Анахронизмите трудно могат да се разпознаят. Човек трябва или да е съвременник на събитията, за да ги подреди по функция и по вид, или по-късно роден, но да знае за тях от преданията. За рано родения те биха изглеждали по-скоро като куриози или като магически или свети предмети — в зависимост от простодушието на сърцето, вярата и научното схващане.

Наистина от векове насам съществуваха предположения, че в Западния средиземноморски басейн още в праисторическо време се е разиграло събитие, което би могло да се нарече „фрактура във времето“. Откривани били странни находки по крайбрежието на Южна Испания и Южна Италия, на Малта, Сардиния, Корсика и Балеарските острови, а най-вече в Сицилия, които поради свръхустойчивата си направа и загадъчност повсеместно почитали и отчасти все още почитат като реликви. По правило се касае за парчета лек метал, оцветен от мръснобяло до жълтеникаво-кафяво, приличащи на много стара слонова кост или на останки от черепи и кости, които морето и пясъкът са шлифовали в продължение на столетия и са деформирали до неузнаваемост. Особено привлекателни били те за фантазията, която вложила в тези костни фрагменти образи, историчност, дори святост, та да ги обяви за като по чудо спасени части от телата на всевъзможни светии, бродели някога по земята.

Така в Сан Лоренцо, недалеч от Реджо ди Калабрия, вече от петстотин години се почита едно двадесетсантиметрово парче от този материал като показалец на пророк Еремия. В Алхесирас пред Гибралтар се пази като реликва отломък с квадратна форма с дължина на стената около дванадесет сантиметра, което се смята за горната част от черепната кутия на Йоан Кръстител, чиято отсечена глава по чудотворен начин била изхвърлена от морето на испанските брегове. Освен това в най-малко трийсет и седем църкви на Сицилия почиват костици от пръсти на ръце и крака, горни и долни челюсти, ребра и пищяли на не по-малко от двайсет и седем светии, пророци и подобни заслужили мъже.

Най-забележителната находка впрочем почиваше доскоро в едно сребърно ковчеже в „Санта Феличита“ в Палермо — най-святото нещо на св. Вит или Витус, както го наричат там. Витус, светец, между другото днес патрон на пивовари и миньори, сакати и казанджии, артисти, аптекари и винари, на когото се молят при нощно напикаване и пожарища, ухапване от змия и бяс, хорея и епилепсия, нервност и застрашено целомъдрие, произхождал от Мазара дел Вато на югозападния бряг на Сицилия и е трябвало да изтърпи, както се знае, доста ужаси от палачите на Диоклециан около 304—305. Син на заможен езичник на име Хилас, за най-голям ужас на бащата още в невинна седемгодишна възраст той постъпил в сектата на християните. За да избегне преследванията на разгневения баща, той забягнал с дойката си Кресценция и възпитателя Модестус за Лукания. Там бил разпознат, хванат и откаран в Рим, където по особено жесток начин искали да го пратят на смърт, потапяйки го в казан с врящо масло. В последния момент ангели спасили страдалеца и го отвели обратно в далечната му родина, където той не след дълго умрял.

През 583 година разделили на части тленните останки на мъченика. Докато тялото било отнесено в Долна Италия, отделеният от него фалос останал в Сицилия. Предприемчивият абат Фулрад от „Св. Денис“ наредил през 756 да пренесат окастрения труп в неговия манастир. Но както изглежда, не всички негови приемници хранели голямо уважение към Вит, защото през 836 абат Хилдуин подарил трупа на манастира „Корвей на Везер“. Там продължили да разчленяват трупа. През 922 херцог Венцел получил едната ръка, когато решил да построи в Прага църква в чест на Вит, точно на мястото, където днес се издига прочутата Витова катедрала в Храдчани. През 1355 император Карл IV се опитал да събере липсващите, разпилени по всички посоки на света тленни останки, но само в Павия успял да се сдобие с няколко кокалчета, в чиято автентичност божите учени никога не могли да се убедят напълно. Днес съществуват повече от сто и петдесет места в Средна и Южна Европа, които вярват, че притежават части от тялото на светията.

Най-деликатната реликва; на която Вит дължи своя патронаж над застрашеното целомъдрие, се появила през десетия век в Палермо. По документи за нея се споменава през 938 година по повод новопостроената църква в „Санта Феличита“, където тя намерила сигурно убежище. На каква неизвестна съдба е била подложена през изтеклите 355 години — легендите премълчават, които иначе доста настървено се боричкат за снагата на младия мъченик.

Едно местно предание твърди, че знае нейния произход и се доближава много до истината: Смел рибар на име Росо една нощ бил изненадан от ураган и бил отнесен навътре в морето. Неизказано тежки били страданията му в продължение на цели две денонощия, докато накрая бурята стихнала и на третия ден заранта той отново съзрял родния бряг. Заел се да събира мрежата си и що да види — освен дванадесетте риби (това число, разбира се, е невероятно, защото сигурно се прави намек за дванадесетте апостоли), в мрежата имало и някакъв странен предмет — едно закривено, еластично и крехко образувание, дълго фут и половина, с диаметър половин педя, от неизвестен материал, със светлосива окраска.

Благодарен за своето чудновато спасение, рибарят предал находката на помощник-игумена на „Санта Феличита“, който сложил забележителната находка под ключ, скрил я преди всичко от погледите на дамския свят, за да не дава повод за греховни помисли. Това се случило към средата на деветия век.

Като по чудо то издържало невредимо пожара през 922, превърнал старата „Санта Феличита“ в прах и пепел. През 932 се започнало изграждането на новия храм, който в по-голямата си част е запазен и до наши дни.

През 1277 година Амброзии, млад и амбициозен игумен на „Санта Феличита“, издействувал позволение от архиепископа на Палермо да помоли Светия отец за потвърждение на реликвата. Папа Николай III не могъл да вземе решение, но веднага изпратил две комисии от експерти за Палермо, които да я изследват на място. След това молбата дълго чакала, докато през 1296 Бонифаций VIII изпратил трета експертна комисия. Но едва през 1303 година, малко преди смъртта си, след дълга вътрешна борба Светият отец стигнал до положително решение и дал апостолската си благословия.

От тринадесетия век странната находка, утвърдена, от най-висшата инстанция на католическата църква като символ на християнска непорочност и свидетелство за учудваща сицилианска мъжественост, почива в едно изкусно гравирано и обшито с коприна сребърно ковчеже, което се отваря веднъж на всеки сто години по случай празника на Центенариума^[1] на „Санта Феличита“, за да види всеки с очите си чудотворно неподвластното на тленността черясло на светията.

Професор Анджело Буенокавало, преподавател, по медицина в Палермо, написал за тази реликва, наричана простонародно „срамотите на св. Вит“ или понякога съвсем просташки „Il gazzo di Santa Felicitб“, научен трактат, в който решително оспорва, че при споменатия предмет не би могло да се касае за човешки фалос, било то изобщо или в частност, дори той да се е променил по какъвто и да е странен начин във врящото олио, тъй като не показва ни най-малка анатомична прилика, да не говорим пък за дължината. Наистина при свинските опашки няколкократно е било установявано, че поставени във врящо олио, след известно време те набъбват и се покриват с пореста ципа, благодарение на което изглеждат по-големи и по-корави. Но при споменатия предмет не се касае за преварено месо, а по всяка вероятност за слонова кост. Явно красноречиво потвърждение за един от онези езически, изработени от слонова кост музикални инструменти, от които мюсюлманските музиканти изтръгвали своите зловещи тонове, които кралят от немската династия на Хохенщауфените много обичал при двора си.

Буенокавало не получил разрешение от факултета за отпечатването на трактата си. Завистници направили донос пред църковните власти, че по еретически начин черяслото на св. Вит било сравнявано с преварени свински опашки. Писанието било конфискувано и публично изгорено. Храброто професорче с мъка се отървало от обвинението в ерес и за две години го лишили от правото да преподава. Заминал за Падуа, където работил още три десетилетия като анатом. Славата му се разнесла далеч зад границите на избраната от него родина.

Междувременно музикалният инструмент на св. Вит почивал в сребърното си ковчеже и преживял столетия, докато почти потънал в забвение.

Когато през 1938 година по повод хилядагодишнината на „Санта Феличита“ ковчежето отново било отворено и светото черясло изложено пред очите на публиката, някой си Луиджи Ризото, гимназиален учител в Таренто, заварен на същото място през Първата световна война, както и известният някога Абаелрад от Париж, много внимателно разгледал реликвата. През 1939 година в Тарентинското педагогическо списание се появила статия, в която Луиджи Ризото изразил решително съмнение относно автентичността на реликвата. Той обвинил католическата църква в чудовищно извращение, че и през двадесетия век още се осмелява да признава и да заблуждава хората да почитат някакво си парче маркуч с дължина и направа като черяслото на светец. Това било наследство от най-мрачното Средновековие и безсрамното невежество на прост вярващ народ, и то по време, когато италианската нация с велики културни традиции се готвела да стане една от най-значителните нации в света и в политическо отношение. Това бил истински позор — гневял се той.

В случая — продължил изложението си Ризото — не се касае за нищо друго освен за парче пръстеновиден маркуч от твърда и станала вече чуплива каучукова смола, вероятно свързваща част на наргиле от мавритански произход. От просветителското му усърдие и ограничена начетеност обаче убягнало, че това парче гума е споменато в документи още през десетия век, а през 1303 година тържествено е било обявено за реликва, и че мавританците са се запознали с тютюна едва през средата на шестнадесетия век. А що се отнася до наргилето — то било открито едва през 1612 година, и то от един собственик на кафене с остър търговски нюх на име Зиад Кавадри от Дамаск, който след по-продължителни разсъждения изнамерил наргилето, за да повишава настроението на посетителите в своето заведение. От Дамаск този източник на ориенталско удоволствие започнал шумното си триумфално шествие из мюсюлманските земи до Будапеща и Казабланка, до Дар-ес-Салам и Хайдерабад.

От 1961 година по указание на папа Йоан XXIII била назначена комисия от ватикански учени, за да изследва на спокойствие джунглата от реликви. На първо място трябвало да се занимае с онези недостойни за почит случаи, които били нелепи, неприятни или дори смешни. В продължение на повече от пет години комисията разгледала 3786 подобни случая, от които 1284 веднага били осъдени на забрава, други 1544 се нуждаели от по-подробен оглед и затова не били упоменати официално и накрая тихомълком оставили 958 реликви, които било удобно да се споменават открито само в изключителни случаи.

Неочакван резултат от този преглед било, че при повече от хиляда случая реликвата била от мръснобял или жълтеникавокафяв материал, който според описанието — „имал вид на много стара, напукана слонова кост“.

Папската комисия измолила проби от този материал и ги предала в лабораторията по физика При Ватикана, където реликвите били изследвани с най-модерни методи, между другото и по радиовъглеродния метод. Получила се нова изненада. Много от тестовете по радиовъглеродния метод дали отрицателен резултат, а това можело да означава само едно: ако ставало дума за органична материя, т.е. кости или слонова кост, гума или даже кехлибар, то множество проби би трябвало да датират отпреди тридесет хиляди години, защото изчисленията по този метод не стигат по-далеч в миналото. Възможно било пробите да са по-стари и от сто хиляди години. И така — не е могло да се касае нито за показалеца на пророк Еремия, нито за костица от дясното стъпало на св. Геновева, или за гръдната кост на св. Павел.

Флейтата на св. Вит, както се и очаквало, била причислена към нелепите, подлежащи на забрава реликви. Тя отстъпвала по цвят и конструкция на изобилния материал, но сочела същата предбиблейска, дори не и прабиблейска възраст, когато по-късно също я инкриминирали и изследвали. Какво бил спасил рибарят Роси от морските дълбини след корабокрушението и бедите? Междувременно изведнъж интересът значително нараснал дори и за учените от папския кабинет по физика. Онова, което се появило на хоризонта като бледо потъмняване, застрашавало да се разрази буря, способна да разклати устоите на Божията история на човечеството. Ако предположенията се окажели верни, това откритие можело да доведе до страхотни последствия.

А имало изгледи да се окаже вярно.

На 2 март 1969 година в Палермо пристигнала мисия на папа Павел VI. Тя предала на палермския архиепископ послание лично от Светия отец, с което той умолявал негово преподобие, от съображения, за които имал най-настоятелна причина да премълчи, незабавно да препрати в „Свети Петър“ съхранената в „Санта Феличита“ реликва на св. Вит. Изпълнен със страх, той трябвало да узнае предзнаменованието, че Антихристът само с едно драсване на перото можел да зачеркне хилядолетия от Светото писание, да лиши света от неговия лелеян и изстрадан бог и постепенно да го завладее.

Сбърчил чело, разгневен на откритото недоверие на Светия отец към неговата реликва и застрашителното господство на Антихриста, от друга страна пък — загрижен от настоятелната молба, негово преподобие дал указание да отворят ковчежето в „Санта Феличита“ и да връчат на мисията искания предмет, добре опакован.

След повече от хилядолетен покой флейтата на св. Вит, парчето маркуч от наргиле или езическият музикален инструмент, потеглил на път. Непризнавана в продължение на цяло хилядолетие, реликвата изведнъж предизвикала еднакво вълнение сред физици, теолози и политици.

На 5 март тя пристигнала в Рим и била незабавно предадена на Светия отец, който я огледал с нарастващ смут, виждайки потвърждение на ужасните си предчувствия, и се оттеглил за молитва.

В лабораторията по физика междувременно били изследвани нови проби и се стигнало до извода, че материята не е нито органична, нито неорганична, а синтетична. Същият резултат се потвърдил и при малко по-различния на вид материал, от който била изградена реликвата от Палермо. Освен това черяслото от „Санта Феличита“ смайващо приличало на начленения маркуч на противогазова маска, каквато обикновено носят пилотите на реактивните изтребители.

Неизяснен останал без съмнение на първо място въпросът колко столетия преди откриването на пластмасите е могъл да се яви подобен материал, който при това още тогава е показвал следи от извънредно голяма възраст. Учените на Ватикана били изправени пред загадка. Не съществувала нито някаква научна теория, нито пък можели да си представят такова техническо съоръжение, което да обясни този парадокс.

Така флейтата на св. Вит потънала във Ватиканския архив, в най-голямата колекция от странни сечива, куриозни апаратури, ръкописи и произведения на изкуството, събирани в продължение на хилядолетие и половина.

При мъдрото си решение папа Павел VI обаче не съобразил, че ЦРУ се интересува по принцип от всичко и че неговите шпиони са вездесъщи. Американската тайна служба си пъха носа, така да се каже, непрекъснато и под папския престол, та във Вашингтон незабавна научили за загадъчните находки и за грижите, които те създавали на Ватикана. Не след дълго получили и пакети с фотоси, и някои проби от загадъчния материал.

Капитан Франсис вирна войнствено брадата си напред, когато разглеждаше с лупа разпръснатите по бюрото си снимки. Неочакваната пратка от Ватикана влизаше точно в предначертаните рамки, а се и свързваше с двете камъчета, датиращи от 1959 и 1968 година, взети от Алжир и Гибралтар. „Глоумър Чалънджър“ трябваше да достави последните камъчета за мозайката със сондажните си работи в Балеарската падина. Приготовленията за дълбоководните сондажи по проект на Националната научна фондация щяха да започнат скоро, средствата за изследователските замисли бяха налице.

Франсис хвърли поглед на овехтелите капитански нашивки на куртката си. Беше крайно време да направи крачка напред и той усещаше доволен възходящия тласък, който добиваше проектът с пратката от Рим. Той щеше да понесе и него самия високо нагоре. И тогава нямаше да има повече пречки по пътя му към адмиралския чин.

Това му вдъхна големи надежди.
.......................................................................................................................................
1.От centum — сто (лат.)