемници, пълно е с долни типове, за които човешкият живот не струва пукната пара. И все пак те са по-безобидните ни съвременници. Някои сътрудничат с нас, за да си откупят право на прехвърляне в Атлантида. По-лоши са фанатиците, най-вече арабите. Пристигат тука като живи торпили. Зареждат ги с гориво за четири-пет часа и ги спускат — ракетите и жаждата си за бой. Те свистят тука из Падината като стършели и стрелят по всичко, което се движи, понякога и по собствените си сънародници, докато след много уговорки ги накарат поне да огледат местата за кацане на африканското плато, преди да са паднали поради липса на гориво или да са се хвърлили, посрещайки смело смъртта, върху някой въображаем петролопровод. Междувременно им се насъбраха повече от дузина машини оттатък в хангарите, но благодарение на нашите зенитчици намаляват и все по-рядко излитат. Изглежда, и те си имат проблеми с подкрепленията. Седят на нефт, а горивото не им достига. И при тях нещата не вървят така, както са си ги представяли.

— Но как стана възможно това поражение? — попита Джеръм.

— Поражение ли? Действително. Но в друг смисъл — възрази комендантът. — Ех, майоре, аз имах твърде много време да размишлявам върху това. Вие току-що идвате от бъдещето и мислите в тази посока, като си служите със съвсем други категории. Аз съм вече прекалено дълго тук, за да мога все още да се справям с тези неща. Видял съм твърде много. Бих казал така: вярата в долара и неограничените ни възможности е същата измишльотина като теорията за кухата вселена. Който иска от вчерашния лихвен процент да съди за бъдещето, с нищо не е по-добър от умопобъркания, който от накриво износените токчета и изтърканите носове на обувките прави заключения за вътрешността на Вселената. Който смята, че действителността е длъжна да се нагоди към неговите идеи, пропада. Или той ще бъде унищожен, или действителността — или и двамата заедно.

Една жена в средата на четиридесетте, в обикновена рокля с пъстра шевица, влезе с дървен поднос и три чаши, в които стърчаха тесни, красиво издялани дървени лъжици със залепнала по тях белезникава маса, подобна на сурова гума, и голяма стъклена кана, пълна с някаква мътилка. Тя постави чашите пред Стив, Джеръм и коменданта, а в средата — каната.

— Това е Нина — рече Харнис. — Тя остана тук и се грижи за нас.

Жената кимна любезно към Стив и Джеръм и излезе, без да каже дума. Харнис им наля.

— Какво е това? — запита любопитно Стив и посочи своята чаша.

— Меласа с лимонов сок и вода. Опитваме се да свикнем с местните продукти — усмихна се комендантът. — Успях ли да отговоря на най-неотложните ви въпроси?

— Да — отвърна Стив и отпи от чашата си. Напитката имаше лек кисело-сладникав вкус и беше много освежаваща. — Но какво имате предвид, като споменахте действителността, която щяла да бъде унищожена?

Комендантът се поколеба, почеса се с ампутираната си ръка по брадата и рече:

— Много безотговорно е действувано. Не би трябвало да изпращат никого в миналото, преди експериментално да се докаже, че хората, с които си правят опитите, ще могат да се завърнат обратно. Направили са го с едната гола вяра. Нали така? Защото какъв смисъл от цялото начинание, ако нефтът не би могъл да се достави в бъдещето, а и хората, които извършват акцията? Всички възражения бяха отбивани с аргумента, че все някога в бъдеще този проблем щял да бъде решен, както е ставало досега с всички проблеми. Една полица за бъдещето, с каквито открай време си служат оптимистите на прогреса. Но тази полица трябва да е изгърмяла. Техниците тука, разбира се, си имат за техническия аспект на проблема свое обяснение. Твърдят, че при обратния процес също настъпвало нещо подобно на разсейването. Енергията, която се прилага, не се концентрирала в една точка от времето, а се разпростирала върху голям период и се изпразвала във вид на бури, крито непрекъснато бушуват над зоната на подстъпа. И телата, които са заложили там учените, не се помръдват от мястото си. Специалистите все пак са единодушни, че този проблем принципно е решим. Аз нямам представа кое им дава тази сигурност. Щом обаче все още не се е образувало енергийно кълбо около опитното тяло и не го е отнесло в бъдещето, това може само да означава, че САЩ нямат достатъчно време за решаването на този проблем.

— Как да го разбираме? — попита объркан Джеръм.

— Е, тук именно е важното. Това е, което аз разбирам под „разрушаване на действителността“. Ония непрекъснато променят историята чрез разни действия и противодействия, без да забележат това. И само ние тука, в миналото, констатираме с неприятна изненада, че произхождаме от съвсем различни бъдещета.

— Договорът от Маями — подхвърли Стив напосоки.

— Това е Мърчинсъновото бъдеще — кимна комендантът. — САЩ никога не са откупували Флорида от испанците, а с договора от Маями е била продадена на мексиканския император или по-точно: на „Пемекс“, най-голямата петролна империя между Мисисипи и Рио дела Плата. Максимилиан Пети е само емблемата. Много интересно е да си поговори човек за това с Мърчинсън. И така, съществува Джеръм Барнистърово бъдеще, което е идентично с бъдещето на Стив Стенли, но е съвсем различно от бъдещето на Хауард Харнис, каквото съм преживял и знам.

— А как изглежда то? — запита Джеръм недоверчиво.

— Във вашето бъдеще държавата Израел май контролираше областта между Нил и Ефрат.

— Това е малко пресилено — каза Стив, — но областта между прохода Митла и Голанските възвишения.

— Когато аз пристигнах тук от хиляда деветстотин осемдесет и девета година, за пръв път чух нещо за някаква държава Израел. Хора като вас, които са били спуснати много по-рано, говореха за това. На мен — напротив — са ми разказвали в училище за скандални и загадъчни ционистки убийства преди началото на новото столетие, за убийството на Лео Пинскер през 1882 в Одеса, на Теодор Херцл през 1896 в Париж и през 1897 на барон фон Хирш-Геройт и за опожаряването на Конгреса на ционистите в Базел в същата година и за жестоките палестински кланета през Втората световна война от арабски метежници, които са се били на германска страна в Африка и в Предна Азия. Но след Светия договор в Медина между Атлантическия и Индийския океан, между залива Алепо и Аденския залив лежи една от най-могъщите държавни формации на Земята — Обединените арабски републики.

— Идея фикс — каза Джеръм и то прозвуча като че ли гърдите му са стегнати в обръч.

— Напротив, историческа реалност. Една от многото. Толкова по-учуден бях, когато тук пристигна един контингент от първокласно въоръжени елитни отряди. Те идеха от хиляда деветстотин и деветдесет и втора година и твърдяха, че държавата Израел заедно с Шестия флот вземала главно участие при защитата на южния фланг на НАТО. Беше преди около двадесет години. Тези израелци въвлякоха арабите в ожесточена битка за Гибралтар, докато онези изпълниха заканата си и вдигнаха теснината във въздуха.

— Значи е вярно? — каза Стив.

— Да. Пробиха огромна дупка, която постепенно се разширява. И създадоха един от най-впечатляващите спектакли на природата, един четиристотин метра висок водопад, през който се излива сто пъти повече вода, отколкото в Ниагарския водопад. Но морското ниво се покачва едва с метър на година. Ще трябва да минат поне хиляда години, докато Средиземно море се напълни. Ние няма да успеем да си простудни краката.

— Ще изоставите ли крепостта? — попита Джеръм.

— Засега не. Но едва ли има още много групи на път. Най-много една или две от най-първите, от хиляда деветстотин осемдесет и шеста. Те имаха най-голям обхват на разсейване. По-късните — последните дойдоха от есента на хиляда деветстотин деветдесет и шеста — кацаха доста точно в средата на предвидения период. Сигурността на попадението се е подобрила.

Моузес и неговата група — помисли си Стив. — Дали са още на път?

— През есента на хиляда деветстотин деветдесет и шеста спират и доставките на материали. Не намерихме нито веднъж контейнер, който да е изпратен по-късно.

— Вероятно операцията е била прекратена, тъй като се е оказала провал — реши Джеръм и изпразни чашата си.

Той не иска да си го признае — помисли си Стив. — Ония не са могли да забележат, че е провал, защото липсва обратната връзка. Само ние можем да им го кажем. Само ние знаем, че бъдещето се е раздвижило, че ражда все нови и нови варианти. Но защо никой досега не го е сложил в сметката, не го е предвидил? Взривиха действителността на късчета и ето че бъдещето се разкъса и се разлетя като галактиките. Дори ако те някога се върнат в бъдещето, ще намерят ли родните си галактики? Може би тук именно се крие причината хронотронът да функционира само в едно направление, принципна трудност, която е убягнала от окото на специалистите.

— Напълно възможно е — каза комендантът и остро погледна Джеръм, сякаш искаше да го прикове на мястото му, та да не го помете истината, която щеше да го връхлети. — Възможно е след есента на хиляда деветстотин деветдесет и шеста САЩ и да не съществуват вече. — Това му дойде като удар. Харнис преценяваше Джеръм като боксьор, който е повалил противника си на пода.

— Това е чиста спекулация — намеси се и Стив. Изведнъж бе усетил силна жажда и на един дъх изпразни чашата си. Почувствува как киселината на лимона сковава небцето му.

— Признавам — каза комендантът, докато отново наливаше чашите им. — Въпреки че тази спекулация е потресаващо възможна. САЩ, изглежда, нямаха късмет в покера за бъдещето. Ние започнахме с малко прекалена самонадеяност и това ни направи лекомислени. Сега проиграхме и гащите си.

Джеръм гледаше мълчаливо пред себе си. Зениците му бяха разширени от ужас. Стив проследи погледа му. На стената висеше стар, малко потъмнял и нацвъкан от мухите календар на „Пемекс“ от 1992 година, отгоре беше отпечатана карта на Северна Америка. Държавната територия на САЩ достигаше от Мейн на север до Джорджия, Алабама и Мисисипи на юг без излаз на Мексиканския залив. Оттатък реката започваше огромна площ с променливозлатист цвят, която достигаше Тихи океан и далеч на юг — империята Мексико. Вляво горе лъщеше помпозният герб на Хабсбургите, отдясно — още по-внушителният на петролната фирма.

Стив забеляза, че е стиснал грубо издяланите дървени облегалки на стола си, сякаш седи в катапултно кресло, което ще бъде изстреляно в следващата част от секундата. Предпазливо въздъхвайки, той се облегна назад.

— Да се върнем заедно в нашето общо настояще — продължи комендантът. — Днес е двадесет и пети юли. Датата я изчислиха нашите любители-астрономи. Сега е… — той погледна часовника на ръката си — шестнадесет часът и дванадесет минути. Моля сверете си часовниците. Това е, за да има все пак някакъв ред, от който нито можем, нито бихме искали да се откажем.

Джеръм и Стив свериха послушно часовниците си.

— Всъщност всяка нощ в единайсет и петдесет и осем ще трябва да ти нагласяте на дванайсет. Денят е по-къс с около две минути в сравнение с нашето обикновено време. Земята още се върти малко по-бързо. От триенето при приливите и отливите. Разбирате, нали?

Някъде забоботи дизелов мотор и металното му сърцебиене огласи следобедната тишина, която се нарушаваше от време на време от някакво пращене или сурово дрезгаво обаждане по радиостанцията.

— Тъй като и при най-добро желание не представляваме вече военна организация, не искам да ви издавам никакви заповеди. Тук сме около тридесет души, към тях се прибавят петдесетина туземци, които се командуват от двамата им племенни вожда. С Гудлък вече се запознахте, ще сторите това и с Близард. Някои от хората, като Мърчинсън и Руис, трябва незабавно да бъдат освободени от външните акции. Повече от шест години служат като прослушващи постови, това значи непрекъснато да са в готовност, дори и с месеци да чакат да дойде нова група. Чуе ли се материализационен пукот, трябва веднага да влязат във връзка с новодошлите, да ги предупредят и да ги изведат от местността на кацането, преди шейховете да са ги пипнали. И двамата са болни от лъчева болест, защото твърде много са пребивавали в горещите райони. А не разполагаме с достатъчно предпазни средства.

Вие двамата сте поели задължение за пет години. От това задължение, разбира се, се освобождавате с оглед на променените обстоятелства. Но аз искам да ви помоля да ни помогнете, като измъкнете оттам бедните дяволи, които, не подозирайки нищо, падат от небето, и да ги доведете тук. То не винаги минава гладко, както във вашия случай, нека си го кажем. Често те се нуждаят от бърза медицинска помощ, която при нас и без това трудно се осигурява. Понякога ще пристигате и твърде късно, та напразно ще се излагате на опасност. Помислете си. В края на лятото, преди да настъпят есенните бури, всяка година идва кораб от Атлантика. Свободни сте да го ползувате и да помогнете при изграждането на Атлантида. Животът там положително е по-лек и много по-весел оттук.

— Аз оставам — каза Джеръм.

— Не е нужно да решавате прибързано — рече Харнис.

— Няма нищо за решаване — отвърна Стив.

— Вашия джип, запасите от гориво, оръжие и муниции трябва да конфискувам. Хранителните припаси ще пожертвувате доброволно. Когато някой пристигне жив и здрав, ние уреждаме нещо като вечер на родината, на която се ядат консерви. Така да се каже, спомени от бъдещето. Не че нашата храна тук е лоша, напротив, но такава традиция се е създала.

Дрехите и личните вещи, разбира се, ще си задържите. Ботушите ви са равни на злато. Не се оставяйте да ви измамят. Намерете си по-удобни дрехи, каквито изисква климатът тук. Повечето носят къси панталони като мен или бурнуси^[4]. Има неколцина, които търгуват с платове от Атлантида. Междувременно те постигнаха забележително добро качество.

Пари нямаме, всичко става чрез размяна. Този начин на търговия подтиква хората да си припомнят за своите сръчности и да ги развиват, да си поразмърдат и мозъка, та да измислят всякакви полезни нещица. Вие можете да търгувате и с търговските наемници, да се снабдите със стоки от флотата, които те са откраднали от нашите снабдителни контейнери. Само оръжие и муниции не бива да им продавате. Това е наказуемо със смърт. Най-добре е да се заемете…

— Хей! — изкрещя някой от вратата. — Не вярвайте нито дума на стария Хауард. Той ходи да търгува по къщята с взети назаем бъдеща и обича да си дрънка.

Стив се извърна възмутен. На прага стоеше дребен около седемдесетгодишен мъж. Беше плешив, а сбръчканото му лице беше силно обгоряло от слънцето и осеяно с характерните старчески петна. Широко зейналата му беззъба уста оформяше безмълвна старческа усмивка, така че можеше да се види бледорозовата плът на голямата му челюст, докато си бършеше непрекъснато ръцете в осеяната с мръсни петна скъсана фланелка.

— Бях като боас, подгонен от туземците, когато Руис ми каза кой е дошъл — изкукурига той въодушевено и забърза срещу тях. — Джеръм! — извика той и го взе в прегръдката си. Сълзи напълниха светлосините му очи и закапаха по бузите му. Джеръм стоеше като втрещен и странно развълнуван. — Не познаваш ли вече своя стар приятел Харалд Олсен?

— Хал?!

Боже мили! — помисли си Стив, заприличал е на бик, когото брадвата на касапина е улучила между очите. Бяха изминали само четири дни, откакто се бяха разделили, и той нямаше още тридесет години. Вцепенението още не бе го напуснало, когато измършавелите старчески ръце прегърнаха и него, а той почувствува изпитата мокра буза до своята, чу хленчещ глас да казва: — Е, доживях и това! Как само ви чаках! Боже мой, как само ви чаках през всичките тия години! — Едва тогава Стив усети онова, което досега му убягваше — изведнъж разбра какво е това време.

 

— Непрекъснато ви очаквахме. Хуквахме по всяко време, дори местността за кацане да гъмжеше от петролните наемници. Смятахме, че отдавна трябва да сте тук, та нали тръгнахте преди нас! Къде се мотахте толкова време? Ние бяхме, кажи-речи, първите тук. След шейховете, разбира се, но тогава още не беше толкова лошо. От време на време по някой камилар, от време на време ще профучи отгоре изтребител, нищо особено. Още не хвърляха атомни гранати, искаха ни живи — за някакви си публични процеси в бъдещето. Докато и те прозряха, че също са измамени. И почнаха да си изливат яда на нас. Тогава настъпиха тежки времена, а Соломон не успя да дресира тукашните джуджета, та можехме да се почувствуваме малко по-сигурни.

Бяха се обръснали, изкъпали, преоблекли и седяха навън под дебелия листак на кестените, в края на един навес. Слънцето беше залязло. Миришеше на огън от дърва, чийто пушек пълзеше надолу към долината. За всички останали бе имало консерви, а за Джеръм и Стив — топъл обяд, който те изядоха в столовата заедно с коменданта, с десетина други мъже от крепостта и половин дузина от воините на Гудлък. „Джуджетата“, както наричаха пясъчно до ръждиво оцветените „необръснати“ джентълмени, бяха луди за консерви и пастет от черен дроб.

— Нищо чудно — поясни Харнис, — те обичат да ядат черния дроб на убитите от тях врагове.

Още малко и парчето козе месо, което Стив се готвеше да погълне, щеше да му заседне в гърлото.

— Не се чудете. Всички са канибали. Опитвахме какво ли не да ги отучим, но без успех. Единствено можахме да ги убедим, че е по-изгодно да оставят живи противниците си и да ги продават.

— Тогава значи флотата поощрява тук търговията с роби? — ужаси се Джеръм.

— Наричайте го, както си щете — отвърна комендантът. — Но това е единствената непряка възможност за размяна на пленници. Нашите противници отхвърлят всякакъв пряк контакт.

— Не си мислете, че домъкват тук труповете, за да ги сготвят при нас в столовата — изкикоти се Харалд. — Правят го между тях си, като изчезват за няколко дни. После се озъбва нова глава на коловете с черепи, които ще видите по техните оброчища. Да, Джеръм, тук царят сурови нрави.

После седнаха на открито и Хал, както и един друг старец, чието стъпало беше премазано, та ходеше с патерици, донесоха кана с някакво необикновено питие, което имаше вкус на ферментирал мед и билки.

— Това е медовина — увери ги Харалд, — най-вкусната напитка, която произвеждаме тук.

Джеръм го погледна унило и с тъга си спомни за консервата бира, която преди четири дни така небрежно изсипа в гърлото си. Но постепенно свикнаха с леко упойващото питие.

Междувременно беше се стъмнило и старият Труси, както наричаха тук Елмър със смазания крак, закрепи една дебела свещ от пчелен восък върху грубо скованата маса.

— Тук сме на сигурно място — каза той, щом забеляза въпросителния поглед на Стив. — Толкова сигурно, като в скута господен.

— А какво стана с другите от нашите хора? — запита Джеръм. — С Пол и Соломон? А Моузес къде е?

— Ах, откъде да започна? — каза Харалд. — Това са отдавна минали истории. Отпреди повече от четиридесет години. Моузес живее на Север, там, където по-късно ще бъде Швейцария. Отглежда камили. По-рано всяка година слизаше насам да продава животни и кожи, сега вече идват синовете му. Той самият сигурно е над осемдесет. Взе си жена, когато беше още ловец, и тя отиде с него. Дресира си няколко от тези боаси, които работят за него. Той винаги се е справял с тези момчета, беше се запознал с тях по време на набезите си по дефилето на Рона и Приморските Алпи, където те живеят уединено.

— Какви са тези „боаси“?

— По-големите братя на джуджетата, т.нар. антропус африканус боаси, рошави момчета, обрасли с червеникави или черни косми, високи до два метра. Имат вид на диваци с плоски квадратни черепи, но всъщност са кротки като агънца и на мравката път струват. Ядат само растителна храна, главно банани и разни трънки и глогинки. Джуджетата скоро напълно ще ги прогонят и някой ден ще ги изтребят до един, тъй като за нищо на света не могат да ги понасят. Даже миризмата им ги прави кръвожадни, а при това великаните са напълно безобидни, дори са малко смахнати и бавно загряват, но на мен винаги са ми допадали.

— А какво стана с Пол Лури?

— Той пък преди няколко години забягна в Атлантида Все още е много жизнен за възрастта си. Първо искаше да види отблизо как стоят нещата, преди да се реши да се оттегли окончателно, но изглежда, че му е харесало там. Онези на Бермудите дълго време бяха една хленчеща шепа хора, която следеше като омагьосана експерименталните спускания и опитите за връщане, които се правеха в оперативната зона, и дори съчиняваше искове за обезщетение, но от около петнадесет години няколко умни момчета оттатък взеха нещата в свои ръце. Опитват се да ентусиазират хората с девиза „Ние строим Атлантида“ и оттогава залягат страшно на цивилизацията, почнаха да строят нов град, обучават занаятчии, насекли са си собствени монети и дори ни доставят вече някои неща, като платове, чаши, хартия, домакински уреди, инструменти и какво ли не. Та Пол искаше да види всичко това с очите си, преди да се реши. Защото много от нас изобщо не искат да вървят там, нали, Елмър? Доволни сме, че отвикнахме от цивилизацията. Живяхме като орда диваци и свикнахме с това. Какво ни е нужно?

Свещта примигваше и извайваше призрачни сенки по лицата на двамата старци, така че за момент придобиваха вида на мъртвешки черепи. Стив потрепера. Водата в потока беше ледена, студенината за секунди само се вряза в пищялите му. Топ обгърна дървената чаша и я изпразни на един дъх. Елмър му наля отново.

— А Соломон Сингър? — попита Джеръм.

— Това е една колкото тъжна, толкова и смешна история — отвърна Харалд. — Той действително успя да си създаде връзки с джуджетата. В началото всички му се смееха, но той не се поддаде и скоро смехът на другите секна.

— Всеки случай той пръв се осмели да извърши полов акт с една от техните женски — изкиска се Елмър и облегна патерицата си на ръба на масата. — Така, разбира се, както те са свикнали да го правят, защото те понякога хапят страшно, когато ги хване страстта. А изпускат и една миризма, чак дъхът ти спира, нали, Хал?

— Да, той смяташе, че това е важно, за да го приемат в тяхното племе. В продължение на месеци наблюдаваше джуджетата, копираше всеки техен жест, не се отделяше от тях, беше се лепнал като кърлеж за козината им. На няколко пъти така го изпотрошиха, та си мислехме, че няма да го вдигнем на крака. Човек се учи от грешките си — каза той и отново се върна при тях. И накрая все пак успя. Беше приет в племето от бащата на Гудлък, когото наричахме Лазаръс.

— Ако може да става дума въобще за баща — възрази Елмър. — Те имат обичай да задоволяват женските си вкупом.

— Така дошъл редът и на Соломон. Главатарят държал за това, макар че се наложило доста дълго да увещава женската. И Ричард трябвало да го стори, иначе всичките му усилия щели да идат на вятъра.

Джеръм се превиваше от смях.

Стив напразно се опитваше да си представи малко тъжното лице на Сингър с набръчканото от грижи чело как наднича иззад косматите рамена на някоя самка, докато извършва съвъкуплението от, така да се каже, чисто научни съображения.

— При това, изглежда, се е затъкнал на праизвора на страстта, защото не можеше вече да се откаже от милооките създания с техните стоманени мускули под меката като коприна козина. Женските впрочем също бяха очаровани, луди бяха по него, по цели нощи седяха и скимтяха на прага на спалната барака и посягаха на всеки между краката, който излизаше да пикае. Мъжете, разбира се, също нямаха нищо против. И ставаха едни оргии, момчето ми… — закиска се Харалд.

— Воините естествено бяха против и не рядко ставаха сбивания. Женските често обикаляха с разкървавени носове. Но Соломон държеше вожда им здраво в ръцете си. Старият космат дявол бързо разбра, че от нас могат да научат доста неща, да имат редовно хранене, разни вещи, оръжие и т.н., което им осигуряваше оттук до небето превъзходство над другите племена между Атлас и блатата по делтата на Рона. По-скоро собственоръчно би отрязал главата на някого от синовете си, отколкото да откаже някое желание на Соломон.

Соломон натика младите мъже на племето, които старият Лазаръс бе дал под негово разпореждане, в къси панталони и ги мущроваше като в казармата.

— Erectus! Erectus!^[5] — крещеше им той и така им изтупваше с една тръстикова пръчка козината, та пушек се вдигаше, когато се отпускаха на четирите си крака и почваха да влачат пушката подире си. — Искате да сте представители на Питекантропус еректус, а ходите на четири крака!

Скоро момчетата загряха какво се иска от тях. Те са невероятно интелигентни и подражават на всяко движение на човека, а техните сетива са идеални за охраняване на местността. Те са невидими и са навсякъде и ако оттатък в Африка някой шейх рече само да кихне, вече е кацнал на мушката им. Тези петролни наемници обаче и сами са си виновни. В началото с цялата си глупост организирали истински хайки срещу джуджетата и ги прогонвали със запалителни бомби от техните ловни райони, докато по коловете с черепите започнали да се появяват все повече кафяви и бели глави. В началото нашата задача беше да разясним на джуджетата, че между онези оттатък и нас съществува подобно сърдечно разбирателство, както между тях й боасите. А че онези оттатък са лошите — те вече сами бяха го изпитали. Ние полагахме всички усилия да бъдем добрите.

Но един ден се случи нещо като дворцов преврат. Старият Лазаръс бе получил една доста лоша огнестрелна рана в корема и лежеше на умиране и Гудлък внезапно пое командата над племето. Тогава някой от тях трябва да бе решил, че ще може безнаказано да си уреди някоя стара сметка със Соломон. Вероятно е било ревност, защото любимата му жена честичко наобикаляла спалната барака, а пък отблъсквала неговите любовни услуги. Та в суматохата прегризал гърлото на Соломон. Да, но нашият шестзвезден Уолтън непременно искаше да разбере как е станало това.

— Как? Капитан Уолтън също е тука? — изненада се Стив.

— Беше тук. Вече не е. И слава богу! Бяха лоши времена, докато той беше комендант — отвърна Харалд. — Точно по същото време, когато отношенията ни с местните жители бяха най-обтегнати, той направи от тази история военен процес. Заповяда да арестуват юначето, дето уби Соломон, и да го изправи пред военен съд. Момчето си го призна, направо, без да подозира нищо, защото за него това си беше обикновен двубой, в който бе излязло победител. Уолтън накара да им оберат всички оръжия, но, разбира се, отдавна вече никой не знаеше джуджетата колко пушки бяха успели да докопат и състави екзекуционен отряд. А когато неколцина от крепостта отказаха да участвуват в тая идиотщина, той взе да крещи: липса на дисциплина, неизпълнение на заповедите и заплашваше с нови разстрели, ако не му се подчиняват. При нас, старите, които бяхме тук повече от десет години, преди да се появи тая лустросана маймуна, той също се натъкна на възмущение и отказ и реши, че трябва да накаже някого за назидание. Взе автомата си и собственоръчно надупчи осъдения „убиец“, който така и не разбра какво искаше от него капитанът. Още същата нощ всички джуджета изчезнаха от крепостта — а заедно с тях и Уолтън с шестте си звездички. Не вярвам някой от племето на Гудлък да е хапнал дори хапка от този противен тип, но той изчезна безследно. Никой не го и потърси. А няколко седмици по-късно на един от коловете с черепите там горе се появи прясна глава, която малко приличаше на главата на нашия заслужил офицер от флотата, но не можа да се установи със сигурност дали действително беше шестзвездният Уолтън, защото лешоядите бяха ни изпреварили. Но който и да е бил, сигурно не му е била лека смъртта.

Нощният въздух беше хладен. Едно джудже, завърнало се от пост, приседна край тях и внимателно слушаше, без да промълви. Трепкащите езичета на свещта се отразяваха в очите му. Сплеснатият му нос се разширяваше, за да запомни миризмата на новопристигналите.

— Струваше ни маса подаръци, докато отново предумаме и сдобрим Гудлък.

Маймуночовекът пъхна десния си показалец в пламъка на свещта. Космите на външната страна на дланта му задимяха и замириса на опърлена козина. Той дръпна пръста си и го заоблизва, после го пъхна в устата си.

— При Уолтън действително бяха прокарани около двадесет километра от петролопровода в Тунизийския шелф. Това му струваше за три месеца седемдесет човешки живота, но на него му беше все едно. Искаше да наложи проекта, макар да виждаше, че повечето от материала представлява само купчина старо желязо — или разядено от десетилетията, или защото беше направено негодно от наемническите банди. Наричаха го „смъртопровода на Уолтън“ и шейховете го обстрелваха и го изтриха с истинска страст.

През короните на кестените примигваха звезди. Делвата беше изпразнена.

— Много се разприказвах — каза Харалд и се прозя. — А утре преди пукването на зората трябва да впрягам камилите и да товаря за пазара. Ако искате, елате с мен. Ще се върнем след дванайсет, четиринайсет дни.

— Обещахме на коменданта да заместим Руис и Мърчинсън при измъкването на следващите групи.

— Да не си мислите, че те падат тук като зрели круши. Вероятно ще минат седмици или месеци, докато дойде следващата. Дори в най-добрите времена на месец слизаха по две, най-много три групи. Пък и едва ли са вече много, тръгнали за насам.

— По-добре да остана тук — каза Джеръм.

— Добре, аз идвам — каза Стив.

— Ще те събудя — рече Харалд.

Елмър със смазания крак събра дървените чаши и ги постави в делвата. После взе патерицата си и им каза:

— Лека нощ.

Светулки проблясваха като синхронно включени пулсари и изпращаха загадъчните си светлинни сигнали от галактиките на микрокосмоса.

— Лека нощ — каза маймуночовекът и докосна с върха на пръстите на дясната си ръка бързо и леко челата им, преди да изчезне в тъмнината.

— Къде спи той? — запита Джеръм.

— По дърветата — отвърна Елмър и посочи с патерицата напосоки някъде нагоре. — Така е свикнал — и той закуцука нанякъде.

Когато Стив се сгуши на походното си легло под завивките, американският кораб „Томас Алва Едисон“ беше по-далеч с цели светлинни години, отколкото Сириус. Той си спомни за изискания офицер, който го беше посрещнал на летището в Маями, и представата, че вижда главата му, набучена на кол, предизвика у него известно чувство на удовлетворение. Засрами се, но малко след това заспа, приютен в света на Гудлък като метеорит, намерил отдих в някое чуждо гравитационно поле след безкрайното падане през дълбините на Вселената и благодарение на благосклонното разположение на небесните тела, влязъл в определената му орбита.

Бележки

[1] „Успех! Всичко хубаво“ (англ.). — Б.пр. 

[2] Бъдеще „едно“ (англ.). — Б.пр. 

[3] Построена с огромни каменни стени, подобна на крепост кула от населението на Сардиния по време на бронзовата епоха, по-късно използувана като място за живеене. Подобия следи се намират на Балеарите, в Сицилия и Малта. — Б.пр. 

[4] Североафриканско наметало с качулка. — Б.пр. 

[5] Изправен! (лат.). — Б.пр.